Днес, освен мен, в магазинчето имаше и един дядо, който беше дядо още когато аз бях малко дете. Мнооого възрастен, но спретнат и с лъснати обувки. Да! Обаче ръцете му бяха черни от нещоправене и с дълги нокти като на подивяла котка /домашните си ги махат отвреме навреме/. Имаше саморъчно направена, с едри бодове торбичка, от която извади половин шепа стотинки. Взе си пакет макарони и два кренвирша. Обаче...не му достигнаха 22ст. И той реши да върне единия кренвирш. Бяхме само аз, той и продавачката в магазина. Аз, с намерение да помогна, без да чакам нещо насреща, му предложих да му услужа - имах достатъчно пари в себе си. Защо да не услужа?
Дядото ме погледна с омраза, с някаква погнуса и яд. Каза, че не е дошъл моментът, в който някаква непозната ще му услужва, за да си купи кренвиршите. Ядосано тръшна стотинките пред продавачката и си взе опакования кренвирш и макароните.
Сърцето ми се сви. Защо трябваше да предлагам да помогна?! Стана ми кофти, защото човекът го бе приел като унижение.
Изобщо гледаме ли хората, на които искаме да помогнем като на хора с достойнство и предразсъдъци, настроение и схващания за живота? Или помагаме, за да помогнем и на себе си? Алтруизъм или егоизъм? Вземаме решение за живота на другите...
Задавам си тези въпроси, задавам ги и на вас...