здравейте,
най-после и аз реших да се регистрирам при вас и да ви пиша, след като ви чета от няколко месеца.
Накратко желая да ви споделя моето притеснени (ако мога така да го нарека)
Бременна съм в 24 г.с. Засега всичко върви добре, ходим на консултации, изследвания, както всички
Единственото, което от известно време ме терзае е, че не приех новината за нашето бебе както трябва т.е. когато разбрах реагирах леко негативно, защото не бях подготвена, беше неочаквано и леко стресиращо за мен. С мъжът ми честно сме си говорили за деца, но аз все покрай работата ми отлагах. Разбрах тъкмо, когато очаквах повишение и реагирах негативно, че не го искам и ще се обърка всичко.
Някак не усещах, че създавам живот, нещо мое и на мъжа ми, когото много обичам. Той не даваше дума да кажа за махане и т.н.
Когато отидохме на първата консултация (месец след прегледа за установяване на бременността) и видях на ехографа, как му тупти сърчицето, се разплаках и почувствах, че това е най-неописуемото чувство, което една жена може да изпита. Оттогава с всеки изминал ден го заобичвам все повече това малко същество в мен. Пазя го и се притеснявам постоянно да не му стане нещо, защото продължавам да работя. Често си мисля, дали не е усетило първите ми мисли, дали не ми е сърдито, дали някой ден ще мога да компенсирам първоначалния си негативизъм и как ще си изкупя греха?????
Междувременно, то милото не ми създава проблеми, работя си, изследванията са ми добри, ходихме на 3Д и ни казаха, че ще си имаме идеално момченце (при което на таткото очите се насълзиха)
Аз самата незнам защо се бях настроила за момиченце и се стъписах леко, но си казах "важното е, да е живо и здраво" 
Реших, че в крайна сметка детето ми е най-важното, а с работата каквото стане. То пък стана така, че получих повишението си (макар и вече доста бременна) и пълното разбиране на работодателя си, което за пореден път ми доказа, че толкова много съм сбъркала с реакцията си първия месец
Сега се срамувам от себе си
Чувствам се виновна пред най-прекрасното същество и все се обвинявам
Даже да ви кажа, усещам някакво придърпване ниско долу понякога или болки в кръста. Отидох при лекаря си, прегледа ме и ми каза, че е от разтягането на матката, няма за какво да се притеснявам, а аз при всеки дискомфорт се притеснявам, защото ме е страх, че заради реакцията си в началото, може сега на бебчо да му се случи нещо
Исках да споделя с някого моите мисли и в същото време да кажа "Бременна съм, щастлива съм и се надявам да имаме едно прекрасно същество, което заобичвам с всеки изминал ден".
Много често ме е страх дори да говоря за чувствата си към него, за да не му се случи нещо
Дали пък не съм станала по-чувствителна; притеснителна и суеверна заради състоянието си????
Дано не съм ви отекчила.
Желая на вас и вашите семейства весело посрещане на празниците!!!
най-после и аз реших да се регистрирам при вас и да ви пиша, след като ви чета от няколко месеца.
Накратко желая да ви споделя моето притеснени (ако мога така да го нарека)
Бременна съм в 24 г.с. Засега всичко върви добре, ходим на консултации, изследвания, както всички
Единственото, което от известно време ме терзае е, че не приех новината за нашето бебе както трябва т.е. когато разбрах реагирах леко негативно, защото не бях подготвена, беше неочаквано и леко стресиращо за мен. С мъжът ми честно сме си говорили за деца, но аз все покрай работата ми отлагах. Разбрах тъкмо, когато очаквах повишение и реагирах негативно, че не го искам и ще се обърка всичко.
Някак не усещах, че създавам живот, нещо мое и на мъжа ми, когото много обичам. Той не даваше дума да кажа за махане и т.н.
Когато отидохме на първата консултация (месец след прегледа за установяване на бременността) и видях на ехографа, как му тупти сърчицето, се разплаках и почувствах, че това е най-неописуемото чувство, което една жена може да изпита. Оттогава с всеки изминал ден го заобичвам все повече това малко същество в мен. Пазя го и се притеснявам постоянно да не му стане нещо, защото продължавам да работя. Често си мисля, дали не е усетило първите ми мисли, дали не ми е сърдито, дали някой ден ще мога да компенсирам първоначалния си негативизъм и как ще си изкупя греха?????
Междувременно, то милото не ми създава проблеми, работя си, изследванията са ми добри, ходихме на 3Д и ни казаха, че ще си имаме идеално момченце (при което на таткото очите се насълзиха)
Аз самата незнам защо се бях настроила за момиченце и се стъписах леко, но си казах "важното е, да е живо и здраво" Реших, че в крайна сметка детето ми е най-важното, а с работата каквото стане. То пък стана така, че получих повишението си (макар и вече доста бременна) и пълното разбиране на работодателя си, което за пореден път ми доказа, че толкова много съм сбъркала с реакцията си първия месец
Сега се срамувам от себе си
Чувствам се виновна пред най-прекрасното същество и все се обвинявам Даже да ви кажа, усещам някакво придърпване ниско долу понякога или болки в кръста. Отидох при лекаря си, прегледа ме и ми каза, че е от разтягането на матката, няма за какво да се притеснявам, а аз при всеки дискомфорт се притеснявам, защото ме е страх, че заради реакцията си в началото, може сега на бебчо да му се случи нещо
Исках да споделя с някого моите мисли и в същото време да кажа "Бременна съм, щастлива съм и се надявам да имаме едно прекрасно същество, което заобичвам с всеки изминал ден".
Много често ме е страх дори да говоря за чувствата си към него, за да не му се случи нещо
Дали пък не съм станала по-чувствителна; притеснителна и суеверна заради състоянието си????
Дано не съм ви отекчила.
Желая на вас и вашите семейства весело посрещане на празниците!!!
! Много са тези/в това число и аз/, които са се питали, това ли е точно момента/нищо че го желаех, но някак си в бъдещето/, а с положителен тест в ръка си е доста разтърстващо.
! 
и на финала едно живо и здраво детенце 
