Отдавна влизам тук, но никога не съм писала. Днес трябва да го направя!
Историята ми е като на повечето от вас. Лека бременност, със всичките трепетни вълнения, надежди и мечти за бъдещото бебе. До този понеделник - 13 февруари! Бях на работа, когато усетих нещо топло да се стича по краката ми. Веднага отидох в болницата. Казаха, че околоплодният мехур е цял и детенцето е живичко. Но че се е спукала някаква външна ципа. Аз съм от Карлово. Медицинското им оборудване тук е под всякаква критика и по тази причина решиха да ме транспортират до Пловдив. ПРедупредиха ме, че рискът пътуването да се окаже фатално е огромен, но е по-опасно да остана тук, защото ако взема да родя детето е обречено/бях в началото на седмия месец/. Пътуването се оказа фатално.Родих моето мъничко момиченце мъртво. дадоха ми да го видя - съвършено оформено, без външни аномалии, с гъста черна косичка и ..... мъртво. Отнесоха го........ Няма да ви описвам ужаса и болката. Повечето от вас са го преживели. Мислех, че светът свършва.Мсилех, че най-добрият вариант е да полудея, само за да спра да мисля. Но не полудях. И тъй като в отделението, в което трябвало да лежа нямаше места, ме сложиха при момичетата на задържане. Желая на всички тях безпроблемно износване и раждане, но беше тежко да гледам големите им коремчета, а моят знаех, че е празен. Още по-кошмарно от това е, че продължавах да чевствам движения в корема си. Сега съзнавам, че е било внушение, не е имало никакво движение. Не е имало кой да се движи.
Не разбирам защо! Казват, че така е трябвало да стане, че може би е по-добре така, защото било много вероятно нещо да му е имало. Но от това не ми става по-леко. Сзнавам, че всичко си има причина, че Бог знае какво прави, но и от това не ме боли по-малко. Как ще продължа? Как ще намеря сили?Как ще вярвам.....
Искам да ви питам нещо, момичета. Казаха ми, че след аутопсията тялото се изгаря, но не трябва ли да дам съгласието си за това. Когато ги попитах, ми казаха: "Практиката е такава. За какво ти е? Да се травмираш повече?"и с това въпросът приключи. И друго не ми е ясно! Защо чак след месец ще ми дадат епикризата?
Имам и последен въпрос към всички вас: Съпругът ми понесе много тежко случилото се. Но като че ли избягва да говори за това. Сякаш ако не говорим, няма да го мислим. Разбирам, че мъжете преживяват нещата по свой си начин. Но не е ли логично да не избягваме тази тема, а тъкмо обратното? Вече нищо не разбирам! Вече не мога да разсъждавам трезво.
ЗНам, че май попрекалих с приказките. Простете ми. Но имах нужда да го кажа. Защото наистина иначе ще полудея. А и знам, че вие ще разберете какво изпитвам в момента