КЛУБ:ПОРАСНАЛИ СИРАЦИ

   ДОБРЕ ДОШЛА В КЛУБА muneca de porcelana,
клубчето още не популярно,но що е време,пред нас е.
нямах време да чета всичките ти постове,но това във,,детето и предишната,,ми даде насоки.
а за поста ти в моя за адвоката няма да коментирам,все пак си пристрастна.от семеиство на лекари.пък и никъде не съм казала,че всички лекари да ги слагаме под общ знаменател.става въпрос за конкретни хора и конкретни деиствия.
   сега думата е за това как ни повлиява липсата на родител.
имала си щастието да маика ти да е до тебе и имаш и брат,имала си и шанса да си в семеиство на образовани хора.
сега описвам моето.
почти всичките ми роднини са обикновени селски хора,в добрия смисъл на думата,но все пак хора с такъв манталитет.
баща ми е с основно образование,все пак и аз не съм ,,малка,,-на 45 години съм..
   имах нещастието да имам и мащеха с тоя манталитет.
през цялото ми детство изпитваше инстинктивна антипатия към мен и го показваше по всякакви начини.имах и доведен брат,с които се разбирахме,но тои почина.
  през ЦЯЛОТО ни детство нашите ,,родители,,не доидоха на НИТО ЕДНА родителска среща,не са ни пратили на нито един ученически лагер,не сме празнували НИТО ЕДИН рожден ден,нито един празник не сме празнували ЗАЕДНО.
   баща ми може и да се е радвал на успехите ми в училище,но и неговите разбирания за основни ценности в живота са:
за момичето-да се ожени и да има деца,и да си ,,наляга парцалите и да слуша мъжа,,.
   представи си какво ми е било.аз не се оплаквам,просто излагам фактите от моя гледна точка.
сега от камбанарията на годините си давам сметка колко разрушително е било за моето самочувствие и самооценка липсата на обич и разбиране.а аз бях винаги отличничка,опитвах се да компенсирам всичко което ми липсваше с книгите.
колко съм ревала като гледах другите деца сродителите си по празници,с нови дрехи,или просто хванати за ръка.
постоянно се чувствах като бяла врана.срам ме беше да казвам,че нямам маика,не исках да ме съжаляват.
  наи много ми липсвал човек,които да ме обича такава каквато съм,да знам,че дори да сбъркам има кои да ме подкрепи,да ми даде съвет.
  за това става дума.
 а от мащехата знаш ли какво научих:
като работиш работиш за мен,но наученото остава за теб.
  бях като пепеляшка,научих всичката домакинска работа от нея,с тази огромна разлика,че тая жена НИКОГА не каза :браво.
винаги беше недоволна.
 за боя дори не искам да си спомням.наи-ми тежеше духовното смачкване,униженията,подигравките:
 а па тая,на много учена ще ми се прави,няма да учиш,вземи по-добре да изпереш,сготвиш,или там каквото и да е.
горили са ми книги,учебници.
и още една последица ми остана от детсвото.
почнах да компенсирам липсата на обич с храна.грешка е знам,но това е положението.все още продължавам,като ми е тежко да хапвам нещо,та си поддържам стабилни наднормени килограми.
 в наи-добрите ми години отслабвам,а когато съм нещастна напълнявам.

стана много дълго,но ще продължа да си изливам някои друг път душата,нали няма кои да ме спре като пиша

