Сеем ли негативизъм у децата си?

Знаеш ли колко често съм чувала точно това като тинейджър? Като дете - не, защото тогава беше соц и всички живееха в някакво спокойно безвремие. Дълги години ми трябваха, за да се освободя от това. Спомням си, че когато бях на 21, в университета имахме някаква дискусия за развитието на обществото и въздействието му върху медиите, преподавателят ми каза: "Твърде сте млада, за да носите толкова умора и безверие в себе си." Разбрах тогава, че животът на моите родители не е моят, техните възгледи и разочарования са си за техния живот и тяхното време. 

С годините разбрах, че не трябва да допускам само една грешка във възпитанието на детето си - да му втълпявам, че не може, от него нищо не зависи и няма смисъл да опитва да проправя своя път въпреки всичко. Знам, че животът ни често е странен, тежък, объркващ, но не бива да пренасяме собственото си разочарование върху децата си. Звучи пожелателно, но вярвам, че трябва да е така.

По този повод е хубаво всички родители да гледаме филма с Уил Смит "Преследване на щастието". Много поучителни неща има в него. 

Лошото е, че повечето родители не осъзнават колко огромна е отговорността на родителството.

Децата попиват нашите мисли и емоции,с тях израсват и от тях се учат.

Tочно това си мисля напоследък покрай изблика на революционни теми в Клюкарника. Тъжно, ужасно тъжно. Даже и 40 години в пустинята няма да ни оправят, защото много "грижовно" възпитаваме следващото поколение .

 Преди няколко години в автобус, докато минавахме покрай Макдоналдс, чух как един възрастен човек обясни на сина си или внучето, че няма да ходят в Макдоналдс, защото това било "американска измишльотина за богати" . Толкова тъжно не ми беше ставало никога заради случайна реплика, и до днес я помня и са пред очите ми.

Да, и аз мисля, че сеем негативизъм. Лично аз не, но повечето хора около мен, дори моят съпруг го правят. Никога не плюя държавата пред децата и дори им казвам, че корупция и неуредици има навсякъде и най-важно е те как ще се адаптират към дадена страна и как ще възприемат нещата.
Лошото е, че негативизма се насажда дори, когато децата са много малки.  Ако блъсне или счупи нещо, родителите веднага го обявяват за некадърник, вместо да му го успокоят, да му кажат, че не се е случило кой знае какво и да го накарат да си почисти евентуално след себе си. Да го научат да поема отговорност за постъпките, а не да го критикуват постоянно. Това е много малък пример, но мисля, че от него започва насаждането на негативизъм.

Вярно е това,че децата попиват всичко от родителите си.Докато майка ме е учила,че изход няма само от смъртта,всичко друго човек може да поправи и всичко да се нареди и аз съм невероятен оптимист,а свеки е ужас.Само някакви апокалиптични картини и вечно мрънкане колко е зле и естествено мъжа ми е голям песимист.Понякога се смеем, как на една ситуация гледаме през розови и черни очила.

Изпитала съм го в известна степен от моите родители и определено мисля, че не сея негативизъм у собствените си деца. Мъжът ми също е голям оптимист, а финансови въпроси не се обсъждат никога пред децата. Те знаят, че работата на майката и бащата е да осигуряват всичко на децата, а работата на децата е да се учат добре, за да могат сами да си осигуряват всичко, когато пораснат.

Тази приказка разказвах на дъщеря ми, когато беше по-малка и до сега често си я напомняме

Приказка за малките жабчета

Имало едно време една групичка от малки жабчета, … които си организирали надбягване.
Целта била да се изкачат на върха на една много висока кула.
Долу, около кулата се събрала голяма тълпа да наблюдава състезанието и да аплодира участниците

Състезанието започнало ...
Истина Ви казвам:
Никой от тълпата не вярвал от сърце, че малките слабички жабчета ще достигнат върха на кулата.
Чували се изказвания, като например :
“О, пътят е толкова труден!!!
Те НИКОГА няма да достигнат върха.”
Или пък:
“Няма начин да достигнат върха. Кулата е толкова висока!”

Малките слабички жабчета започнали да се скапват. Едно по едно ...
... Освен онези, които с бодра крачка се изкачвали нагоре и нагоре ...
Тълпата продължавала да крещи:
“Толкова е трудно!!! Никой няма да успее!”

Все повече жабчета се уморявали и се отказвали ...
... Но ЕДНО продължавало нагоре, и нагоре, и нагоре ...
Това няма да се предаде!

На самия края всички други вече се били отказали да изкачат кулата. С изключение на онова мъничко жабче което, след неимоверно усилие, единствено успяло да стигне до върха !
ТОГАВА всички други жабчета естествено поискали да разберат, как точно това жабче е успяло да го направи?

Един от участниците попитал малкото жабче, как то, което е успяло, е намерило силата, за да достигне целта?

Оказало се, че...
Победителят бил ГЛУХ!!!!

Поуката от тази история е:
Никога не слушайте негативните или песимистични изказвания на другите и ги подминавайте ...
… защото те Ви отдалечават от Вашите най-красиви мечти. Онези които носите в сърцето си!
Винаги мислете за силата, която носят думите.
Защото всичко което чувате или четете повлиява на действията ви!
Следователно:
Бъдете ВИНАГИ…ПОЗИТИВНИ!

