А за нея,биологичната мама говорите ли с детето си?

  • 3 074
  • 23
  •   1
Отговори
  • Мнения: 256
Моето момченце ми задава много въпроси.То е на 9 години.Как е при вас?

# 1
  • преди Варна/сега Горна Оряховица
  • Мнения: 4 258
Дъщеря ни никога не е подхващала разговор за биологичната си майка!Когато аз съм говорила за нещо по темата,никога не "плюя" по неин адрес,казвам,че сигурно е имала някаква важна причина за да си остави новороденото детенце,но пък небих искала да съм на нейно място-цял живот да се пита какво е станало с детето ми/ако въобще се пита/!Когато дават предаване за домовете и децата в тях коментираме и винаги се стига до извода,защо е трябвало да бъдат зарязани тия деца от майките си за да живеят такъв мизерен живот и да не знаят какво е детство!
...и винаги подчертавам,колко съм и благодарна на нея,биологичната,че не е намерила смелост да се бори с живота заедно с бебчето си и я е оставила-как иначе щеше да стане точно моята дъщеря Hug

# 2
  • Мнения: 256
Може би темата не е интересна ,тъй-като повечето мами са с малки дечица.Ако е така се извинявам и нека модераторите я изтрият.И все пак, след красивата приказка, която разказваме на децата си, как сме им станали родители ,как сме ги носили в сърцата си и как те са специални ,идва един нов момент.Моят син м/у 6 и 8 години започна да ме пита къде е майка му която го е родила ,има ли си друг татко и аз каква съм му всъщност?Радостта ,с която разказваше бебешката приказка за своето осиновяване се изпари. И аз като Дидка обяснявам тактично деликатната ситуация с БМ.Много ми е мъчно ,че се натъжава.Толкова искам да израстне силен и уверен в себе си ,а виждам в погледа му че това го пречупва!Все пак се радвам че говорим по тези въпроси.Толкова го обичам този малък мъж!!!

# 3
  • София, "Младост 3"
  • Мнения: 9 210
Руми, не се предавай! Аз нямам опит за жалост /просто нямам осиновено дете/, но нека ако може си кажа мнението - много е важно да разбереш КОЕ го натъжава? КОе точно го кара да се обърква?
Питай го... Може би това - КАКВА си му ТИ! Кажи му, че при всички случаи ТИ си му МАЙКАТА - защото не е важно кой те е родил, а кой те е ОТГЛЕДАЛ.
Много е важно да научиш детето, че всеки може да роди, но не всеки може да отгледа - той е вече голям и може да схване идеята, ако не и да разбере всичко.
Пример му дай с разведени родители, които не си гледат децата.
ВЪобще потърси и приказки където децата са осиновени и отгледани с любов и като родни. Че те всъщност са родни деца за осиновителите си, и че тези родители са истинските - а не онези дето не са МОГЛИ или не са ИСКАЛИ да отгледат това дете.
Има хиляди приказки за това и как родните родители са готови да изоставят своите деца - пример - Хензел и Гретел където родния баща/ лии даже двамата родни родители, поради немотията водят децата в гората да ги изоставят.
Покажи му по хиляди начини, че той е най-СПЕЦИАЛНОТО дете и че никой не е като него от вашите близки - защото той е по-желан и чекен от всяко друго бебе.
Абе накарай го да разбере, че да си по-различен и особен е привилегия, която не е дадена на всеки. Че той може да се гордее с това, че толкова много сте го желали....
Опитай се от цялата история да направиш така, че всеки детайл да е с особена светлина в детските очи - колко е важно, че той е изоставен, защото само така е бил толкова силно пожелан от вас! РАзбираш ли? Всичко, което би го натъжило - направи го приказно красиво!