   ДОБРЕ ДОШЛА В КЛУБА muneca de porcelana,
клубчето още не популярно,но що е време,пред нас е.
нямах време да чета всичките ти постове,но това във,,детето и предишната,,ми даде насоки.
а за поста ти в моя за адвоката няма да коментирам,все пак си пристрастна.от семеиство на лекари.пък и никъде не съм казала,че всички лекари да ги слагаме под общ знаменател.става въпрос за конкретни хора и конкретни деиствия.
   сега думата е за това как ни повлиява липсата на родител.
имала си щастието да маика ти да е до тебе и имаш и брат,имала си и шанса да си в семеиство на образовани хора.
сега описвам моето.
почти всичките ми роднини са обикновени селски хора,в добрия смисъл на думата,но все пак хора с такъв манталитет.
баща ми е с основно образование,все пак и аз не съм ,,малка,,-на 45 години съм..
   имах нещастието да имам и мащеха с тоя манталитет.
през цялото ми детство изпитваше инстинктивна антипатия към мен и го показваше по всякакви начини.имах и доведен брат,с които се разбирахме,но тои почина.
  през ЦЯЛОТО ни детство нашите ,,родители,,не доидоха на НИТО ЕДНА родителска среща,не са ни пратили на нито един ученически лагер,не сме празнували НИТО ЕДИН рожден ден,нито един празник не сме празнували ЗАЕДНО.
   баща ми може и да се е радвал на успехите ми в училище,но и неговите разбирания за основни ценности в живота са:
за момичето-да се ожени и да има деца,и да си ,,наляга парцалите и да слуша мъжа,,.
   представи си какво ми е било.аз не се оплаквам,просто излагам фактите от моя гледна точка.
сега от камбанарията на годините си давам сметка колко разрушително е било за моето самочувствие и самооценка липсата на обич и разбиране.а аз бях винаги отличничка,опитвах се да компенсирам всичко което ми липсваше с книгите.
колко съм ревала като гледах другите деца сродителите си по празници,с нови дрехи,или просто хванати за ръка.
постоянно се чувствах като бяла врана.срам ме беше да казвам,че нямам маика,не исках да ме съжаляват.
  наи много ми липсвал човек,които да ме обича такава каквато съм,да знам,че дори да сбъркам има кои да ме подкрепи,да ми даде съвет.
  за това става дума.
 а от мащехата знаш ли какво научих:
като работиш работиш за мен,но наученото остава за теб.
  бях като пепеляшка,научих всичката домакинска работа от нея,с тази огромна разлика,че тая жена НИКОГА не каза :браво.
винаги беше недоволна.
 за боя дори не искам да си спомням.наи-ми тежеше духовното смачкване,униженията,подигравките:
 а па тая,на много учена ще ми се прави,няма да учиш,вземи по-добре да изпереш,сготвиш,или там каквото и да е.
горили са ми книги,учебници.
и още една последица ми остана от детсвото.
почнах да компенсирам липсата на обич с храна.грешка е знам,но това е положението.все още продължавам,като ми е тежко да хапвам нещо,та си поддържам стабилни наднормени килограми.
 в наи-добрите ми години отслабвам,а когато съм нещастна напълнявам.

стана много дълго,но ще продължа да си изливам някои друг път душата,нали няма кои да ме спре като пиша

white soul,zar4e,минзухарблагодаря ви и
   дълги години крих мъката си,
сякаш е срамно да си сирак.
все още продължавам да се опитвам да преодолявам пследиците,
все си казвам:докога ще ме боли.
споделената мъка е половин мъка са казали хората,
 затова пиша тук,да открия другари по съдба,такива като мен ще ме разберат наи-добре,
 а на другите ще им звучи като мелодрама,или поредната сапунка.
 има и хора,които ще съчувстват,
има и хора,които ще кажат:добре,че не съм аз.
 точно заради такива като тях и сегашните сираци са на това дередже.

            ДОБРЕ ДОШЛИ В КЛУБА
   
  zar4e,mia1
 
споделете ако искате какво на-много ви е тежало от сирашките години и успяхте ли да го преодолеете.
    на мен ми тежеше и това,че и баба ми и дядо ми по маичина линия ,които ме обичаха и се опитваха да ме вземат при тях,но неуспешно също починаха рано,още като бях ученичка.не успяха да ме видят като булка,не видяха сина ми,не бяха до менв наи-тежките моменти.

              ДОБРЕ ДОШЛИ В КЛУБА
 
      tristan       miramar        k.a.l.i

zar4e,miliqka
   благодаря ти
откакто почина сина ми много по-често сънувам маика ми,сякаш иска да каже нещо,усмихва се и ми говори,но не чувам думи.
и като се събудя,изпитвам такава страшна празнота.
първата мисъл,която минава през ума ми е:
аз какво правя още на тоя свят,за какво продължавам да живея.
та почти всички мои обични хора са в по-добрия свят:сина ми,маика ми,баба ми,дядо ми,чичо ми....
   и си викам:може би дядо боже има някакво предназначение за мен,което все още не проумявам,но в момента се опитвам да разбера.
може би трябва да направя нещо,да помогна на някого,може би някои има нужда от мен някъде на тоя свят...

   момичета,продължаваите да споделяте,не се срамуваите и не се страхуваите.може би някои,които прочете и които не е като нас,ще замисли дали да се разведе примерно,като разбере какво ще причини на детето си.
   защото има и много деца,които са сираци при живи родители.
аз например на няколко пъти,втежки моменти ми е идвало да се разведа съм се замисляла какво мога да причиня на сина си и съм се отказвала и съм гледала да продължавам напред.и все още сме заедно.
      на всички и продължаваите да пишете