Криза на идентичността
Джо си спомня как когато е бил на 4 години, се разплакал, защото се притеснявал какво се случва с биологичната му майка: „Аз имах своите родители, които се грижеха за мен. А за нея кой ще се грижи?”
Сали си спомня как когато бил на 4 години, синът й изневиделица казал: Какво не е било наред с мен? Може би на нея (биологичната майка) й е писнало да плаща на детегледачката”.
Ана, която сега е на 9 години, казва, че когато е била на 5, се е чудела „Защо съм била осиновена? Защо се е случило точно на мен?”
Въпреки че тези три деца може да са били преждевременно развити, според психолозите всеки един осиновен на ранен или късен етап в живота си се изправя пред факта, че е бил изоставен от биологичните си родители.
В определен етап от живота осиновеният преживява истински удар върху самооценката и чувството си за значимост: „Майките обичат бебетата си и се грижат за тях.Аз съм различен. Моята майка ме е изоставила. Явно е имало защо – причината е в мен”.
Според специалистите децата осъзнават факта, че са осиновени между 8 и 10 годишна възраст.
Джо, 24-годишен, си спомня как когато е бил в гимназията, се опитвал по всякакъв начин да пренебрегне факта, че е осиновен, защото не искал да се учвства различен от връстниците си.
На Ана й дошло до гуша приятелите й да задават въпроси за биологичната й майка – въпроси, на които тя не знаела какво и как да отговори. "Те ме питаха как се чувствам като осиновена, какво е усещането. Не знам как се чувствам, нито какво чувствам. Повечето деца, които познавам, не са осиновени. Да им казвам ли, че аз съм или да не им казвам? Ако човека срещу мен е осиновен, да – тогава мога да кажа. Той ще знае какво е...”
Училището допълнително подлага на стрес осиновените деца, като ги кара да правят родословното си дърво. Повечето от осиновените деца използват семейството на осиновителите си, но понякога от тях се иска да проследят и физическите си характерстики. Двете деца на Сали не знаели какво да напишат „Те се върнаха вкъщи с празни листове”.
Осиновените деца често са подложени на жестоки коментари от страна на връстнциите си – просто защото са различни от останалите.
Диляна си спомня деня, в който завела 4-годишната си дъщеря Сара в детската градина. Едно от децата отишло при Сара и й казало нещо. След разговора, Сара се свила в ъгъла, плачейки. . Детето й казало: Ти си осиновена, Това означава, че майка ти и баща ти могат да те върнат там, откъдето са те взели, по всяко време”.
Ана, която била осиновена на 11 месеца, сънувала как биологичната й майка се връща, за да си я вземе. „Ако тя наистина дойде при мен, в дома ми, ще избягам от нея." Ана има брат-близнак, който росителите й също са осиновили. Тя разказва как с брат й са си обещали да не се отделят един от друг, ако родителите им се разведат или ако решат да ги върнат в дома. „Знам, че тов аняма да се случи, но... въпреки това много се притеснявам”.
"Страх ме е, че може да ми се случи отново.”, казва Ана, "И ако наистина ми се случи, ще бъда ужасно изплашена." Майката на Ана казва, че дъщеря й изразява на глас страха, който всички осиновени деца носят в себе си – вечното усещане, че след като веднъж ти се е случило, може да се случи отново...
Освен страха, че могат да загубят осиновителите си, осиновените деца се сблъскват и с чувството за отхвърленост. Една майка споделя как докато карала сина си и негов приятел на училище, те изведнъж заговорили за осиновяването. Приятелят на сина й казал „О, моята майка никога не би ме изоставила. Аз съм бил толкова красиво бебе”. Жената отговорила, е за една биологична майка също е невероятно трудно да изостави детето си. Когато останали насаме със сина си, той казал, че му е мъчно за биологичнта му майка, защото тя сигурно тъгува.
"Трудно е," споделя жената. "Искам сина ми да осъзнае, че тя е тъжна, но също така искам да знае, че тя е намерила сили да продължи живота си."