# 4
Имам осиновено момченце, което вече почти изпълва деветата си година. Излишно е да описвам колко щастие  и радост ни  донесе, как изпълни и осмисли живота ни. Дадох си сметка, че ако ми остава един ден живот, бих искала да го прекарам само с него. Когато му съобщихме, както препоръчва специализираната литература и след съветите на психолог, че е роден от друга майка - дълго време не искаше да повярва. Повтаряше - вие ме лъжете, вие сте ме родили. Това беше след навършване на 6-год. възраст. Никога не съм му отказвала да говорим по абсолютно всички въпроси, които го интересуват, вкл.  кога, как и защо е взет от дом. За биологичната му майка самата аз почти нищто не знам.Детето расте здраво, силно, красиво и умно -  отличен ученик, печели състезания по математика и български език, отлично се справя с английския език, учи пиано. Разбира се, не сме пропуснали и приказните приказки за това, че е най-любимото и най- желаното дете на света.
     През последните две години обаче наблюдавам у него една повишена агресивност - много често се закача със съучениците си и най-често тези невинни закачки завършват с бой. Това поведение започна много да ме безпокои - отдадох се изцяло на възпитанието му, напуснах работа, търся и чета литература. Така стигнах и до книгата на Нанси Верие "Първичната рана", която прочетох почти на един дъх. От нея получих информация за въпроси, свързани с осиновяването, за които по-рано не бях и помисляла. Сега вече аз имам нужда да питам и да получавам отговори, защото бъдещето на нашето дете не ми е безразлично.

# 5
  • Мнения: 1 652
Руми, нямам опит никакъв -моят син е много малък. Не е рано за нас- време е , за да не стане късно, когато се усетим.  Мисля, както съм споделяла и в други теми, че може би детето има нужда да изстрада болката на живота си. Ние трябва да сме до него, но ако прочетем 20-те неща на Теа, едно от нещата ,които иска осиновеното дете е да го оставим да страда, за да може да обича. Ами ще страда -въпросът е какво да правим ние - не може просто да го оставим да страда. Разбира се няма да му отнемем тази възможност, нито пък ще му досаждаме с поведението си, но какво точно да се прави в този момент на мен не ми е ясно. Ето детенцето на Еви на 9 годинки проявява агресия.
Мисля си само като идея - първо че трябва да се съобщи на детето по-рано -дори още като не разбира и постепенно и непрекъснато да се работи за това , така че като осъзнае да не е стрес . Но ето при Румяна, след приказката за осиновяването идва стреса от осъзнаването- ето тук ни се губи на нас нишката. Как да минем от приказката в реалния живот?Как да му кажем, че това е неговият живот, а не приказка за зайо, мечо или друго дете? Идват ми идеи в главата, какво бих казала, но все пак знам, че лошите неща се приемат, когато става дума за други хора, но когато опре до теб е различно.  И второ според мен е много важно детето да общува с други осиновени деца, да знае че то не е единствено, да разбере че осиновяването е нещо нормално. В този смисъл идеята за нашата среща е много уместна и мисля, че не трябва да е само една. 
В този ред на мисли, ако в класа само той е осиновен, ами ще ги бие да, направо ще ги спука от бой.  Трябва да общува с други осиновени, да вижда изоставените по домовете, и въобще деца с различни съдби. Например ако имаме близко дете болно от церебрална пареза. Когато общува с него един ден детето ни ще си зададе някои въпроси и ще ги зададе и на нас. Ето тук някъде в отговорите трябва да му кажем и дебело да подчертаем, че всички хора са различни .... ит.н.
-да не повтарям писано е вече. Хубаво би било в класа да има и друго дете ,което е осиновено. Ама няма как да стане.
Еви, ти можеш да бъдеш много полезна, а дано и ние на теб. Включи се пак, моля те. Усещам, че това което преживяваш, опита който трупаш и начина по който гледаш на нещата на мен ми дапада. Руми - ти също. Нека да търсим отговора заедно.  Няма неразрешими проблеми - с търпение и любов всичко се оправя. Имайте кураж!

Последна редакция: вт, 21 фев 2006, 07:46 от darena

# 6
  • София
  • Мнения: 533
Мили Руми, Дарена и Еви,

В книгата си "Първичната рана" Нанси Верие беше писала, че й е отнело много години наред, докато осъзнае, че тя не може да помогне на дъщеря си да изстрада факта, че е осиновена. Това е болка, с която детето трябва да се справи само. В живота на всяко дете има страдания и страдания... Наистина, изключително важно е детето да има възможността и пространството да страда, както и вие да бъдете до него в това страдание. Да, то има нужда да изживее болката си, но ще се чувства много по-добре, ако вие сте до него... Ако го разбирате, ако го учите да изразява чувствата си. Дори да изразява себе си чрез агресия, това пак е по-добре отколкото да държи болката вътре в себе си...

