- Публикувана: 7 ноем. 2010, 21:30 ч.
- Последно мнение: 13 дек. 2010, 23:33 ч.
Халит Ергенч и новата продукция "Великолепният Век" ( Muhteşem Yüzyıl) тема 2
Последно пишеше че започват края на ноември но с този сериал всяка информация е предпоследна. Единственото сигурно е че Халит Ергенч ще е Сулейман Велики 
Благодаря.
Здравейте на всички в тази тема!
Също така, се предполага(не твърдя обаче), че е възможно ролята на Роксолана да е тази очарователна Дама:
Özlem Düvencioğlu
http://www.dizifilm.com/oyuncu/ozlem-duvencioglu-350.htm
За което лично аз ще бъда доволна, на фона на останалите предполагаеми актриси до този момент.
Ани, честит ден на благодарността!
Благодаря за всичко, което правиш за нас!
И Халит те поздравява
http://vbox7.com/play:d7994485
Благодаря за всичко, което правиш за нас!
И Халит те поздравява
http://vbox7.com/play:d7994485
Но ето че пред тъжната върволица пленнички, кой знае откъде взело се, сякаш изникнало от стамбулския прахоляк, се появи стадо овце. Овцете плътно се притискаха, изплашено налитаха една връз друга, блъскаха се и се втурваха ту на една, ту на друга страна. Овчарите с високи островърхи рунтави калпаци и с бели някога, а сега безнадеждно захабени дрехи подвикваха на своите пощурели живинки, подбираха ги с гегите си, караха ги за продан или за клане, а пред стадото, важен като Синам ага, се пъчеше огромен черен козел с окачен на шията чан от позеленяла мед и тази мед при всяко помръдване на врата на козела кънтеше глухо и с дълбока болка като Настасиното сърце.
Стадото напомняше тяхната участ. Овцете ги караха като хора, а хората — като овце. Полъх на гибел усетиха горките жени от това зрелище, в ноздрите ги удряше смрад на омраза, долавяше се гласът на смъртта.
— Ър! Ър! — подвикваха овчарите българи с уморено мрачни гласове, а на Настася й се счуваше, че някъде дълбоко в гърдите й звучи нечие предупреждение: „Стой! Стой!“ И тялото й сякаш се вдърви, изгуби гъвкавостта и изяществото си, не можеше да направи и стъпка, не можеше да помръдне — идеше й да падне, да се блъсне в земята и да умре тук, та да не вижда този чужд град, да не усеща върху себе си лепкавите, плъзгащи се като гъсеници погледи, да не изпитва унижението и страха да се сравнява с тези овце, предназначени за клане.
Но съдбата отново се смили към нея. Евнусите свърнаха в тясна пресечка към двуетажна дървена къща, стара и разкривена като нейния стопанин Синам ага. Настася с крайчеца на съзнанието си отбеляза гъстата резба, малките прозорчета с чудновато преплетени дървени решетки отгоре, яката врата с дебела медна халка и наклоненото към стената — току да падне — старо дърво пред къщата. От безкрайния Стамбул, от неговата омраза и безгранична мъка сега те бяха хвърлени в тишината на това убежище, в теснотия-та на дървената клетка-затвор, където свободата беше заменена с решетки на прозорците, със стари килими, с миндери и възглавници, с разхвърляни безразборно на пода между бакърени съдове, кадилници и наргилета вещи, непознати, странни, безсмислени и враждебни.
Свалиха железните нашийници на жените. Най-сетне, най-сет-не! Показаха им къде е водата и всичко друго за природни нужди.
Макар и да бяха погребани може би завинаги между тези четири стени, но бяха спасени от алчните очи! И все пак са живи, живи са!
откъс от "Роксолана"
Стадото напомняше тяхната участ. Овцете ги караха като хора, а хората — като овце. Полъх на гибел усетиха горките жени от това зрелище, в ноздрите ги удряше смрад на омраза, долавяше се гласът на смъртта.
— Ър! Ър! — подвикваха овчарите българи с уморено мрачни гласове, а на Настася й се счуваше, че някъде дълбоко в гърдите й звучи нечие предупреждение: „Стой! Стой!“ И тялото й сякаш се вдърви, изгуби гъвкавостта и изяществото си, не можеше да направи и стъпка, не можеше да помръдне — идеше й да падне, да се блъсне в земята и да умре тук, та да не вижда този чужд град, да не усеща върху себе си лепкавите, плъзгащи се като гъсеници погледи, да не изпитва унижението и страха да се сравнява с тези овце, предназначени за клане.
Но съдбата отново се смили към нея. Евнусите свърнаха в тясна пресечка към двуетажна дървена къща, стара и разкривена като нейния стопанин Синам ага. Настася с крайчеца на съзнанието си отбеляза гъстата резба, малките прозорчета с чудновато преплетени дървени решетки отгоре, яката врата с дебела медна халка и наклоненото към стената — току да падне — старо дърво пред къщата. От безкрайния Стамбул, от неговата омраза и безгранична мъка сега те бяха хвърлени в тишината на това убежище, в теснотия-та на дървената клетка-затвор, където свободата беше заменена с решетки на прозорците, със стари килими, с миндери и възглавници, с разхвърляни безразборно на пода между бакърени съдове, кадилници и наргилета вещи, непознати, странни, безсмислени и враждебни.
Свалиха железните нашийници на жените. Най-сетне, най-сет-не! Показаха им къде е водата и всичко друго за природни нужди.
Макар и да бяха погребани може би завинаги между тези четири стени, но бяха спасени от алчните очи! И все пак са живи, живи са!
откъс от "Роксолана"
Препоръчани теми