ОСИНОВЕНИТЕ ДЕЦА И ПРИВЪРЗАНОСТТА

   Ролята на родителя е да разпознава потребностите на бебето и да ги задоволява, за да може то да се успокои.и да се почувства добре. Когато това се повтаря отново и отново, детето се научава да се доверява, чувства се сигурно в присъствието на човека, който се грижи за него. По този начин детето формира сигурна привързаност, изгражда добра самооценка, научава се да обича - себе си и другите.

   Ако родителят не откликва на потребностите на бебето (по десетки пъти на ден, стотици пъти на седмица, хиляди пъти през първата година), детето не се научава да се доверява и не изгражда здрава привързаност. В този случай, то не преживява света като сигурно място и не развива съвест.

   Всеки, който има макар и малко познания по осиновяването, е склонен да признае, че семействата, които осиновяват малко по-големи деца, са изправени пред риска да се справят с проблеми на привързаността. По-големите деца често за жертва на многократно разрушавани привързаности или са били привързани към хора, които са ги наранявали - в резултат, на тях им е трудно да се привързват към родителски фигури. В този смисъл, формирането на привързаност с едно по-голямо дете, е по-сложен процес. Детето има нужда да тъгува по загубените привързаности, по свой си начин да преживее загубите, свързани с осиновяването - то губи всичко познато ( познатите хора, които са се грижили за него до момента, познатата храна, познатите звуци, познатите гласове и език, познатата култура). В същото време можете да окуражавате детето да се отвори към вас, да започне да ви вярва, да ви се доверява.

   Добре е да имате предвид силното влияние, което здравето оказва върху привързаността. Бебетата, които са болни или нещо ги боли, са в непрекъснато състояние на напрежение. Това включва преждевременно родените бебета; бебетата, чиято майка е употребявала наркотици; бебетата, склонни към хиперактивност - всички те са изправени пред риска да имат проблеми с привързаността. Защо? Тъй като техния плач, молбите им за помощ не са довели до успокояване на болката или дискомфорта, те не са се научили да се доверяват на грижещите се за тях.

   Често, когато осиновеното бебе непрекъснато плаче и никой с нищо не може да го успокои, родителите изпадат в паника. Те се чудят какво става, дистанцират се от бебето, избягват да провокират различни игри с него. Това, от своя страна, затвърждава убеждението на бебето, че то не може да се довери на възрастните. И така започва да действа един омагьосан кръг, излизането от който зависи от родителите. Понякога родителите обаче до такава степен се фрустрират, че бебето, което толкова дълго са чакали ги отхвърля, че осъзнават, че са на крачка от насилието - хващат силно бебето, разтърсват го силно, понякога дори го удрят, само и само да спре да плаче. Подобни ситуации предизвикват много силно чувства на вина у родителите. Те са силно притеснени от нещата, които им се случват, срамуват се да ги споделят с когото и да е и години наред потискат срама в себе си.


ПРОБЛЕМИ С ПРИВЪРЗАНОСТТА


Не може да се каже, че има една единствена причина за появата на проблеми в привързаността. Доказано е, че съществуват няколко рискови фактори, чието наличие може да доведе до възникването на подобен проблем:

Нежелана бременност
Многократно хоспитализиране в първите три години от живота на детето
Употреба на наркотици по време на бременността и след раждането
Нереалистична представа на родителите за детето
Много хора, които се грижат за детето
Многократни смени на жилището, в което детето живее
Ранна история на загуби
Грубо и непоследователно родителстване
Физическо или сексуално насилие
Неглижиране
Хронични заболявания


Симптоми на недобра привързаност

0-6 месеца - чест плач, неприятно усещане при докосване, нежелание на детето да бъде успокоявано от други; повтарящи се движения с цел самоуспокояване. Проблемите с привързаността на тази възраст могат да доведат до пристъпи на гняв, негативна самооценка, преживяване на детето, че винаги то е виновно за лошите неща, които се случват; поведенчески проблеми и обучителни трудности в по-късна детска възраст.

6-10 месеца - прекалена доверчивост, липса на страх от непознати, повтарящи се движения с цел самоутеха (напр.люлеене); преждевременно развитие, което тласка детето към позицията, че няма нужда от никого.

10-18 месеца - прекалено силна тревожност на детето при раздяла с обгрижващия го родител; абсолютно нежелание на детето да се отдели дори за минута от родителя; липса на интерес за изследване на света. Не се развива толеранс към фрустрация, напротив - детето развива репертоар от агресивно поведение, чрез който изрязва фрустрацията си.

15-24 месеца - Трудностите с привързаността тук се проявяват в неспособността на детето да интегрира зависимост и независимост. Детето, “замръзнало” в точката на тази дилема, избира една от двете крайности - или става отчуждено и дистанцирано, или прекалено прилепчиво. Ако на този проблем не бъде обърнато нужното внимание, той ще се задълбочи. Тревожността от раздяла може да продължи до училищна възраст, където да доведе до поведенчески проблеми или обучителни трудности. Проблемите на привързаността в тази възраст правят детето по-чувствително към провали и фрустрации, което води до силна тревожност, гняв, чувство за срам. Често външният израз на всички тези неща е защитното агресивно поведение. 

