Ето и моят разказ:
Всичко започна още на 09/08/04 когато доктор Божидар Ташков каза:
- “Ами моето момиче, между 23 и 27 август си избери дата и идваш при мен”.......
Лелее ами сега? Как да избера дата? Как? Та, нали това означава, че съвсем скоро ще си видя малкото ангелче, малкото момче на мама и тати. Седнахме вечерта в къщи и не след много много мислене тати каза :
- ” Нека бъде 25/08, харесва ми като цифра”.
Честно казано на мен ми беше вече все едно....преди мислех дева ли да е или лъвче, ама сега вече наистина нямах търпение....исках, колкото се може по-скоро да се гушкам в едни малки, сладки и разчитащи на мен беззащитни ръчички.
И така, 25/08 дойде така неусетно, както си минаха и 9-те месеца без да се усетя. Сутринта от всички бях най-спокойна, или поне така изглеждаше отстрани. Майка ми и Пламен (нашият тати) се бяха шашнали здраво и ме питаха през 5 мин. дали съм добре.
Хе хе, бях добре, ама докато не дойде доктор Ташков и не каза:
-“Хайде да го видим това бебе най после”.
Е, тук вече краката ми се подкосиха. Колкото и да се правех на голям герой, нещо така ми трепна, че ако не бях видяла Деси- Т (от дир-а), която да ме успокои, за малко се бях върнала.
В пред родилно ме посрещна една много готина мадама. Така и не и запомних името.
Каза ми да се съблека и да започваме. Беше много внимателна, преслуша тоновете на бебо, погледна ме за “прическата”, направи ми клизмата, за която какво ли не бях чувала, а не е чак пък толкова гадно. След това ми помогна да се изправя и да отида до тоалетната. Бях самичка тази сутрин на етажа и банята беше изцяло моя.
След освежаващият душ ме сложиха на легло, където продължиха да слушат тоновете.
Тогава дойде “моята втора майка” (аз така си я наричах) акушерката Ели Белишка...Това бе най-приятният човек, който ме “спаси” от моите душевни терзания.
Тя се грижеше за всичко около мен. Докато ме разпитваше за бебо, дали са го видели какво ще е и така нататък, ми сложи катетъра. Направо се изумих от тази жена. Как си говореше с мен и с каква лекота се справяше с всичко. Така и продължи и с абоката и докато ме занимаваше с важните за мен въпроси за бебока, за бабите, за дрешките така и трите банки, които ми беше пуснала да се вливат си изтекоха. Д-р Ташков дойде и отново каза като генерал ”Хайде момичета, да почваме”...
Отново ми помогнаха да отида до операционната и ме сложиха да съм си полегнела за малко почивка...През цялото време всички се майтапеха с мен. Дойде и анестезиоложката Николова. Банките в ръката ми се сменяха една след друга...така и до края не им хванах бройката дали са 5 или повече...ама както и да е . Помолиха ме да се обърна на една страна за да ми сложат упойката....Свих се доколкото можах, естествено помогнаха ми и другите за да може да се видят така желаните прешлени. След малко усетих леко боцване....самото то не боли...заболя ме малко от течността...но до мен беше моят ангел пазител - Ели Белишка....хвана ме за ръката и ми каза “Аз съм тук съкровище, не се плаши, само още малко и всичко ще свърши.” Толкова обичах тази жена в този момент. Колко бе приятно да има една топла ръка до мен...както майчината ръка ти помага, когато си болен или ти мъчи нещо.
След 5 мин започна да се приготвя и отново започнаха да ме закачат : ”Защо така трепериш?....ама да не те е страх? ..хехехе”, а много добре знаеха, че е от упойката, е, и малка доза и от мен е имало...гаранция.
И се започна едно човъркане, едно бутане, абе такива едни ми ти странни работи, ама аз не усещах нищо от кръста надолу, само се пулих и разпитвах какво става. Другите, които се въртяха около нас започнаха и те да разпитват за бебока, за пола му..и аз доволна разправях, че съм измислила най-хубавото име за момче.