Петър, 26-годишен, осиновен на 6-години от немско семейство, си спомня, че по същия начин не е искал да отговаря на въпросите на приятелите си. Той да такава степен отказвал да приеме, чее различен от връзтниците си, че казвал, че се казва Клаус, а не Петър. По-късно в пубертета, се радвал на факта, че е осиновен – именно заото това го правило уникален и не го сливало с тълпата.
Джо споделя същите мисли: „Това, че бях осиновен, ме отдеялше от другите – и когато в пубертета всеки търси с какво превъзхожда другите, това наистина ме караше да се чувствам добре”.
Статистиката показва обаче, че не всички осиновени тийнейджъри се справят толкова лесно. Голям процент от тийнейджърите в програмите за лечение за зависимости (наркотици, алкохол) са осиновени. Според изследванията проблемите с идентичността при осиновените не е единствения фактор, който допринася за високия им процент сред рисковите групи. Статистиката например не разделя децата, които са били осиновени като бебета от тези, които са били осиновени на по-късна възраст – при тях вероятността от насилие и неглижиране от биологичното или приемното семейство е много по-голяма. Освент ова последните проучвания показват, че при зависимостите наследствеността играе голяма роля.Много е възможно например една от причините, поради които биологичните родирели да се взели решение да дадат детето си за осиновяване именно поради зависимостта си от наркотици или алкохол.
Някои осиновители сами осъществяват контакт с биологичните родители на детето си, за да му помогнат да изгради своята идентичност.
Сандра Ленингтон, основател на сайт за осиновяване, намерила родителите на сина си, когато той бил на 4 години. Сега детето й е на 14 години и с удоволстиве общува с всичките членове на биологичното си семейство.
"Когато по време на пубертета сина ми минва през кризата на идентичността, не искам да иам негативни или позитивни фантазии относно биологичните си родители – че майка му например е проститутка или принцеса”, казва Сандра. "Така той има реалната възможност да види няко, който прилича на него, да види той самият на кого прилича. Няма да е подложен на страданието цял живот да търси майка си. Трудно е да живееш живота си без минало...”
Много осиновени казват, че никога не са имали проблем с осиновяването си.
За Джон, 20-годишен, биологичните му родители са просто „двама души. Осиновителите ми са моите истински родители. Те ме отгледаха, всичко, което съм сега, го дължа само и единствено на тях”.
Бет, 22-годишна, споделя: "Чувствам се така, сякаш винаги съм знаела какво означава да си осиновен. Никогане съм преживявала кризи, свързани с това, че съм осиновена. Човек изгражда идентичността си на базата на това, което е и хората около себе си. Осавен това живеем във времена, където отдавна изчезнаха нормите за семейството. Вече съществуват какви ли не семейства.
Други осиновени споделят, че чувстват известна тъга, но осиновяването играе несъществен ароля в живота им.
Ян казва, че никога не се е чувствала разстроена от факта, че е осиновена. Но всяка година паля свещичка на рождения си ден – може би в тзоис ден и тя си спомня за мен и се чуди какво ли правя. Поне се надявам да е така”.
Барбара, 19-годишна, дъщеря на Сали, казва „майка ми е най-хубавото нещо, което ми се е случило в този живот. Толкова обичана и сигурна се чувствам – благодарение на родителите си.” Въпреки това, тя казва, че ще се опита да намери биологичната си майка, осъзнавайки факта, че тя може да й затръшне вратата под носа. „Това не меплаши. Би било много грубо от моя страна да нахлуя в живота й”.
Нели няма интерес да се срещне с биологичната си майка: „Не бих искала майка ми да ме търси. Тя си е имала причина да се откаже от мен. Не искам да знам нищо повече”.
До известна астепен Джо се наслаждава на факта, че не познава биологичните си родители: „Все едно редя пасианс и част от картите не се виждат. От една страна искам да ги разкрия, но от друга – не искам. Сякаш част от мен харесва тези мистерии...”
