Така.
Знам си сега, че вървя по пътечката, утъпкана от други преди мен. Относно бременността - карам ден за ден. Наблюдавам седмиците, че минават. Аз участвам, но се чувствам и някак като страничен наблюдател. Повечето тук имате идея за какво пиша в случая. Не ме тресе шубе, но не се чувствам радостна. Поне не, колкото аз искам да го почувствам.
Основното в мислите ми обаче са разни мисли отпреди да забременея.
Живот и здраве един ден да гушна малкото човече. Следват страховете ми, че ще настане голямото обсебване на това дребно същество. То ще стане някакъв вид изкупителна жертва на дефицита, предизвикан от загубата на братчето му. Тук някъде започват нещата, които ме страхуват. Вярно е, че гледам прекалено далече напред, но за едно малко човече съществува сериозна заплаха да стане заложник на страховете и прекалените фикции на майка си. За таткото съм почти сигурна, че ще бъде същото. Някак ще го научим да лети, но дали ще го пуснем да излети и да налети собствения си живот?
Това е в общи линии главоблъскането ми с известни екстри. Те са доста по-груби в представите ми, но за тях ще пиша после.
Сигурна съм, че тези мисли не са само мои.
Моля да не ми вкарвате много здрав разум за моите терзания. Реших да го напиша, за да разходя малко мисълта ми извън мястото, където ще и трябва време да се канализира и т.н.
Иначе ще чакам да погледна на тези проблясъци между ушите ми като вече гушналите своите бебоци ми споделят дали имат сходни чувства и как се справят с тях.