Потърсих дали досега не е писано по темата за предродилната депресия, но мисля, че не открих точно това, от което имах нужда...Затова реших да я започна..
Първо ми се иска да благодаря на инициатора на темичката за следродилната депресия (http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=27498.0) Валентина, както и на всички майки, които са имали куража да споделят изживяното от тях (което съм убедена не им е било лесно). Благодаря дори само за това, че са готови да помогнат на другите......
Прочетох много аспекти на депресията - всяка майка вижда нещата по различен начин, което може да помогне на нас - които ни предстои всичко това (с минимален шанс разбира се да ни подмине
) да сме по-подготвени.....
Мога само да си представям какво е чувството да видиш и докоснеш детето си след раждане - нещо, което чакам с нетърпение....надявайки се да изляза от състоянието, което аз бих определила като предродилна депресия....не говоря просто за някакво психическо неразположение, хормонално обусловено - говоря за продължителното състояние, което всички вие описвате като депресия....когато не можеш да се успокоиш (и никой не може да помогне) от денонощни натрапчиви неприятни мисли за бъдещето, за бебчето, за теб самата като несъвършена и непълноценна жена - много по-различна от състоянието преди бременността, от мисълта, че вече всичко ще е различно, че вече се намираш в нещо като капан, от който няма излизане - от момента, в който си разбрала, че чакаш дете (колкото и да е било желано), че губиш свободата си и спокойствието си, че се намираш в едно (макар и временно) деформирано тяло....Това всичко те кара да не можеш да се разбираш с най-близките си (говоря най-вече за съпруга си, когото много обичам и, който, за голямо мое съжаление, не може да разбере състоянието ми), не може да разбере защо плача толкова често; защо искам пак и пак да се връщам в бебешкия магазин и поне да погледам нещата, които той ще трябва да купи след като родя; не може да разбере страховете ми за това, което ни предстои, за раждането; който колкото и да ми повтаря, че ме обича не желае интимни контакти......умирам от страх, че ще се наложи да стоя затворена у дома и да си гледам бебето сама....особено сега, когато приближаващият леден капан на зимата няма да позволява често излизане и когато дните ще са толкова кратки и мрачни!!!!
Страх ме е, че приятелките ми (нераждали досега) ще се отдръпнат от мен, защото ги вълнуват съвсем други неща.....и сега виждам в погледите им нещо като неизречената реплика: "Весе, как можа да се подложиш на всичко това? Толкова ни беше добре..." Разбира се, радват се за мен и за бебето, но....като ги гледам понякога и аз си мисля: не избързах ли? (а аз умишлено спрях хапчетата - и двамата със съпруга ми искахме да имаме дете). Смятам, че сме големи щастливци, защото то стана едва ли не от първия път, в който запретнахме ръкави.....
И все пак, чувствам се ужасно самотна и неразбрана.....страх ме е - ужасно много ме е страх...а и чакането - това безкрайно чакане на неизвестното.......
Сама ли съм?
Първо ми се иска да благодаря на инициатора на темичката за следродилната депресия (http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=27498.0) Валентина, както и на всички майки, които са имали куража да споделят изживяното от тях (което съм убедена не им е било лесно). Благодаря дори само за това, че са готови да помогнат на другите......
Прочетох много аспекти на депресията - всяка майка вижда нещата по различен начин, което може да помогне на нас - които ни предстои всичко това (с минимален шанс разбира се да ни подмине
) да сме по-подготвени.....Мога само да си представям какво е чувството да видиш и докоснеш детето си след раждане - нещо, което чакам с нетърпение....надявайки се да изляза от състоянието, което аз бих определила като предродилна депресия....не говоря просто за някакво психическо неразположение, хормонално обусловено - говоря за продължителното състояние, което всички вие описвате като депресия....когато не можеш да се успокоиш (и никой не може да помогне) от денонощни натрапчиви неприятни мисли за бъдещето, за бебчето, за теб самата като несъвършена и непълноценна жена - много по-различна от състоянието преди бременността, от мисълта, че вече всичко ще е различно, че вече се намираш в нещо като капан, от който няма излизане - от момента, в който си разбрала, че чакаш дете (колкото и да е било желано), че губиш свободата си и спокойствието си, че се намираш в едно (макар и временно) деформирано тяло....Това всичко те кара да не можеш да се разбираш с най-близките си (говоря най-вече за съпруга си, когото много обичам и, който, за голямо мое съжаление, не може да разбере състоянието ми), не може да разбере защо плача толкова често; защо искам пак и пак да се връщам в бебешкия магазин и поне да погледам нещата, които той ще трябва да купи след като родя; не може да разбере страховете ми за това, което ни предстои, за раждането; който колкото и да ми повтаря, че ме обича не желае интимни контакти......умирам от страх, че ще се наложи да стоя затворена у дома и да си гледам бебето сама....особено сега, когато приближаващият леден капан на зимата няма да позволява често излизане и когато дните ще са толкова кратки и мрачни!!!!
Страх ме е, че приятелките ми (нераждали досега) ще се отдръпнат от мен, защото ги вълнуват съвсем други неща.....и сега виждам в погледите им нещо като неизречената реплика: "Весе, как можа да се подложиш на всичко това? Толкова ни беше добре..." Разбира се, радват се за мен и за бебето, но....като ги гледам понякога и аз си мисля: не избързах ли? (а аз умишлено спрях хапчетата - и двамата със съпруга ми искахме да имаме дете). Смятам, че сме големи щастливци, защото то стана едва ли не от първия път, в който запретнахме ръкави.....
И все пак, чувствам се ужасно самотна и неразбрана.....страх ме е - ужасно много ме е страх...а и чакането - това безкрайно чакане на неизвестното.......
Сама ли съм?
.
А и преди месец и половина на връщане от морето катастрофирахме жестоко,счупих си крака,правиха ми операция на коляното с два винта и сега два месеца не трябва да стъпвам на крака и се мъча с проходилката,а корема си тежи вече,какво да ти кажа....добре,че на бебчо нищо му няма и ме ритка.Това ме крепи единствено да не се побъркам. 
Щото аз освен туй сега друго не смятам... по много причини. Та ето едно успокоение: това е нещо, което ми се случва веднъж в живота (айде, в някои случаи може и два пъти...) - по добре да подхождам към него като към приключение - с интерес и любопитство, а не като към препятствие - със страх и притеснение.
)
И като им остава време, що го използват по тоя неразумен начин? 
Много се успокоих, че не съм единствената нервна, притеснена и тотално объркана жена. И аз съм в АБСОЛЮТНО СЪЩОТО положение, което бих преразказала със всяка една от твоите думи. Но имам и утежняващи обстоятелства - вече си имам 1 бебе на 9 месеца 
А за приятелките,на вас не ви ли се е случвало да се отдалечите духовно с някого поради разминаване на интересите?Същото е и с нас,но пък за компенсация винаги има мами в нашето положение на разположение.Хайде леко бременеене и СПОКО преди всичко 