Джо си спомня как когато е бил на 4 години, се разплакал, защото се притеснявал какво се случва с биологичната му майка: „Аз имах своите родители, които се грижеха за мен. А за нея кой ще се грижи?”
Сали си спомня как когато бил на 4 години, синът й изневиделица казал: Какво не е било наред с мен? Може би на нея (биологичната майка) й е писнало да плаща на детегледачката”.
Ана, която сега е на 9 години, казва, че когато е била на 5, се е чудела „Защо съм била осиновена? Защо се е случило точно на мен?”
Въпреки че тези три деца може да са били преждевременно развити, според психолозите всеки един осиновен на ранен или късен етап в живота си се изправя пред факта, че е бил изоставен от биологичните си родители.
В определен етап от живота осиновеният преживява истински удар върху самооценката и чувството си за значимост: „Майките обичат бебетата си и се грижат за тях.Аз съм различен. Моята майка ме е изоставила. Явно е имало защо – причината е в мен”.
Според специалистите децата осъзнават факта, че са осиновени между 8 и 10 годишна възраст.
Джо, 24-годишен, си спомня как когато е бил в гимназията, се опитвал по всякакъв начин да пренебрегне факта, че е осиновен, защото не искал да се учвства различен от връстниците си.
На Ана й дошло до гуша приятелите й да задават въпроси за биологичната й майка – въпроси, на които тя не знаела какво и как да отговори. "Те ме питаха как се чувствам като осиновена, какво е усещането. Не знам как се чувствам, нито какво чувствам. Повечето деца, които познавам, не са осиновени. Да им казвам ли, че аз съм или да не им казвам? Ако човека срещу мен е осиновен, да – тогава мога да кажа. Той ще знае какво е...”
Училището допълнително подлага на стрес осиновените деца, като ги кара да правят родословното си дърво. Повечето от осиновените деца използват семейството на осиновителите си, но понякога от тях се иска да проследят и физическите си характерстики. Двете деца на Сали не знаели какво да напишат „Те се върнаха вкъщи с празни листове”.
Осиновените деца често са подложени на жестоки коментари от страна на връстнциите си – просто защото са различни от останалите.
Диляна си спомня деня, в който завела 4-годишната си дъщеря Сара в детската градина. Едно от децата отишло при Сара и й казало нещо. След разговора, Сара се свила в ъгъла, плачейки. . Детето й казало: Ти си осиновена, Това означава, че майка ти и баща ти могат да те върнат там, откъдето са те взели, по всяко време”.
Ана, която била осиновена на 11 месеца, сънувала как биологичната й майка се връща, за да си я вземе. „Ако тя наистина дойде при мен, в дома ми, ще избягам от нея." Ана има брат-близнак, който росителите й също са осиновили. Тя разказва как с брат й са си обещали да не се отделят един от друг, ако родителите им се разведат или ако решат да ги върнат в дома. „Знам, че тов аняма да се случи, но... въпреки това много се притеснявам”.
"Страх ме е, че може да ми се случи отново.”, казва Ана, "И ако наистина ми се случи, ще бъда ужасно изплашена." Майката на Ана казва, че дъщеря й изразява на глас страха, който всички осиновени деца носят в себе си – вечното усещане, че след като веднъж ти се е случило, може да се случи отново...
Освен страха, че могат да загубят осиновителите си, осиновените деца се сблъскват и с чувството за отхвърленост. Една майка споделя как докато карала сина си и негов приятел на училище, те изведнъж заговорили за осиновяването. Приятелят на сина й казал „О, моята майка никога не би ме изоставила. Аз съм бил толкова красиво бебе”. Жената отговорила, е за една биологична майка също е невероятно трудно да изостави детето си. Когато останали насаме със сина си, той казал, че му е мъчно за биологичнта му майка, защото тя сигурно тъгува.
"Трудно е," споделя жената. "Искам сина ми да осъзнае, че тя е тъжна, но също така искам да знае, че тя е намерила сили да продължи живота си."
