Едно разсърдено стихотворение

Боли ме, знаеш ли, когато други хора
крадат от думите, оставени за теб.
Не искам с тях за нищо да говоря.
Не искам техните самотни светове.
Не искам да се припознават в мене
и да твърдят, че аз съм Любовта.
Не съм. И, дявол да го вземе,
до ужас ми е писнало от тях.
Не съм Любов. Дори не съм Надежда.
(Когато съм това, то е за теб.)
А ти ... изобщо не се сещаш...
Превръщаш ме в забрава. Или не...
Или отдавна вече си прекъснал
онази тънка нишка между нас.

А аз живея в своята заблуда
и още вярвам в теб и любовта...

Усеща се по въздуха...

Между последните лъчи и клоните
две птици крият смеховете си.
Когато мине вятър, ги отронва.
И под дървото никне цвете.
Тревата слуша мълчаливо
как корените и земята се обичат.
А после става жълта и заспива.
И тъжен дъжд над нея коленичи.
Това е Есента, навярно...
Сезон на някакво безплътие.
Небе, от залези прошарено.
Сезон на тишина отвътре.

Не знам посоката...

И все те чакам...Твоето 'далеч'
полека се превръща във безкрайност.
А всички мои облачни коне
са уморени чак до отчаяние
от дългото препускане след тебе.
Или след сянката ти. Ако бъдем честни.
Сега сама съм си ужасно непотребна.
И страшно лесна за изчезване.
От мен остава само силует,
изрязан по лицето на Луната.
И всичките ми облачни коне
уплашени, побягват с вятъра...

Μεταμόρφωση

Вървя по залеза. А птиците над мен
разстилат между облаците вятър.
Когато имам толкова небе
бих искала да имам и крилата си.
Бих искала да бъда светлина.
И нищо друго. Нищо, нищо друго.
---
Събличам тялото си на жена
и просто се превръщам в пеперуда.

Беззвучност

А ти мълчиш...На мен ми става тъжно.
Небето се разпуква над света.
Аз се затварям в някаква окръжност
от спомени и тишина.
Аз се заключвам с десет катинара
зад десет омагьосани врати.
Не искам с никого да разговарям.
Нали със тебе си мълчим...
Навярно ме забравяш неусетно.
Навярно никак, никак не боля.
А ти болиш във мене. Многоцветно.
Със всички цветове на любовта.
Или пък просто...просто нямаш време.
/Детинската наивност ме подвежда...
И все те чакам. Даже уморени,
мечтите във сърцето си подреждам./

Хубаво като Неделя

Неделята е пълна с гълъби.
С небе. Със уморено слънце.
Със някаква вълшебна тишина.

По краищата и заглъхва
поскърцващия смях на люлките.
И бавно се разхожда есента.

В прозорците и плуват облаци.
Отлитат птици.
Раснат дъждове.
А улиците и посрещат хората
и стъпките на тъжни ветрове.

Неделята ме хваща за ръка
и двете си вървим сами...
На Никъде.
От нейната вълшебна тишина
във музиката ми
поникват стихове...

Когато се страхува любовта...

Заспиват тихо уморените сълзи.
Заспиват уморените усмивки.
Дъждът не спи. Съвсем не спи.
Разказва мокрите си приказки,
в които рицарят спaсява любовта
във битка с вятърните мелници.
Русалката излиза на брега,
повярвала на лоша морска вещица.
Елиза някъде, наместо прежда,
пресуква нишки от копривени листа.
Луната мълчаливо се оглежда
в една изгубена пантофка от кристал...
А аз не съм от приказките уж,
но не заспивам.
Не вярвам да е грахово зърно
това, което страшно ми убива.
По-скоро е уплашена любов...
Дъждът вали, вали и преразказва
истории за разни чудеса.
А в мен е празно. Просто празно.
Или е пълно с тишина...

Донеси ми сън...

В прозорците ми нощното небе
суетно си брои звездите.
А след това откача две
и ги оставя във очите ми.
Когато прави ей така,
съвсем не мога да заспивам.
Измислям приказки до сутринта
за принцове и самодиви.
Измислям себе си. И тебе.
А обичта ... не я измислям.
Тя си е тук. От много време.
В очакване да я поискаш.
Така че, идвай си...Тези звезди
ужасно ми тежат в очите.
С тях и без теб...не ми се спи.
А дяволски ми се обича.

Когато те няма, си Вятъра

Този вятър идва ненадейно.
Точно както ти дойде.
Като теб е щурав и е грейнал
като лятно, влюбено момче.
Сплита дъх в косите ми. Притихва.
После пак изхвърча, полудял.
После шепне тайните си стихове
скрит във сянката на някаква липа.
После тича бос по калдъръма
чак до ъгъла на своите мечти.
После някой плахо ме целува.
Вятъра ли беше, или ти...

Докато чакам...

Пак ми отесняха всички думи.
Тишините се разхождат в мен.
Чакам времето, което ще ме сбъдне
във очите на едно момче.
Чакам устните му да ме нарисуват-
същата, но малко по-добра.
До тогава... мога да сънувам.
До тогава мога да мълча.
Да пресичам с мисли разстояния
някъде по земното кълбо...
А когато той протегне длани
искам да оставя в тях любов.

Есенност

Този август е толкова дълъг...
А във мене се буди септември.
И ме прави различна. И друга.
По-красива. И малко неземна.
А във мене валят листопади
и се стелят потайни мъгли.
А във мене дъждовна прохлада
се промъква и тихо ръми...
Този август е прашен и скучен,
пресолен от море. Остарял.
Искам есен в очите. По устните.
Искам шепот на жълти листа.

Случайно или не...

Едно момиче с жълта рокля
пресича улиците на града.
Едно момче рисува облаци,
във стая, пълна с тишина.

Той има птици в мислите си.
Тя си отглежда еднорог.
И двамата разказват приказки.
И нямат нужда от любов.

Но някога, напук на всичко,
напук на тях и на света
те ще се срещнат. Ще обичат.
Така се случва в любовта...

/една песен, която често ми звучи в главата създаде това стихче, не аз...
"Девушка по городу"/