24-36 месеца - Ако преживява трудностите, свързани с привързаността на този етап, детето има проблем да възприеме постоянството на обектите, както и постоянството на собственото си Аз. Това му пречи да се свързва емоционално с хората, тъй като то се страхува от неизбежната загуба. В поведението му това може да се прояви като прилепчивост (с цел да се предотврати загубата) или отчужденост и дистанциране (с цел избягване на болката). Неспособността на детето да осъзнае постоянството на собственото си Аз намалява увереността му, че може да се справя с променящо се ситуации. Това може да доведе до проблеми при преместване или при неочаквани промени.

Ако проблемите с привързаността преминат от предучилищна възраст в начална училищна възраст, рискът те да се задълбочават с годините е голям. В най-лошия случай, детето може да развие разстройство на привързаността. Децата с подобно разстройство не могат да се доверяват на другите, особено на авторитетни фигури. Те възприемат себе си като жертви на живота и не поемат отговорност за нищо. Въпреки тази външна маска, вътре в себе си те се чувстват виновни за всичко лошо, което се случва. Социалните им умения са много ограничени. Склонни са да възприемат хората като взаимозаменяеми източници на удоволствие. Такова дете може да е силен стрес за родителите си и за всички членове на семейството - родителите в един момент може да започнат да се обвиняват, че те са сгрешили, да се чувстват неефективни и несправящи се, а децата може да изпитват силен гняв и ревност.


Какво могат да направят родителите, за да помогнат на детето си


0-6 месеца - Увеличете физическите контакти с детето си, носете го повече, нека то да бъде навсякъде с вас, купете си кенгуру. Люлейте го по-често.ако бебето ви е по-чувствително към определена сензорна модалност, акцентирайте върху нея, когато общувате с него. Разберете на какво точно се радва и наслаждава то - на кои звуци, докосвания, ритми, позиции, миризми.

6-10 месеца - Поддържайте структурирано ежедневие, за да може детето да свикне с рутината. Позволявайте му напълно да изразява чувствата си. Плачът му може да се сигнал за определено чувство, а не вик за помощ. Подобен плач може веднага да бъде успокоен - а привързаността се стимулира и развива именно, когато успокоявате детето си и сте с него, когато то не се чувства добре. Проблемите с привързаността правят детето уязвимо към регресия в развитието. Позволявайки на детето си да регресира до известна степен и общувайки с него на нивото на по-малка възраст може да помогне за запълване на празнините в процеса на привързаност.

Ако осиновите дете на тази възраст, съберете колкото можете повече информация за предишното място, където е живяло детето - питайте за режима му на храна и спане, вземете с вас одеалцето му, любимата му играчка. Ако детето ви е било привързано към хората, които са се грижели за него, очаквайте реакция на скръб и загуба - плач, който е различен от плача от глад или болка. Предложете му физичка утеха, гушнете го, целунете го, полюлейте му - но все пак имайте предвид, че плачът му може да е неутешим. Ако детето не може да се успокои, останете с него и преживейте заедно скръбта - нека тази скръб стане част от вашата връзка. Това ще помогне на детето да се свърже и привърже към вас.

10-18 месеца - Много от техниките за предишната възрастова група важат и за децата на тази възраст. Ако детето ви “тръгне” да изследва света, но забравя да се върне, за да провери дали сте там, вие може да стимулирате връщането му и проверката за вашето присъствие, като оставяте близо до вас негови любими играчки и привличате вниманието му върху тях. Похвалете детето си, когато то се върне при вас.

15-24 месеца - Когато хленченето на детето ви стане прекалено, насочете го към някаква дейност. Твърдите граници са много важни  при формирането на цикъла на привързаност. Ако не направите това, има опасност да загубите постигнатото до момента. Прекаленото разглезване, макар и добронамерено, няма да доведе до добри резултати. Окуражавайте детето си да разбира и изразява чувства си. Ако детето може вербално да изрази онова, което чувства, то няма да го изрази с поведението си.

Ако осиновите дете на тази възраст, съберете подробна информация за начина, по който детето е живяло в дома, както и за хората, които са се грижели за него. Поддържайте връзка с тези хора, като с течение на времето намалете честотата на контактите Това ще помогне привързаността да се пренасочи от предишните обгрижващи лица към вас.

24-36 месеца - И през този период регресиите са често срещано явление, ако привързаността е нарушена. Внимавайте да не бъдете свръхпротективни спрямо детето си, защото в бъдеще това ще ви попречи да се справите с тревожността при раздяла. Направете ясна граница между детето и неговото поведение. Това е изключително важно за родители, които осиновяват 2-3 годишни деца.  Нереалистичните очаквания ще блокират развиването на привързаността, тъй като ще доведат до разочарования.