Петър, 26-годишен, осиновен на 6-години от немско семейство, си спомня, че по същия начин не е искал да отговаря на въпросите на приятелите си. Той да такава степен отказвал да приеме, чее различен от връзтниците си, че казвал, че се казва Клаус, а не Петър. По-късно в пубертета, се радвал на факта, че е осиновен – именно заото това го правило уникален и не го сливало с тълпата.
Джо споделя същите мисли: „Това, че бях осиновен, ме отдеялше от другите – и когато в пубертета всеки търси с какво превъзхожда другите, това наистина ме караше да се чувствам добре”.
Статистиката показва обаче, че не всички осиновени тийнейджъри се справят толкова лесно. Голям процент от тийнейджърите в програмите за лечение за зависимости (наркотици, алкохол) са осиновени. Според изследванията проблемите с идентичността при осиновените не е единствения фактор, който допринася за високия им процент сред рисковите групи. Статистиката например не разделя децата, които са били осиновени като бебета от тези, които са били осиновени на по-късна възраст – при тях вероятността от насилие и неглижиране от биологичното или приемното семейство е много по-голяма. Освент ова последните проучвания показват, че при зависимостите наследствеността играе голяма роля.Много е възможно например една от причините, поради които биологичните родирели да се взели решение да дадат детето си за осиновяване именно поради зависимостта си от наркотици или алкохол.
Някои осиновители сами осъществяват контакт с биологичните родители на детето си, за да му помогнат да изгради своята идентичност.
Сандра Ленингтон, основател на сайт за осиновяване, намерила родителите на сина си, когато той бил на 4 години. Сега детето й е на 14 години и с удоволстиве общува с всичките членове на биологичното си семейство.
"Когато по време на пубертета сина ми минва през кризата на идентичността, не искам да иам негативни или позитивни фантазии относно биологичните си родители – че майка му например е проститутка или принцеса”, казва Сандра. "Така той има реалната възможност да види няко, който прилича на него, да види той самият на кого прилича. Няма да е подложен на страданието цял живот да търси майка си. Трудно е да живееш живота си без минало...”
Много осиновени казват, че никога не са имали проблем с осиновяването си.
За Джон, 20-годишен, биологичните му родители са просто „двама души. Осиновителите ми са моите истински родители. Те ме отгледаха, всичко, което съм сега, го дължа само и единствено на тях”.
Бет, 22-годишна, споделя: "Чувствам се така, сякаш винаги съм знаела какво означава да си осиновен. Никогане съм преживявала кризи, свързани с това, че съм осиновена. Човек изгражда идентичността си на базата на това, което е и хората около себе си. Осавен това живеем във времена, където отдавна изчезнаха нормите за семейството. Вече съществуват какви ли не семейства.
Други осиновени споделят, че чувстват известна тъга, но осиновяването играе несъществен ароля в живота им.
Ян казва, че никога не се е чувствала разстроена от факта, че е осиновена. Но всяка година паля свещичка на рождения си ден – може би в тзоис ден и тя си спомня за мен и се чуди какво ли правя. Поне се надявам да е така”.
Барбара, 19-годишна, дъщеря на Сали, казва „майка ми е най-хубавото нещо, което ми се е случило в този живот. Толкова обичана и сигурна се чувствам – благодарение на родителите си.” Въпреки това, тя казва, че ще се опита да намери биологичната си майка, осъзнавайки факта, че тя може да й затръшне вратата под носа. „Това не меплаши. Би било много грубо от моя страна да нахлуя в живота й”.
Нели няма интерес да се срещне с биологичната си майка: „Не бих искала майка ми да ме търси. Тя си е имала причина да се откаже от мен. Не искам да знам нищо повече”.
До известна астепен Джо се наслаждава на факта, че не познава биологичните си родители: „Все едно редя пасианс и част от картите не се виждат. От една страна искам да ги разкрия, но от друга – не искам. Сякаш част от мен харесва тези мистерии...”
Може би да, както бих писала и заварените деца на някого.