Имам вьпрос кьм вси4ки близки на пациенти с диагноза рак? Изкам да споделя нещо с вас. Баща ми беше диагностиран през юли от рак на бъбрека. Когато докторите са видяли образуването за първи път на сканера са му казали какво предполагат 4е има и той е бил добре осведомен.
Разбрали са се с хирурга да реже до здраво.. татко ми ми казва 4е ако си загуби бъбрека няма да е кой знае каква беда...
ама като го отвориха се оказало 4е нищо не могат да направят. Тумора е бил толкова напреднал с мрежовидни разсейки през 4ервата и аортата.. хирурга не се осмелил да отреже органа.
След операциата съобщават на маика ми резултата.. и тя решава да не му казва истината... за мен това беше като шок.. не само факта 4е е толкова напреднал пове4е факта 4е той няма да знае това..
тя ми каза 4е това ще го довърши..истината ако само знае 4е състоянието му е толкова безнадеждно...докторите не казаха колко му остава те това май само в другите страни го правят....и отново...
само като гледах как се обнадеждаваше когато имаше добри дни....

според мен от истината по важно няма... маика ми реши другоя4е..
аз нищо не направих... нали важното е да го накараме да се 4увства оби4ан, да се 4увства сигурен в нас.. 4е ще сме с него ...
моля споделете вашите преживявания...
вие как постъпихте... колко от истината..

"Изпращала " съм майка си /преди години-инсулт/,но не знаех повече от месец.Знаеха единствено лекуващите я лекари,но и те не са били сигурни ,вероятно.Не успях да науча правилото.Предполагам,че няма такова.Жестокост е в този момент, да се задава въпрос към когото и да е,защото е без отговор,според мен.
Съобрази се с решението на майка си.Най-важното е да предложите сега цялата си любов ! И ,може и да успеете!Има и такива случаи!Дано вашият е от тях !

Zdraveyte,

Mislia, che na vseki bi bilo trudno da dade ednoznachen otgovor. Istinata moje da pomogne na niakoi hora da se mobilizirat i da se boriat, a drugi da ubie. Pri nas neshtata vaobshte ne stoiaha po tozi nachin. Parvite dumi na lekarkata kam saprugata mi biaha: O, neshtata sa zle, monogo, mnoogo zle. Eto na tova mu kazvam az lekar! Idvashe mi da ia udusha. Da ne govorim, che prez sledvashtite dni se darja znachitelno po-gadno. Po-goliamata chast ot ostanalite lekari i personala - sashto. Do takava stepen, che se otkazahme ot ofitzialnata medetzina. Godina i polovina ottogava, saprugata mi ne e v tzvetushto sastoianie, no pone e jiva. Opitahme mnogo neshta.

Dokolkoto razbiram, vav vashia sluchai medetzinata i da iska ne moje da pomogne. Pri tova polojenie tarsete alternativni metodi. Mnogo vitami, riba (pastarva, siomga, skumria i dr. mazni ribi), plodove i zelenchutzi, BAD (koenzim Q10, selen, omega3, gama-linulenova kiselina, vit. E, vit. A, vit. C..., za predpochitane da ne sa izkustveni). Vijte i kakvo pishat za Natanal vav forumite na kluba. Tzelta mi ne e da pravia reklama, a da se opitam da pomogna. Reshenieto e vashe. Nie porachvame produkti na edna datska firma i sega shte opitame s Natanal, za koito prochetohme vchera vav forumite. Problemat e, che za da davate tezi neshta na bashta si, shte triabva da izmislite neshto ili da mu kajete istinata.

Nai-vajnoto e da ne se otchaivate. Znam kolko e trudno. Imam neveroiatno bogat opit. Tatko pochina prez 1988 (dve kutii Stiuardesa na den = rak na belite drobove), baladaza mi - prez 1999, a sega saprugata mi se razbolia. Prodaljavame obache da se borim, makar i da sme imali mnogo tejki momenti, kogato i dvamata sme bili na raba.

Dano Gospod da vi pomogne!

Само да попитам на вас близките казах ли ви всичко както е или на порции ви информираха? Явно сте били много силни и с голям самоконтрол щом баща ви не се усъмнил какво му е-браво на вас.

Виждам, че дотук са писали само хора, които са били "от другата страна"! Т.е. не такива, които са се сблъскали с това лично.
Аз съм АБСОЛЮТНО КАТЕГОРИЧНА - всичко, което касае моето здраве, трябва да ми бъде съобщено! Колкото и малко време да ми остава... това време е мое и аз трябва да реша как ще го използвам, какво ще направя - дали ще се боря или ще се предавам!!!
Точно заради това не мога да разбера защо например в Онкологията не ти дават да си видиш картона. Как може да крият от мен състоянието ми!
ЖИВОТЪТ СИ Е МОЙ! НИКОЙ НЕ МОЖЕ ДА РАЗПОЛАГА С НЕГО! ДОРИ И НАЙ-БЛИЗКИТЕ!
Лекарите трябва да умеят да съобщават на болния по подходящия начин каква е диагнозата, какви са перспективите, какви възможности има медицината да се справи със състоянието му... а ролята на близките е не по-маловажна. Те трябва да са запознати също с всичко това, за да могат да помагат с всичко възможно - не само материално, но и морално и емоционално... А - вярвайте ми! - това последното е изключително важно!!!!!!!

