Раждане в три части: It’s happening!

Днес, 12.07. дъщеря ми има рожден ден Затова и ми се видя най-правилният момент за разказа на нейното раждане.

Моята бременност с Мая

Раждане в три части: Intro

ІІ.

След още малко време идва и акушерката. Веднага се заема да ме нагледа. Лекарката е видяла бележката ми за операция на очите и „не е невъзможно нормално родоразрешение” и ме е сложила на монитор, който да следи дали бебето не изпитва стрес. Акушерката ми включва система с окситоцин, който да регулира контракциите, но изглежда не уцелва настройката на капенето: както си ме боли нормално и общо взето съвсем поносимо, изведнъж ме тресват най-невъобразимо силните и болезнени контракции, каквито даже не съм си и представяла и буквално се свивам на две. Това се вижда и на монитора и тя бързо оправя капането на системата.

Следва доста време, в което тя седи до мен и говорим празни приказки: по-скоро аз приказвам, а тя търпеливо ме слуша и окуражава. В ръка държа един балсам за устни, с който да ги мажа, защото не ми дават да пия вода, в случай, че се наложи секцио. На по-силните контракции стискам балсама и тотално си забравям мисълта. След това подхващам нова тема. Флора е много спокойна и ме оставя да си приказвам, като от време на време проверява каквото там трябва да се наглежда при родилките.

По някое време ми става съвсем съклетно да лежа неподвижно и искам да стана на разходка. Акушерката е против, но минава един доктор, който разрешава – казва й да откачи системата от абоката и да ме пусне, няма нищо. Разхождам се по коридора бааааавно и със спирки на всяка контракция до фоайето, където се виждам с майка ми и Б., за да им кажа раздразнено ‘Гладна съм, жадна съм, омръзна ми, искам да си ходя вече!’ Май това е, което най-много ме мореше: цялото чакане плюс един ужасен глад и жажда в добавка. Връщам се все така на пресекулки. Среща ме същият доктор и ме пита съпричастно как съм. Ами боли ме, отговарям, той се усмихва, а аз продължавам да пълзя обратно.

В леглото пак ми включват система и монитор, а аз си искам допълнителна възглавница: от курсовете за бременни знам, че по-изправената позиция улеснява слизането на плода. Казвам на акушерката, че вече ми е омръзнало и искам да си ходя. ‘Ами ставай и си тръгвай!’, бодро ми казва тя. Къде ще ида… Опитвам се да позвъня на сестра ми в Щатите от мобилния, но тя явно го е сменила, защото отсреща вместо нея ми вдига все някаква жена, вече в лека истерия, която ми крещи ‘Wrong number! Stop calling! WRONG NUMBER!’ Добре де.

Опитвам се да дишам, както са ме учили на курса. По време на контракция така, а между контракциите иначе… не съм сигурна, че го постигам, но успешно съм заета да пуфтя и се концентрирам върху това. Вече не ми е до приказки с Флора, макар че пак вмятам по нещо.

На последното легло се настанява циганката Йорданка (десета бременност, четвърто раждане), която още с лягането започва да вие, все едно я колят и да вика всичките си роднини. Виковете й започват силно да ме дразнят и по някое време й крясвам ‘да млъкне, защото ми пречи да се концентрирам на дишането’. Няма особен ефект. Тук трябва да кажа, че този родилен дом е много обичан от ромското братство, защото родилната зала е на първия етаж. Когато циганката ражда, отдолу стои цялата фамилия и слуша. Колкото по-силно вика, значи толкова повече се мъчи и е пό майка, съответно после има повече награди. После Б. казва, че във фоайето е чакал бащата. Излязла акушерката: Честито, момиче – Това исках, казал той, врътнал се и си тръгнал.

Досега болката е била силна, неприятна, осезаема – но търпима. От един момент насетне започва да ме боли повече, отколкото смятам за нужно и премислям позицията си за епидуралната упойка. Питам акушерката дали мога да получа една, а тя на свой ред вика лекарката. Последната ме преглежда и се разбира, че вече съм с 8 см разкритие: няма смисъл от епидурална, защото последните 2-3 см се достигат най-бързо (а преди това не ме болеше чак пък толкова, че да искам упойка). Получавам нещо от акушерката – не помня, но може би но-шпа – и продължаваме да чакаме да стане време.

Лекарката минава и след поредния преглед на разкритието ми пука мехура. Преди мен са родили Йорданка и къдравото момиче. Синеоката все така стои тихо. По едно време става ясно, че е мой ред. Усещането (слабонервните да не четат) е все едно нетърпимо ти се ходи до тоалетна – веднага! Преместват ме на собствен ход в съседната родилна зала. Настаняват ме на магарето, а аз бързам да си искам възглавница за повдигане на гърба. Оказва се, че такава има и то – специално пригодена върху повдигаща стойка.

От курса за бременни са ми казали, че обикновено най-вече боли разкритието, а самите напъни и изгонването не се усещат особено. Разбирам, че са ме излъгали и в моя случай това не важи. Десет сантиметра разкритие изтърпях без проблем, без да охна даже, но изгонването болеше. Болеше много. Цяло щастие, че трае броени минути…

Лекарката ми натиска корема, за да родя по-бързо и да се щадят очите – примерно, вместо с три напъна, раждам с два. Ау, боли! Извиквам май за първи път, откак съм влязла да раждам. Акушерката успява да извика ‘Чакай!’, но лекарката не чува навреме и натиска – и бебето изхвърква в ръцете на Флора в 13:15.

Бебе! Родих бебе! Гледам в ръцете на Флора леко посинялата си дъщеря, която се оплаква от живота. По пътя й от мен нагоре в ръцете на акушерката се уверявам финално, че наистина е момиче. Носът й е леко охлузен, предполагам, от преминаването навън. Лицето й е точно такова, каквото го видях на ехографа, невероятно. Смръщено и предполагам, недоволно. Толкова ужасно развълнувана съм, че не мога да повярвам на случилото се. Придърпвам нощницата още по-нагоре и искам да ми я сложат на голата кожа на корема. Мрънкащото нещастно бебе се свива отгоре ми и притихва доволно, може би усетило, че е отново при мен. Това са най-големите щастие и радост, които някога съм изпитвала.

Раждане в три части: Outro