Детската психика има невероятната способност удивително бързо да се справя със страданието. Именно това е една от причините да се казва от рано на детето, че е осиновено. Разбира се, то ще преживява болката от това не само като дете, когато му го кажете. Осиновяването ще е част от неговия живот и то ще се връща към него на всички етапи от живота си - като тръгне на училище, в пубертета и т.н.

Но все пак, има истини, които колкото и да са болезнени, трябва да бъдат казани - защото пазенето им в тайна, както и животът сред тайни и призраци от миналото, е пагубен за детската психика.

# 7
  • София, "Младост 3"
  • Мнения: 9 210
Мили смели мами, я си помислете ами ако детето беше СПЕЦИАЛНО... ако имаше заболяване ил пък нещо друго... щяхте ли да криете? не... щяхте да се борите с последиците от физ.заболяване
е осиновяването е много по-малка трявма за детето - така, че дерзайте и смело напред

преди години четох потресаващ за мене роман на руски писател - как в семейството на богати аристократи се ражда сляпо момче. то расте става добър пианист, но впубертета почват да го мъчат хиляди въпроси... и да изпитва неудовлетвореност от себе си, положението си, постиженията си... Негов приятел - възрастен и от простолюдието го заведе по улиците - да види, че освен незрящ човек може да е беден, изоставен от всички, лишен от вътрешен мир и душевност /защото трудно ще ги притежаваш когато основната ти мисъл е къде ще спиш и ще има ли какво да ядеш/.... ЧЕ оже да не помниш или да ямаш родители, приятели, среда...
Че всъщност въпреки, че е незрящ, той притежава много! И че трябва да го цени, да уважава хората които са около него, както и най-вече да УВАЖАВА СЕБЕ СИ, въпреки своите различия! Както и да усъвършенства своите предимства пред зрящите - той беше много добър пианист!
Мисля, че ще ме разберете!

# 8
  • Мнения: 256
Благодаря на Бог,че ви има МИЛИ МАМИ  bouquet  bouquet  bouquet!Румяна

# 9
Отново съм Еви.Не бих искала да занимавам аудиторията с моя конкретен случай, защото предполагам, че за всяко семейство с осиновено дете техният конкретен случай е по-важен и това е нормално.Но когато  споделих, че моят почти  девет годишен син проявява агресия от известно време, съвсем не съм имала предвид, че той е злодей, който безпричинно пребива децата в училище. Разбира се, че той също си похапва подобаващи порции от боя на съучениците. В къщи правим разбор на случките от училище, имало е дни когато с часове сме разговаряли и плакали/ и двамата/  при по-сериозни инцидентни.  И за да бъда честна, трябва да отбележа, че поне в 90% от случаите е бил прав. Разбрах, че той просто е едно свръхчувствително дете, което не може и неиска да прескочи или да загърби правдата в училищните разправии в името на мира. Постепенно започнах да влизам в конфликт с отделни родители - те бяха убедени, че децата им са безупречни. Никога не получих отговор на въпроса ми към тях - "Вашето дете седи мирно на чина и чете книга, а моето отива и му се нахвърля?"... Разбира се, че проблемите се задълбочават, разклонявати усложняват. Защо пиша всичко това - защото в борбата с ежедневните случки непрекъснато се натъквам на неадекватно поведение на възрастните, не само родители. Най-ужасяващото е , че неадекватно реагират и учители. Всеизвестно е, че децата навсякъде май са доста агресивни, но досега не съм чула училищен психолог да е влязъл в някой клас и да епрочел подходяща лекция на учениците. Не искам да мисля, как биха изглеждали нещата, ако в тази обстановка бях съобщила, че детето ми е осиновено. Толкова много въпроси ме затрупват, че самата аз имам страхотна нужда от професионална помощ. Все по-често ми идва да викам: " Помощ, възрастните идват!"