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Благодаря Джоджо... напълно съм съгласна с теб... ако само майка ми можеше да про4ете това преди 5 месеца... сега е много късно.....

според мен е жестоко да не кажеш истината на 4овек в такова състояние..аз бих полудяла ако това се беше слу4ило с мен...

Здравейте отново! Аз вече съм писала по този въпрос и отново ще кажа категорично - трябва да знаем истината. Има шок, когато ти кажат новината, има и преходен период за осмислянето и, преминава се през различни емоционални състояния, но настъпва и момента, когато ти се прояснява! Започваш да живееш с това, но започваш и да се връщаш към някакъв ритъм с части от нормалния си живот. Ако има близки и приятели около нас - по-добре е, но и ако си сам не е страшно, защото подреждаш приоритетите, изобщо настъпва един по-добър ред в живота ти! Защото няма време за хаос! Това трябва да е политика на здравната система, но това трябва да е отношение и на близките! Ами ние сме си още живи и едва ли е нужно някой да ми изземва правото на решение, на мислене, правото ми на собствен живот!
Незнам дали е толкова късно при вас, мила, никога не е късно, има си начин - вие сте най-близките и познавате човека! Можете да решите и да опитате, така Вашият баща ще осмисли оставащото време!
Да, страшно е, но не е толкова страшно! Все някога ще си отидем всички, всички! Но докато сме "на линия" - да ценим минутите!

Повярвай, майка ти е направила правилното - предполагам доста по-добре го е познавала - имала е много повече време от теб за да го опознае.....моето татенце беше изключително силен, борещ се човек....когато опря до него се отказа именно защото един смот..як - асистента на проф.В.Димитров - шефа на Онкохирургията му казал : "Ти защо не питаш какво ти е състоянието?" , баща ми : " Ами вие нали знаете а и ми е наудобно" , оня : "Оооо ти си с рак на дебелото черво, имаши разсейки в целият черен дроб, а също и в белият" - е, ТОЧНО ОТ ТОЗИ момент баща ми отказа да се бори с мисълта - След като най-добрите хирурзи ми казаха, че нямам шанс, как ще се справя с билки и разни глупости, аз си умирам......а майка ми, предвид това що за човек е татенцзето ми явно ходи да говори насаме с професора, да не му казва всичко, да му каже, че първо ще му закрепим дроба и тогава ще се оперира /а всъщност операция бе НЕВЪЗМОЖНА/.....Убедена съм, че баща ми ако знаеше "по-малко" можеше още да се бори и благодарение на това да е жив, а така си отиде за по-малко от 20 дни......за себе си съм категорична - ИСКАМ ДА ЗНАМ ВСИЧКО, но не всеки е така и не съдете без да знаете всичко....а всичко няма как да знаете....винаги има 2 страни и никой не може да каже коя е правата - важно е след това да не се обвиняваме в това и онова - а ето това вече е трудно...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Горката жена!
Представяш ли си какво бреме е човек да живее с такава тайна... да криеш от най-близкия си човек нещо толкова съдбоносно, да се събуждаш всяка сутрин с мисълта дали му остава още един ден, дали още един ден ще можеш да се скриеш и да плачеш без да те види....
Това е ужасно!

Винаги в такива моменти се сещам за онази песен, по която Слави направи клип - "Вечеряй, Радо", и за който Веско Пантелеев е предоставил личните си видеозаписи от последните месеци от живота на съпругата си...
Колкото пъти съм го гледала, толкова пъти съм плакала. Сигурна съм, че и вие сте го гледали. Всъщност съм плакала, не защото съм си мислила че е много страшно да знаеш, че най-любимото ти същество си заминава и си безсилен да направиш каквото и да е, а защото се възхищавах от начина, по който е преживяла последните си дни тази жена - усмихната и обичана от най-близките си, знаеща какво й предстои, но някак си спокойна...
Когато са споделени, и най-страшните моменти в живота могат да се преодолеят много по-лесно...
Не трябва да се крие! Трябва да се споделя....

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Вярно е слън4ице... винаги има две страни на историята /най малко../ знам 4е майка ми е взела най правилното решение което е могла....
боже какви хора има на тоя свят... не мога да повярвам... този ассистент имам предвид... "оооо - ама ти не знаеш ли..."

