Ще започна от моето начало: Когато съм била на 1годинка, моят биологичен баща ни напуска. След което рядко се интересува от мен.Живее далеч и е идвал само няколко пъти до моя роден град.За жалост аз силно го обичах, търсех негови снимки и писма, търсех и причина заради която го няма. Разбира се когато "пораснах" разбрах, че той е един нагъл тип, саможив, без пари, но с образование- доктор на науките. Яд ме е, боли ме че не е до мен, даже когато съм при него пак не е до мен.
Добре че тук е анонимно, какъв човек съм?
Така майка ми се омъжва втори път, и има второ дете /седем години по- малко от мен, момче/. Този втори баща е в депресия вече.... от както го познавам, за мен това е оправдание, за да пие и да не върши нищо, ама нищо в къщи. Може би съм критична, но не може нормален човек да не издържа 3-дена без ...количество алкохол. За мой кошмар от родната ми майка винаги съм страдала от липса на внимание, за разлика от по-малкия ми брат, който е доста разглезен и с огромно самочувствие. Майка ми ще отрече и ще ми припомни всички мои неудачи.
Честно нямам хубави спомени с тези хора.
Кажете ми как да продължа, сега когато се погледна цялата съм изтъкана от болка и омраза. Преживяла съм толкова много за годините си ,че незная Как не съм полудяла. "Наситих" се на хранитено разстройство/8 години/,на смъртта на човека който най много съм обичала и уважавала,моята баба; на алкохол, на спонтанен аборт, на болница- заради побой,на предателства и много, много мъка. Единственото смислено нещо в този хаос е моето учение, заради което нямаше как да започна работа и да жиевея сама / може би е и поради липса на самочувствие и воля / .
Да но миналото лято ми се случи нещо наистина хубаво. Покрай перформанси и изложби се запознах с едно момче/ мъж на 30години/. Които ми направи силно впечатление, беше и от моите среди, перфекно. След което последва голяма Любов, почти идеална. Докато аз не забременях / всъщност още първият месец/. Когато разбрах че всичко е наред с плода се почувствах прекрасно, вълшебно, опиянена от невероятно чиста любов. Любов която за първи път обзема тялото и ума ми. Но таткото / моята голяма любов/ беше категоричен "Не може сега". Започна да измисля множество доводи, заради които да махна детето. Бедна ви е фантазията : че той е ходил в Косово- войник, заради Простия Уран /в бомбите/, детето щяло да бъде увредено. Което не ми даде спокойствие 9месеца.
След още два месеца така, той си тръгна, и каза "никога да не го търся". Аз запазих детето и записах магистратура. 9месеца коремчето разтеше, а аз все повече обичах това същество, добричко и красиво.
Но бях сама, с нова рана. Без семейство..
Синът ми се роди точно на термина- чисто, здраво, голямо бебе. Сега той има купища дрехи, играчки, стая по красива и от сън. Има цялата ми безкрайна любов и внимание.
Той фактически е много щастлив и много умен. Повярвайте ми грижа се за него великолепно , но аз съм много зле.
Ние живеем в жилището на Майка ми , но аз не разговарям с никoй от тях. И защо да го Правя, за да чувам от братчето ми че e
много малък за да гледа бебе/понеже е на 20години/. а от родната ми майка се наслушах : " И на улицата да те видя разпрана пак няма да дойда при теб","Цял живот ли ще се
държиш с мен, като животно"/при едно мое мълчание/, "ти един мъж не можеш да задържиш"," Само напрежение внасяш в това семейство." От бащата/2 каза и отсече "Ти ако не беше бременна до сега 100пъти да съм те изгонил." Нищо Но Защо мИ кРещят прЕд деТето, това наи-мнoгo ме изнервя. Вярно че тогава ставам нетърпима , но вече не издържам. И малкото ми братче да ме заплашва че "ще ми шчупи
зъбите....!?
Не всъщност те са си добри хора и тяхното прекрасно семейство- Само да ме "няма", да не говоря с тях за проблемите си,
да нямам претенции че има мъничко бебе - и ако може да няма промени в домът им покрай него!?
Мисля че сега когато не разговарям с тях , и когато не ги моля да ми помагат с бебо, вярвайте направо се преродиха, много са щастливи.
Това ли е живота, кажете ми къде греша , защо не мога да съм щастлива и аз? Дайте ми съвет или ме упрекнете... :bouquet[/center]: