Раждане в три части: Intro

Утре дъщеря ми има рожден ден 🙂 Затова и ми се видя най-правилният момент за разказа на нейното раждане.

Моята бременност с Мая

І.

12.07.2003.

Събуждам се в едно никакво време – три и половина сутринта. Пишкам и лягам, но не, не е това. Имам контракции. Интересно, дали ще минат, това фалшива тревога ли е? За всеки случай ги засичам. На учудващо равни интервали са.

Два часа по-късно става ясно, че контракциите са съвсем истински, невъзможно ми е да спя и ми става съвсем скучно. Отмъстително събуждам Б., който мига сънено. Две секунди по-късно е съвсем буден и започва да се суети.

Спокойно, има време.

Слизаме долу, където той пие кафе сред широки прозявки. Аз? Аз съм твърде заета: докато трае всяка контракция, обикалям преходния първи етаж със свински тръст, за превелика забава на Б., въоръжен с лист и молив да записва колко често са ми контракциите, а в паузите сядам да почина. Толкова е зает да се кикоти на всяко мое преминаване (представете си ме: силно бременна в края на девети месец, пуфтя в лек галоп от стая в стая), че не съм уверена засича ли нещо изобщо.

По някое време отивам да се изкъпя и да си направя тоалета – някак по-комфортна ми е мисълта сама да свърша тази част, макар че с огромния корем е меко казано трудно. Все пак успявам да се справя.

Време е да събудя майка ми и баща ми – мама идва с нас в болницата, а баща ми трябва да иде да докара акушерката ми, която е извън града. Разбутвам майка ми: ‘Хайде, започнах да раждам!’ Тя успява да отвори по-малко от половин око и ме застрелва ‘Сега какво, аз да ставам ли?’ Иска ми се да й кажа, не, поспи си, аз ще си пораждам в другата стая… ставай, разбира се!

Обличам за първи и последен път една по-прилично изглеждаща рокля (дрехите за бременни са ужасни. Или са като палатки, или са развлечени и безформени. Вопиюща несправедливост!), с която правим последна бременна снимка преди родилния дом. Тази снимка така и не вижда бял свят, лентата е потурчена кой знае къде.

По пътя за болницата контракциите почват да се усещат малко повече и моля да спираме на всяка. Не е твърде наложително, но носи малък комфорт.

Към 9 и нещо стигаме в болницата. От баща ми и акушерката – ни следа. Отивам в приемната зала, където ми мерят таза и разкритието (да, наистина ще раждам) и ми тикват купчина документи: „Подпиши”. Аз започвам съвестно да чета, защото не обичам да подписвам току-тъй, което привежда акушерките в лек бяс. Подписвам без повече спорове. По-късно разбирам, че подписът ми включва както операция по спешност и други животоспасяващи процедури (логично), така и рутинно слагане на системи и други ненужности, които бих си спестила следващия път.

Много съм горда от себе си: нося си собствена нощница, няма да слагам болничната премяна. Вадя я от торбата (нощница, пакет лигнин) и я нахлузвам. О, Боже. Когато я носих на шивачка да я скъси, бях бременна в пети месец. Никога не съм предполагала, че разликата от пети до девети е толкова осезателна. Уви, така е. Задникът ми остава отвън. Немислимо е да мина като недорасла лейди Годайва през общото фоайе. Поразена от тъпотата си, печално я свалям и обличам една болнична нощница. Синя, грозна и с печат, но притежава най-важното качество: дълга е!

Персоналът в приемната ме подканя да кажа на близките си да ми донесат чантата, те ще я качат горе. Извиквам Б. да донесе багажа и едва не докарвам инфаркт на акушерката. Както казах, не намерих чанта, затова опаковах в един куфар… Те са потресени от мен и ме питат колко смятам да остана. Понеже е ясно, че няма как да прехвърлям тепърва багажа, сред странни погледи се съгласяват да ме вземат заедно с куфара ми.

Все така в очакване на моята акушерка преминавам с милостиво покрит задник през фоайето към предродилна зала, сподиряна от ужасените погледи на майка ми и Б., все едно отивам на заколение. Там ме посреща друга акушерка, която ме подготвя за клизма. (Тук искам да вметна нещо: напоследък за рутинните клизми при раждане много се дискутира: трябват ли, защо не трябват, как стресират майките, тъй нататък. Ето я моята гледна точка, с цялото ми уважение към различните такива: толкова бях погълната от усилващата се болка от контракциите и предстоящото раждане, че пет пари не давах, ако ще три клизми една след друга да ми направят. Човешкото ми и майчинско достойнства изобщо нямаха възражения в случая, най-важно ми беше по-скоро да пристъпим към предродилна зала. Точка.)

В предродилна зала има четири легла, две от които са заети. Аз заемам третото. На леглото до мен стои къдраво момиче, което диша учестено и тежко и явно я боли значително. На другото стои тихо синеока жена, завита почти до брадичката, която гък не казва. После ще разбера, че тя е с предизвикано раждане, което още не е тръгнало и ще роди последна от всички ни. Междувременно се нагласям възможно най-удобно, доколкото ми позволяват честите контракции и си чакам акушерката Флора. С нея имаме уговорка: тя ще прецени докторите на смяна – ако са добри, си раждам с тях; ако сметне за по-добре, вика някой друг, а после оправяме плащането за извикването.

Раждане в три части: It’s happening!