# 10
  • Мнения: 256
Еви, и моят син се бие,ама най-често той яде бой.Голяма драка е!

# 11
  • София, "Младост 3"
  • Мнения: 9 210
ми защо мислите, че това е последица от осъзнаването на осиновяването, а не нещо генетично? и аз бях побойничка и сега съм, пък не съм осиновена

# 12
Скъпа Румяна, темата не само, че е интересна, но е и много трудна.Както се казва - труден въпрос и още по-труден отговор. Моето дете е на почти същата възраст. Аз също не се разминах с неприятните въпроси - "Ти каква си ми, майка ли си ми, аз как да ти казвам", в момент на гняв - "Искам си моята мама" и още много други неща. Но как да се обясни на едно малко дете нелицеприятната истина, че майка му е имала нерегламентирани контакти, позабавлявала се е със "съседа" и след определен период от време се явява то - прекрасното бебче, за което няма кой да се грижи. Опитала съм се на достъпен език да му обясня, че отглеждането на бебетата е много трудна и отговорна работа, за която трябват усилията на поне двама родители и че неговата мама най-вероятно е била сама и затова е предоставила грижите по отглеждането му на други хора. Съвсем конкретен разговор за нейната личност не сме имали и най-трудното може би предстои.  Той също изпада понякога в тъга - след последния път го питах дали тъгува за рожденната си мама  и успяхме да си поговорим за неща, които го вълнуват. След този разговор го намирам успокоен и с още по-голямо доверие към мен.
   Мисля, че темата за биологичната майка не можем да изчерпим в няколко изречения. Няма как да ни подмине и влиянието на "Първичната рана". Но аз, ползвайки информацията от книгите и на други автори / не само за осиновяванията, но и за силата на положителното мислене, възможностите на подсъзнанието  и т.н./ искам да го насоча да се концентрира върху най-важния факт - че е роден и че го има на този свят, да бъде удовлетворен и щастлив човек, защото живота ни е безценен дар и нетрябва да го пилеем за минали неща. Особено съм благодарна в тази насока на книгите на акад. Норбеков и неговата школа - той е разработил невероятни техники за даване и получаване на прошка, което е много важно за преодоляване на първичната рана.
     Бих била безкрайно благодарна на собствениците на този сайт или на БАОО, ако можеха да ни запознаят с мнението на акад. Норбеков за ОСИНОВЯВАНЕТО. Този изключителен човек има осиновени няколко деца и неговото мнение и препоръки ще са много ценни.

# 13
  • на път
  • Мнения: 2 804
Здравейте, мили мами! И аз имам осиновено момченце и ме вълнуват всички теми които разисквате. Не можете да си представите, колко щаслива съм че открих този сайт и колко много научих от всички вас! Не знам дали ви се струва уместно моето предложение, но съм чувала че в някои държави хора като нас и нашите деца са организирани в асоциации /дружества, общности ... или както щете го наричайте/. Такъв вид общуване според мен би помогнал не само на нас в отглеждането на нашите много СПЕЦИАЛНИ и желани съкровища, но би подкрепило и психиката на нашите мили и желани  деца с крехка и чувствителна психика. В такова общуване със други осиновени деца ще им даде сили и смелост да преодолеят съмненията и тревогите специфични за тях. Нас възрастните пък, чуждият опит ще ни направи по-силни, смели и мотивирани да преодоляваме дребните неуспехи и да превърнем дези деца в успели възрастни, а най-важното в добри хора.
Още веднъж искам да ви благодаря на всички вас за това което правите, за смелостта, куража ... и за това, че ви има!   Grinning

# 14
  • Мнения: 2 584
първо искам да ви поздравя за това че осиновявате дете и му давата най-желаното обич и семейство, току що гледах по нова един филм и там една майка обясни на момиченцето си как я осиновила, как истинските и родители били много млади и не можели да се грижат за нея и я дали на тях затото знаели че ще се грижат много добре, това което почти ме разплака е отговора на майката когато момичето я попита дали не иска да има свой собствени деца, тя отговори ти си моето дете и нито за миг не съм пожелавала друго сигурно е много трудно да кажеш на едно дете истината и се надявам че любовта с която ги дарявате ще направи тези разговори много по лесни ( съпругът ми е осиновен но никога не е изевявал желание да търси биологичната си майка, след като го е оставила не иска и да знае за нея, оважава осиновителите си и не иска да им причинява болка с въпроси за биологичната си майка)

Общи условия

Активация на акаунт