В следващият момент всички замлъкнаха и започнаха да ме гледат странно...боже, ами сега? Защо ли ме гледаха тези хора така странно....Толкова мисли ми минаха през главата в този момент и така както ме гледаха странно, така почнаха да се смеят и то на мен....Реших, че упойката ми действа зле и реших да не им обръщам внимание...Почнах да се пуля в тавана, а Ели Белишка отбеляза ама ей, така все едно на майтап: “Я, Весето е вече мама и си има МОМИЧЕНЦЕ”.
Е, ако искате ми вярвайте и треперенето ми спря и страха и всичко....Боже, така желаното момиченце от мен и тати се появи на бял свят. Нашата малка жадувана Симона, която според няколко лекаря трябваше да е момче ни изненада така приятно. В този момент разбрах, че д-р Ташков беше прав за едно, той ми казваше : ” Не се старай да разбереш чак толкова какво е първото дете....за първото се казва “С каквото господ те дари”, пък за второто вече си е до майсторлък”!
Толкова приятна изненада през живота си не съм имала. Забравих и за катетри, и за абокати, и за клизми...само чаках да си целуна малката кукличка. След първата “баня” в живота и, ми я донесоха да я видя и целуна, така малка и сладка, “на мама гарджето”.
След това всичко мина като на сън. Зашиха ме, пренесоха ме до леглото в реанимацията и както казват всички мамчета, времето неусетно мина в получаване и писане на смс-и.
За болката след като ме пусна упойката? Ами, помня много малко, защото всичко мина така неусетно, така бързо.
На другият ден дойдоха да ни раздвижват и така малко по малко живота ме завъртя, мен и малкото ми съкровище.....
Петте дни в болницата минаха неусетно и ето ни сега тук в къщи. Храним се, гушкаме се и се надпреварваме с тати кой ще я нацелува повече.
Това е от мен, от една много щастлива мама и един горд тати.
Целувки на всички бебоци и чакащи мамчета.
Успех на всички!
П.п БЛАГОДАРЯ, на всички от Св. София!
Всичко започна още на 09/08/04 когато доктор Божидар Ташков каза:
- “Ами моето момиче, между 23 и 27 август си избери дата и идваш при мен”.......
Лелее ами сега? Как да избера дата? Как? Та, нали това означава, че съвсем скоро ще си видя малкото ангелче, малкото момче на мама и тати. Седнахме вечерта в къщи и не след много много мислене тати каза :
- ” Нека бъде 25/08, харесва ми като цифра”.
Честно казано на мен ми беше вече все едно....преди мислех дева ли да е или лъвче, ама сега вече наистина нямах търпение....исках, колкото се може по-скоро да се гушкам в едни малки, сладки и разчитащи на мен беззащитни ръчички.
И така, 25/08 дойде така неусетно, както си минаха и 9-те месеца без да се усетя. Сутринта от всички бях най-спокойна, или поне така изглеждаше отстрани. Майка ми и Пламен (нашият тати) се бяха шашнали здраво и ме питаха през 5 мин. дали съм добре.
Хе хе, бях добре, ама докато не дойде доктор Ташков и не каза:
-“Хайде да го видим това бебе най после”.
Е, тук вече краката ми се подкосиха. Колкото и да се правех на голям герой, нещо така ми трепна, че ако не бях видяла Деси- Т (от дир-а), която да ме успокои, за малко се бях върнала.
В пред родилно ме посрещна една много готина мадама. Така и не и запомних името.
Каза ми да се съблека и да започваме. Беше много внимателна, преслуша тоновете на бебо, погледна ме за “прическата”, направи ми клизмата, за която какво ли не бях чувала, а не е чак пък толкова гадно. След това ми помогна да се изправя и да отида до тоалетната. Бях самичка тази сутрин на етажа и банята беше изцяло моя.
След освежаващият душ ме сложиха на легло, където продължиха да слушат тоновете.
Тогава дойде “моята втора майка” (аз така си я наричах) акушерката Ели Белишка...Това бе най-приятният човек, който ме “спаси” от моите душевни терзания.
Тя се грижеше за всичко около мен. Докато ме разпитваше за бебо, дали са го видели какво ще е и така нататък, ми сложи катетъра. Направо се изумих от тази жена. Как си говореше с мен и с каква лекота се справяше с всичко. Така и продължи и с абоката и докато ме занимаваше с важните за мен въпроси за бебока, за бабите, за дрешките така и трите банки, които ми беше пуснала да се вливат си изтекоха. Д-р Ташков дойде и отново каза като генерал ”Хайде момичета, да почваме”...
Отново ми помогнаха да отида до операционната и ме сложиха да съм си полегнела за малко почивка...През цялото време всички се майтапеха с мен. Дойде и анестезиоложката Николова. Банките в ръката ми се сменяха една след друга...така и до края не им хванах бройката дали са 5 или повече...ама както и да е . Помолиха ме да се обърна на една страна за да ми сложат упойката....Свих се доколкото можах, естествено помогнаха ми и другите за да може да се видят така желаните прешлени. След малко усетих леко боцване....самото то не боли...заболя ме малко от течността...но до мен беше моят ангел пазител - Ели Белишка....хвана ме за ръката и ми каза “Аз съм тук съкровище, не се плаши, само още малко и всичко ще свърши.” Толкова обичах тази жена в този момент. Колко бе приятно да има една топла ръка до мен...както майчината ръка ти помага, когато си болен или ти мъчи нещо.
След 5 мин започна да се приготвя и отново започнаха да ме закачат : ”Защо така трепериш?....ама да не те е страх? ..хехехе”, а много добре знаеха, че е от упойката, е, и малка доза и от мен е имало...гаранция.
И се започна едно човъркане, едно бутане, абе такива едни ми ти странни работи, ама аз не усещах нищо от кръста надолу, само се пулих и разпитвах какво става. Другите, които се въртяха около нас започнаха и те да разпитват за бебока, за пола му..и аз доволна разправях, че съм измислила най-хубавото име за момче.
В следващият момент всички замлъкнаха и започнаха да ме гледат странно...боже, ами сега? Защо ли ме гледаха тези хора така странно....Толкова мисли ми минаха през главата в този момент и така както ме гледаха странно, така почнаха да се смеят и то на мен....Реших, че упойката ми действа зле и реших да не им обръщам внимание...Почнах да се пуля в тавана, а Ели Белишка отбеляза ама ей, така все едно на майтап: “Я, Весето е вече мама и си има МОМИЧЕНЦЕ”.
Е, ако искате ми вярвайте и треперенето ми спря и страха и всичко....Боже, така желаното момиченце от мен и тати се появи на бял свят. Нашата малка жадувана Симона, която според няколко лекаря трябваше да е момче ни изненада така приятно. В този момент разбрах, че д-р Ташков беше прав за едно, той ми казваше : ” Не се старай да разбереш чак толкова какво е първото дете....за първото се казва “С каквото господ те дари”, пък за второто вече си е до майсторлък”!
Толкова приятна изненада през живота си не съм имала. Забравих и за катетри, и за абокати, и за клизми...само чаках да си целуна малката кукличка. След първата “баня” в живота и, ми я донесоха да я видя и целуна, така малка и сладка, “на мама гарджето”.
След това всичко мина като на сън. Зашиха ме, пренесоха ме до леглото в реанимацията и както казват всички мамчета, времето неусетно мина в получаване и писане на смс-и.
За болката след като ме пусна упойката? Ами, помня много малко, защото всичко мина така неусетно, така бързо.
На другият ден дойдоха да ни раздвижват и така малко по малко живота ме завъртя, мен и малкото ми съкровище.....
Петте дни в болницата минаха неусетно и ето ни сега тук в къщи. Храним се, гушкаме се и се надпреварваме с тати кой ще я нацелува повече.
Това е от мен, от една много щастлива мама и един горд тати.
Целувки на всички бебоци и чакащи мамчета.
Успех на всички!
П.п БЛАГОДАРЯ, на всички от Св. София!
