Имам бебе, имам бебе! (раждането на Яна III)

Осем месеца по-късно, най-сетне публикувам финалната част за раждането на Яна 🙂 Извинения за всички дълго очаквали я!

Бягство от родилния дом (раждането на Яна) I

Не мога, не мога! (раждането на Яна) II

Гушкам новото си бебе, топло, мокро и покрито с бял слой верникс, гушещо се в мен като котенце. Толкова е хубаво! След малко акушерката я взима от ръцете ми. Преди да вляза в родилна, с нея сме говорили да забави прерязването на пъпната връв. Тя ми се усмихва и казва, „за всичко си има начини”. Когато докторът я подканя да пререже пъпната връв, и й напомням тихо да почака. Тя ме поглежда многозначително и наистина изчаква с прерязването – може би не чак докато спре да пулсира, но като цяло от раждането на Яна до прерязването минават няколко минути, което напълно ме устройва. Отнасят бебето за теглене и мерене – докато го сложат на кантара, то бързо се изпишква, така че вписват 51 см и 3,530 кг, въпреки че е родено поне 3,550. Слагат я увита до бебето на Ангелинка и се заемат с мен.

Плацентата също се ражда след леко свиване на коремните мускули, показват ми я, цяла е и доста голяма (и двата пъти съм много любопитна да я видя). Огромният корем го няма. Свивам крака до гърдите си и обхващам колене с ръце с радостен вик, ‘Колко е хубаво човек да може да си види краката!’, за голяма веселба на екипа. След толкова месеци раздяла аз наистина се радвам да си видя долните крайници отново близо до мен и прекарвам известно време прегръщайки ги.

Малко след това идва ред на шев и кройка – поради много бързото изскачане на бебето имам разкъсвания – външни, малко повече от предния път. За разлика от тогава, сега съм твърдо решена да не страдам излишно. Обяснявам на доктора, че преди 6 години въпреки упойката все едно са ме шили на живо и не искам това се повтаря. Човекът е разбран и щедро ми слага местна упойка – при най-малкото ‘Ох!’ обезболява допълнително и наистина не усещам нищо. На няколко пъти чак ми става неудобно и го уверявам, че наистина ме е заболяло, а после се чувствам леко тъпо, че се оправдавам, когато наистина няма причина за това. Докато ме шие, ме обзема най-зверският студ, който някога съм усещала в живота си – само съм слушала разкази за това, първия път не съм имала такова изживяване. Моля за одеало и стоя увита от кръста нагоре като недовършена мумия, докато пристъпът отшуми, а акушерката ми държи ръката. После студът си отива и свалям одеалото, навън е добра температура и почвам да се чувствам нормално.

Пускат ми наново системата с окситоцин за свиване на матката – акушерката ми обяснява и нещо за многото околоплодни води, но не се вслушвам твърде, след раждането системата не ми е проблем. Моля акушерката си да ми даде бебето за кърмене – предния път с Мая просто пропуснах да го направя, но този път няма! Тя ми казва да поизчакам, че неонатоложката била против такива неща и малко по-късно, докато неонатоложката е заета с друго, ми носи контрабанда Яна, увита в смешно шарено одеало. Слагам я на гърда и след като ме подушва и поблизва, засуква с изключително сериозен и съсредоточен вид. Когато неонатоложката вижда и пита, „какво е това?” с учуден, но позитивен тон, акушерката й казва любезно, но категорично, че аз много държа на това („тя е от Ла Лече Лига, те са много за кърменето”, все едно иначе не е най-нормалното нещо на света) – а лекарката вместо да се възмути, както очаквахме, се съгласява, че кърменето е много важно и ако не е било то, хората нямаше да ги има. Приятно изненадана, продължавам да кърмя сериозното бебе, което ме гледа леко подозрително с половин око (дни наред ще ме гледа само с половин око, другото затворено, и ще ги сменя според това от коя страна я държа).

Яна суче перфектно, все едно само това е правила, докато аз я гледам абсолютно възхитена и обзета от много силни чувства – този малък, истински жив човек е излязъл от мен! За разлика от сестра си, може би защото се роди по-бързо, лицето й почти не е с обичайните за новородените сплесквания – много оформена и ‘разгладена’ (раждалите ще ме разберат). Акушерките отбелязват колко прилича на майка ми. Таткото влиза да ни види и се съгласява с мен, че бебето прилича на Яна и така ще се казва. Много е развълнуван, но докато след първото раждане имаше половинсантиметрова брада от стрес и буквално се тресеше от нерви, когато дойде да ме види след появата на Мая, този път е значително по-спокоен и ведър – времето, което е прекарал с мен почти до същинското раждане, явно е дало положителен резултат.