И преди всичко:
Бъдете ГЛУХИ когато хората ВИ казват, че ВИЕ не ще можете да осъществите мечтите СИ!
Винаги мислете:
Аз мога да го направя!

Това е моето верую.
Дано с примерът си като родител, успея да го предам и на синовете си.
Това ми е най-голямото желание като родител - да бъда добър пример за децата си, но както често се оказва в живота, желанията са едно, но реалността съвсем друго...

Аз съм един невероятен отпимист, чак понякога граничещ с наивност. Но пък се чувствам добре в кожата си. И сама, от собствен опит разбрах, че ако очакваш само хубави неща да нахлуят в живота ти - те наистина се случват.
Обратното действа с още по-голяма сила.

До съвсем скоро, вечно в себеси усещах някаква неудовлетвореност, страх от риска, страх дори на моменти и от самия живот. Усещах го, но не исках да разбера къде е коренът на тази неудовлетвореност. Докато в един момент просто "прогледнах" - истината се криеше в детството ми. Когато бях дете, постоянно пестяхме за нещо - за нов дом, за обзавеждане, за такса за универиситета и прочие. И постоянно родителите ми постаряха "нямаме възможност за това, нямаме възможност за онова, ти хората не ги гледай - те имат от къде да вземат, а ние нямаме, ние сме обикновени хора, ние това не можем, ние онова не можем и т.н. и т.н.". Докато в един момент, изглежда че съм им повярвала на родителите си и съм се взела за едва ли не второ качество човек.
И отново самият живот ми показа, че аз съм отделен индивит и не живея живота на родителите си, а своя собствен и единственно от мен зависи да променя нещо в него.
Честно ви казвам, от както позитивното мислене взе връх в мен, аз съм друг човек и на мен ми се случват хубави неща. Защото както съм написала в подписа си "Добрите мисли, излъчват добри вибрации" и мога да допълня че ни правят и по-добри човеци.

Много ми хареса приказката за жабчето. Сега се замислям, колко е вярна. И аз също съм от оптимистите, опитвам се да заразя и дъщеря си, но като цяло обществото ни не е такова и повечето виждат черното в живота.

Парси, тази приказка ми е любимата. Повтарям си я често. Повтарям си често и лафа на нелюбимите ми Иван и Андрей "Няма невъзможни неща".  Старая се да предам този начин на мислене и на децата си, но мога и  още по-добре..  Това на което наблягам, е да убедя, че успеха зависи единствено от теб, от никой  друг.

parsy , страхотна приказка за жабчето !

 Относно темета , нито аз нито половинът ми сме негативни хора ,за да караме и децата така да се чувстват. Цялото ми семейство се чувства удовлетворено и щастливо. Никога никой не мрънка и не се оплаква. Научила съм и децата си да бъдат отговорни и сами да се справят с проблемите си.Никога не  съм мислила и използвала изрази от рода на " скапан, тъп, не може,всички..."
Отгледа ме баща ми.Той ме научи да се боря и да постигам всичко сама, ако нещо нестане или неуспея да не съжалявам.Научи ме да се радвам на дребните неща. На това се опитах да науча и децата си.
Имам  една колежка, която непрекъснато мърмори и се оплаква . Да речем финансово е много по-добре от мен ,но се оплаква непракъснато  и никога на нищо неможе да се зарадва . Тя не се чувства и никога няма да се чувства доволна и щастлива. Съответно, това вижда детето й, и този модел на поведение следва.Нямате идея на  тази мърмореща жена как  детето й копират поведение и физьономията й дори.
Да ние родителите сме тези които "сеем" емоциите и градим характерите на децата си.

Да, ние сме тези които ще възпитаме бъдещото поколение.Много жалко е, но наистина има много родители, които без да се замислят сеят негативизъм у децата си.и все пак си мисля, че явно те самите не са се сблъсквали със сладката победа( независимо за какво става на въпрос).Не може заради собствените си проблеми да насяваш и тях на децата си.Вярно, ние трябва да сме силни, за да го предаваме и на поколението след нас

Мисля,че изобщо не става въпрос за негативизъм, а за реализам.
Няма как да описвам на детето си колко хубав е живота ,а когато започне работа ,да ме пита:" Защо получавам само толкова и за нищо не ми стигат?"
Какво да отговора на въпроса "Какво работи този човек?" зададен за мъж,който слиза от кола за 500 000 лева?!И как да излъжа детето си,че получава заплата ,с която си е купил колата?!

Аз съм по-скоро оптимист,досега не съм имала някакви финансови проблеми ,катаклизми,но не мога да крия истината от децата.Защото после животът ще им се стори още по-кошмарен.И вероятността да се сринат е много по-голяма.Защото колкото по-нависоко си летял,толкова по-малка е вероятността да оцелееш,като паднеш.
А ако гледаме децата си под похлупак,в неведение за истината ,те неминуемо ще паднат.

Това междувпрочем няма нищо общо с вярата в собствените сили и възможности.