... и се радва на много добро здраве вече девет месеца третият ми отрок Риси Бориси 
Започвам писанието си така, не защото искам да провокирам защитниците на тоя или оня метод, тая или оная теза. По-скоро искам да привлека, успокоя и развеселя онези майчета, които като се вслушват в дечицата си, вече са избрали захранването след шестия месец. Пък и не само захранването...
Та, идеше реч за Борисче и хранителните му навици. Малкият бузан до преди два-три дни официално и количествено познаваше саде едната цица. Казвам официално и количествено, защото за захранването с трохи, парченца от солети и бахур, засмукани от пода без мое знание, не отговарям. Това е дело на братята му, а последното, бахура сиреч, на баща им. За да тече по-лесно мисълта ми обаче, ще си представям и ще се надявам, че това не се е случвало
И така, след като Борисче си растеше перфектно, успоредно със зъбите си (или може би по-скоро обратната успоредност - зъбите, успоредно с него), майка му реши да не го тъпче с другости и да предприеме онова чудо на природата, което специалистите наричат "педагогическо захранване". И без друго не й остава време за бъркане на отделни манджи, пък било то и прости пюрета. Ще го чака, докато самичко си посегне и си положи в устата насъщния.
Това наистина може да бъде много забавно. След шестия месец Бориси си седеше с нас на масата и му беше приятно и интересно. Пипаше разните предмети, които му слагахме пред него, но ги използваше основно, за да ги човърка или да ги лапа, за да ги опознае. Нито на шест, нито на седем, нито пък на осем месеца изобщо му хрумваше да иска да яде и да гълта, така като правим ние, даже и парченце банан. Когато пробвах да му го дам в устицата (след осмия месец) беше доста впечатлен от новото усещане, но това не го накара да се помъчи сам да си хапне, въпреки личния пример, който му давахме дълго време. Чак съвсем скоро, към края на деветия месец, започна да яде самичък ... салфетки!
И така от няколко дни реших да му дам нещо по-сносно и взех, че сварих един картоф. Намачках му мъничко и го сложих пред него. Неудачно! Картофът беше страхотен за мачкотене, а не за ядене! Друго си е салфетката, която се къса със зъби Опитах се да дам нещастният, неразмазан по сладките пръстчета остатък с лъжичка. Мммм, много интересно и впечатляващо. Само дето ръката ми се тресеше от смях и едвам уцелваше устетата като гледах смешната муцунка 
И продължава да се тресе вече пети ден 
В крайна сметка искам да споделя, че и за двама ни взаимно беше много приятно и с радост стигнахме до момента на захранването. Чувствам се много спокойна и уверена, защото детето ми само ми показа, че е готово и, че иска да се храни като нас. Даже, откровено казано, според мен му трябваха още месец-два, за да посегне съвсем сам. Мисля, че все пак мъничко му помогнах, но не можах да измисля друга алтернатива на салфетките
Започвам писанието си така, не защото искам да провокирам защитниците на тоя или оня метод, тая или оная теза. По-скоро искам да привлека, успокоя и развеселя онези майчета, които като се вслушват в дечицата си, вече са избрали захранването след шестия месец. Пък и не само захранването...
Та, идеше реч за Борисче и хранителните му навици. Малкият бузан до преди два-три дни официално и количествено познаваше саде едната цица. Казвам официално и количествено, защото за захранването с трохи, парченца от солети и бахур, засмукани от пода без мое знание, не отговарям. Това е дело на братята му, а последното, бахура сиреч, на баща им. За да тече по-лесно мисълта ми обаче, ще си представям и ще се надявам, че това не се е случвало
И така, след като Борисче си растеше перфектно, успоредно със зъбите си (или може би по-скоро обратната успоредност - зъбите, успоредно с него), майка му реши да не го тъпче с другости и да предприеме онова чудо на природата, което специалистите наричат "педагогическо захранване". И без друго не й остава време за бъркане на отделни манджи, пък било то и прости пюрета. Ще го чака, докато самичко си посегне и си положи в устата насъщния.
Това наистина може да бъде много забавно. След шестия месец Бориси си седеше с нас на масата и му беше приятно и интересно. Пипаше разните предмети, които му слагахме пред него, но ги използваше основно, за да ги човърка или да ги лапа, за да ги опознае. Нито на шест, нито на седем, нито пък на осем месеца изобщо му хрумваше да иска да яде и да гълта, така като правим ние, даже и парченце банан. Когато пробвах да му го дам в устицата (след осмия месец) беше доста впечатлен от новото усещане, но това не го накара да се помъчи сам да си хапне, въпреки личния пример, който му давахме дълго време. Чак съвсем скоро, към края на деветия месец, започна да яде самичък ... салфетки!
И така от няколко дни реших да му дам нещо по-сносно и взех, че сварих един картоф. Намачках му мъничко и го сложих пред него. Неудачно! Картофът беше страхотен за мачкотене, а не за ядене! Друго си е салфетката, която се къса със зъби Опитах се да дам нещастният, неразмазан по сладките пръстчета остатък с лъжичка. Мммм, много интересно и впечатляващо. Само дето ръката ми се тресеше от смях и едвам уцелваше устетата като гледах смешната муцунка И продължава да се тресе вече пети ден В крайна сметка искам да споделя, че и за двама ни взаимно беше много приятно и с радост стигнахме до момента на захранването. Чувствам се много спокойна и уверена, защото детето ми само ми показа, че е готово и, че иска да се храни като нас. Даже, откровено казано, според мен му трябваха още месец-два, за да посегне съвсем сам. Мисля, че все пак мъничко му помогнах, но не можах да измисля друга алтернатива на салфетките
. Хайде стига толкова подмазване 
Горкото детенце! Оставила го да яде салфетки 