След като бебето суче, акушерката я показва на бабите вън и я отнася при другото бебе в съседното помещение, а аз оставам да си лежа на магарето ‘за наблюдение’, защото няма други родилки за родилна зала. Персоналът полека се разотива, оставам сама и не ми е съвсем ясно кой ни наблюдава при това положение. Малко след това пак идва Б., все така обзет от силни емоции. Отива да погледне бебето пак (то спи и пет пари не дава), прави няколко лоши снимки и приказваме – аз съм превъзбудена и активна, искам някой да ми прави компания. По-късно мъжът ми отива да закара акушерката у тях и на връщане да вземе нещо за ядене за екипа на смяна и за мен – малко смешно, но нямам против ‘почерпка’ под форма на печено пиле.

Стоя си и ми става все по-скучно. Пращам смс-и с новината, но и това свършва. По някое време минава акушерка, отнася другото бебе и се връща при мен. Казвам й, че ме боли глава. Измерва ми кръвното, което е нелепо ниско, явно вследствие на Метергина, който са ми вляли за свиване на матката. Решавам да изчакам, преди да се съглася да ми дадат някакво лекарство. Тя ми помага да се изправя до седнало положение и пия чаша вода – внезапно крайниците ми са омекнали като кашкавалени след физическото и емоционалното напрежение последните часове. Като седя така, главата ми полека минава и кръвното бавно почва да се връща към нормални граници. Питам акушерката за мама – внезапно страшно ми се иска да я видя. Тя ми казва, че докато всички вън питали само как е бебето, единствено майка ми питала как съм аз… колко ли е притеснително детето ти да ражда? Мама идва и на мен ми засяда буца на гърлото, много се радвам да е при мен в този момент. Стои там, докато ми правят тоалет, прехвърлям се с триста зора на легло с колелца и ме приготвят за качване към стаята.

Понасяме се – аз на леглото, бебето върху мен, мъжът ми след нас с багажа. Качваме се етаж по-горе, където внезапно ми взимат бебето. Стряскам се да не би да искат да я отнесат за през нощта, въпреки че практиката в тази болница не е такава, и почвам да обяснявам как си я искам. Успокояват ме, че я взимат само за тоалет и преобличане. В стаята ме подканят да сляза от ‘транспортното’ легло. Сядам на него и установявам, че не мога – краката ми висят във въздуха, а под тях ми се струва, че има още поне половин метър. Имам чувството, че дори да можех да се надигна някак си, ще се сгромолясам на пода и всичките ми чаркове ще се изсипят. Решаваме проблема, като мъжът ми ме вдига и ме слага внимателно долу. Нямам спомен предния път да е било така, но сега си чувствам вътрешностите като разглобени и едва ходя от слабост. Замъквам се до банята да се измия, а мъжът ми ме гледа смутено и малко стреснато. Усмихвам му се – преди 6 години не беше с мен след раждането, за да знае, но това е нормално и съм много благодарна, че е при мен и може да ми помогне.

Връщат ми бебето, най-после ще се приготвяме за нощна почивка – вече е доста след полунощ. Оставаме сами – аз и Яна. Наистина съм уморена, за разлика от предното раждане сега ми се спи ужасно и се опитвам да я сложа в походното легълце на колела, за да мога да легна спокойно на леглото с издънена пружина, но не съм познала. Около 5 минути след слагане там бебето почва да ръмжи, после надава вой. След няколко опита се предавам и я настанявам в леглото при мен, като я качвам по-нагоре, близо до лицето си. Не мога да я сложа по-ниско, защото леглото потъва под тежестта ми и бебето ще се свлече в лоша позиция, но качена горе тя се чувства добре, аз съм спокойна и имам сравнително лесен достъп за кърмене. Малко ми е притеснено да не я виждам и оставям доста силната нощна лампа светната, въпреки че трудно спя на светло.

Новото ми бебе явно също е в течение на нещата, които знам аз и помни, че новороденото суче поне 8-12 пъти на денонощие, често – повече. Родена с добър сукателен рефлекс, явно е твърдо решена да го упражни докрай. Преди да е слязла кърмата, е постоянно гладна и суче много, много, много често, а ако се забавя да я сложа на гърда, бързо разбирам, че тя може да е Едно Много Недоволно Бебе, което ми показва колко силно точно може да плаче. В резултат зърната почват сериозно да ме наболяват – ново усещане за мен, голямото сучеше активно и често, но явно не толкова силно и нямах проблем. В края на другия ден се предавам и моля да ми донесат някакъв крем за зърна без отмиване, защото твърде активно сучещото ми бебе няма да позволи нещата да се оправят така скоро от самосебе си само с мазане на кърма. През втория ден след раждането кърмата постепенно слиза и бебето започва да прави малко по-големи паузи между храненията.

Сутринта след раждането на посещение идва Мая, акушерката ми я води. Тя подава малко носле през вратата, вижда ни с новата сестричка и се разплаква от емоции. Прегръщам подсмърчащото си малко голямо дете. Семейството ни вече е пораснало.

В стаята ми е много скучно – по натура съм мизантроп и съм помолила да съм сама в стая; не искам да си общувам с хора, но и няма какво да правя. Изчитам всички списания, които съм си донесла, чета и дебела книга и разбира се, постоянно кърмя. На ден по два пъти идват да ме навестят ту мъжът ми, ту майка ми, но все пак няма какво да се прави и нямам търпение да се махна от родилния дом.

Пия хомеопатия – Арника, изписана ми по схема от хомеопатката ми, за по-бързо възстановяване. Ефектът е забележителен. С първото раждане, когато имах незначително разкъсване, болките се усещаха няколко дена. Сега, с повече разкъсване, благодарение на Арниката, изпитвам дискомфорт да сядам в деня след раждането, но на следващия вече почти не се усеща, на по-следващия може да се каже, че се чувствам отлично.

Донесла съм памучни шапки за Яна и целият персонал, който имам чувството че се изрежда специално, като я види, почва да цъка веднъж колко е оформена и красива (което ме радва и възгордява, разбира се) и второ, Ау, виж каква шапчица, гледай, гледай, шапчица са му сложили! Странно ми е, само аз ли слагам шапка на новороденото си?

При една от визитациите минават младият лекар, преглеждал ме при приемането ми. Коментира с насмешлив тон за акушерката как съм искала да раждам без система ‘за да усетя тръпката’. Поглеждам го като объл камък, как може да говори подобни глупости, все едно да родиш форсирано и по-болезнено е някакво нечувано благо, и като се обръщам само към придружаващата го акушерка й казвам, че след като вече веднъж съм раждала със система, този път исках да родя без – и това се е оказало много по-бързо и по-безболезнено. Тя ме разбира чудесно и очевидно е наясно с това, което й казвам. Докторът млъква и повече не проговаря по време на кратката визитация.

Най-накрая ни изписват в понеделник сутрин, четвърти ден след раждането. Струва ми се след векове. Този път, поучена от опита си преди шест години, съм си приготвила не нормални дрехи, а тези, които носех като бременна. Щракваме няколко снимки с намръщеното розово бебе и се прибираме у дома – първите дни ще сме при майка ми и баща ми, градски бегълци, които живеят в село на 15 км от града.

Този път се чувствам някак по-активна от предния. В деня на изписването, малко след като се прибираме, идват да ни видят Мяу и още една приятелка; на другия ден идват братовчедка ми и леля ми с племенниците. Уморявам се да прекарвам повече време в движение или седнала без добра опора на гърба, но иначе съм добре. Приятно ми е, че мога да съм сравнително активна и да имам някакъв социален живот толкова скоро след раждането, но се старая най-вече да почивам и да се грижа за себе си и бебето.

На втория ден след изписването на вратата се звъни. Баща ми отваря и каква е изненадата ни, когато виждаме, че вън стоят полицаи. Добър ден, идваме да видим майката и бебето. Баща ми пуска единия, който влиза до вратата, поглежда да види как държа заспалото бебе, пожелава добър ден и си тръгват. По това време, оказва се, е случаят с намереното изоставено бебе, което, както ще се разбере после, е родено в същия родилен дом няколко дена преди да родя аз и е изписано в деня на изписването ни с Яна. Очевидно полицията е взела данните на всички родилки от последните дни от болниците и са тръгнали да обикалят по домовете и да видят дали бебетата са там, където им е мястото – при майките им. После ще се зачудя откъде изобщо полицията знае, че съм при нашите… но предполагам, Големият Брат знае всичко.

Най-после можем да останем на спокойствие в познатата домашна обстановка – заедно с най-новия, най-малък член на семейството.