Как да се справим с по-големи деца?


Научете детето си, че поведението му е резултат от изборите, които то прави.

Обяснете на детето си, че ако то прави определени “лоши” неща, ще има последствия - по този начин то разбира причинно-следствената връзка. Ако се наложи да накажете детето, можете да го попитате какво наказание си избира (Например: Прибери си играчките или ги остави на пода, но утре вече няма да ги има).

Научете детето си, че то ще е по-щастливо, ако внимателно контролира изборите, които прави, вместо да се опитва да контролира вас.

Когато наказвате детето си, проявявайте емпатия - покажете му, че ви е мъчно, че го наказвате, но че е било предупредено и то само е избрало да бъде непослушно. Този начин на възпитание съхранява силата на привързаността, дори когато дисциплинирате. 

Регресиите при по-големите деца са по-сложни, отколкото при бебетата и по-малките деца.

Децата с проблеми в привързаността създават много проблеми на родителите си - независимо дали са осиновени, биологични или приемни деца. Те сякаш имат шесто чувство, което безпогрешно открива слабите места на родителите. Ако сте стигнали до положението, в което се чувствате абсолютно безсилен като родител, време е да потърсите професионална помощ.


Какво да правим, ако осиновеното ни дете ни отхвърля?


Повечето бебета не са могли да се научат да се доверяват. Тези от тях, които са били отхвърлени, впоследствие стават отхвърлящи. Често срещано явление е тези деца да имат отхвърлящо или избягващо поведение спрямо осиновителите си, в повечето случаи - спрямо майката. Това поведение може да варира от пасивно безразличие до крайно нежелание и съпротива на детето да бъде докосвано + физическа или вербална агресия.

Примери: Двегодишният Иван отхвърлял всякакъв физически контакт с майка си, реагирал много остро всеки път, когато тя се доближавала до баща му, избягвал да я поглежда в очите или когато тя го поглеждала, веднага се обръщал на другата страна. Саша физически нападала майка си и пищяла, когато я видела. В някои случаи, агресивното поведение се демонстрира само когато детето остане насаме с човека, когото не може да приеме. Петър ставал много агресивен спрямо майка си всеки път, когато баща му излезе, сякаш обвинявал майка си за отсъствието на баща си.


Защо детето ме отхвърля?

Има няколко възможни причини, поради което осиновените бебета да отхвърлят майките си. Една от тях е проблемите с привързаността, което им пречи да се научат да се доверяват и да започнат да изследват света около себе си, ставайки все по-самостоятелни. Здравата зависимост на детето към родителите е необходима предпоставка за да могат да се случат тези важни за детето неща. В този смисъл, децата с несигурна привързаност, са склонни към проблеми с раздялата, трудно им е да развият пълноценно чувство за собствен Аз и да станат самостоятелни и независими. Вместо това, те често се самоизолират, отчуждавайки се от околните и/или проявяват силно опозиционно поведение.

Друга възможна причина за силната агресия на детето към осиновяващата го майка е формираната привързаност към някой, който преди това се е грижел за него. По този начин детето може да обвинява новата си майка за това, че го е лишила от вече създадената привързаност. Агресията му е защитен механизъм, чрез който детето преживява загубата.

Някои майки споделят, че вероятно детето им ги отхвърля, защото ги асоциират с други жени, които в миналото са им причинили болка. Възможно е гласа на майката, докосването й, дори миризмата й, да провокират гняв и паника у детето, защото му връщат спомените за това как е било изоставено или наранено от някой, който е обичал. Възможно е също така детето да не иска да се привърже към новата жена, защото се страхува отново да не бъде изоставено.

Друго често срещано явление е детето в началото да бъде безразлично или да покаже повърхностна привързаност към новите си родители и с течение на времето, да стане силно враждебно. Това е много характерно за деца, които преди осиновяването, са били институционализирани. Една майка сподели, че вероятно това, което синът й изобщо не харесва, е че започва да се привързва към нея.

Какво да направи отхвърленият родител?

Може би най-добрият вариант е да фокусира върху това да спечели доверието на детето си. Има някои стратегии, които бихте могли да използвате - да поддържате структурирано ежедневието на детето (ритъма на храна, сън, игра), да откликвате на потребностите му. Друг вариант е да се върнете назад в е развитието на детето - например, когато се е хранело с шише. Можете да го държите в скута си, да го люлеете - по този начин се интегрират в едно цяло храната, докосването, миризмата, контакта с очи.

Наказанието и пренебрегването не са подходящи начини за реагиране спрямо отхвърлящо поведение. Студеното отношение или изолацията не правят нищо друго, освен да затвърдят чувството на отхвърленост у детето. Физическото наказание учи детето на това, че в агресията няма нищо лошо и обвързва детето и родителите в една ескалираща борба за власт.