Мислех, че всяка майка автоматично от момента на раждането нейното дете става нещото, което е централно в живота й, а при мен не е така май... Просто, чесно казано, само понякога се сещам, че имам дете. Например, когато погледа ми внезапно попадне върху него.
Тогава се изумявам какво прекрасно момченце е станало. И просто разцъфтява в някаква чиста, екстазна радост, каквато само мъничетата могат да проявяват... И тръгва да ме драще по лицето!
Но ми се случва много минути и часове дори да не се сетя, че то съществува. Особено като бях в чужбина за дестина дни - случвало се е да ходя часове наред по улиците на този непознат град и нито за миг да не се сетя, че имам бебенце...
То вече влиза в 11-тия месец, а аз просто не мога да се насиля да седна нещо да си играя с него или да му показвам... или не знам как.
Откакто реших, че си е отделно същество със собствен живот, който си живее паралелно на моя, просто до мен, някак си отдъхнах, и възприех това поведение.
Да, доста време от деня се занимавам с него, но това не означава, че мисля за него. Някак... аз съм другаде, нещата са ми размити, нещо като да не са на фокус. Толкова често обаче забравям да го преобувам или дори, че е дошъл вече часът, в който трябва да яде... Или се чудя какво да му дам да яде, т.е. не се чудя, а винаги му давам едни и същи неща.
Завиждам на всички спокойни и най вече всеотдайни майки!
Има ли други като мен, или е нормално, а аз просто "много разсъждавам"...