Това бе моята/нашата история, lXL1....

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Чета за вашата загриженост и се радвам за вашите близки. А до мене няма никой. Некой не се грижи за мене. Стискам зъби сама. Само приятелите ми останаха... Никой никога не ме е щадял относно състоянието ми. Всичко директно в очите съм чувала. Любимия човек се изплаши и се отдалечи, другият човек до мене мълчи и не пита нищо за състоянието ми. Толкова ми е трудно. Днес ми се вие от мъка. Вечер всичко умира в мене. Сутрин отново захапвам надеждата и живота. Тази вечер ми е особено трудно. Много трудно. Знам , че пак ще се изправя, но Господи, уморих се вече. Докога ...

Дръж се скъпа! Наистина ти съчувствам, че нямаш никой на когото да се облегнеш но и ти се възхищавам. Ти си силна жена и точно затова имаш големи шансове да успееш в борбата с болестта. Наспи се тази вечер и утре денят ще ти се стори по-хубав. А сега се усмихни и бъди щастлива.

Докога? ДОКАТО ПОБЕДИШ тая гад - ракът в теб, Валичка!!! Напук на всичко и на всички и аз знам, както и всеки, който се е "срещнал"- дори и виртуално с теб, знае, че победителя от битката ще си ти! Аз ти се възхищавам на борбеността! Защото вярваш, колкото и да е трудно, че ще се оправиш и имаш воля да търсиш и намираш начини. Моето татенце имаше всичко останало, освен желание, по-скоро вяра, че ще се оправи - както виждаш това, заедно с любовта към нас, благодарение на оня шемет - лекаря, не даде резултат. Затова пък ти имаш най-ценното, което не може да се купи!Радвай се за това и не се отчайвай! И говори с настоящият си близък човек - хората са различни, може би чака да го заговориш ти по темата, може да му е неудобно - не напразно хората казват, че в спора се ражда истината. След като е до теб, значи те обича и не се страхува от болестта. Ако има страх вероятно е този страх, че може би някой ден може да те загуби, но това никой няма право да си го мисли - още за баща ми за секунда ми мина тази мисъл през ума - всички ни убеждаваха колко зле бил и всички се тревожехме как той може във всеки един момент да си отиде от нас, а кой ни дава на нас гаранция, че утре щяхме да сме живи и че точно той нямаше да остане без някой от нас? Нямаме това право да се мислим за "безсмъртни" и да се щадим - какво ще правим без любимите хора, защото ние може да сме тези, които ще оставим любимите хора самотни след нас....Говорете, Валичка, а човекът, който се е отдалечил е или повече страхливец, или по-скоро все още не се е осъзнал - и в двата случая не можеш да направиш нищо, а и както виждаш се справяш отлично и без него, не го мисли...знам, че отстрани да се правиш на оратор е много лесно, но отстрани се виждат и истински нещата - справяш се перфектно и всеки вижда, че си адски борбена жена, която ще оздравее и ще има нов живот с много нови приятели!

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Горе главата Валя! Всички имаме такива моменти-на отчаяние, мъка и безнадежност...но номера е да ги преодоляваме!!!А тук ти си най категоричния пример за това...от твоята вяра, борбеност и хъс за живот и ние останалите черпим сила.... Не се предавай, моля те!!!!

Много ви обичам ..................................

майка ми е с рак в късен стадий... цялата истина си й я казаха лекарите

но тя имаше период на неприемане, в който просто си я изтри от съзнанието - дълго не й напомнях, защото ми се виждаше жестоко... наложи се веднъж да й кажа - след като я заведох по спешност в Пирогов и тя обясни на тамошните лекари, че онкологично нищо й няма... тогава си припомни и повече не е забравяла

според мен трябва да знаят истината

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

първоначално казах на моята майка че има образувание в мозъка което притиска даден център и затова е започнала да забравя.След това го нарекох тумор който трябва да се оперира,след като излязаха разултатите и казах че е първичен и трябва да мине лъчетерапия и химиотерапия,за да не се получат разсейки.Въпреки всичко ми се струва че все още не осъзнава как стоят нещата а и на мен сърце не ми дава да го нарека РАК пред нея........да и кажа че въпреки тази терапия възможността за разсейки е много голяма........

Вероятност - да, но не е абсолютна убеденост...тогава защо да я стресираш допълнително?...ти си познаваш майчето и ти ще вземеш правилното решение...дано имате шанс и късмет за оздравяване!!!Стискам ви палци - на теб и твоето майче!

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

благодаря ти много
всеки ден се моля да имам сили да се справя
благодаря на всички тук за подкрепата

Аз съм оперирана от рак на гърдата-4 год.Минах през химотерапия и е ме на жива съм.Когато го откриха за дъщерята беше по тежко.Испратиха ме при хирург за консултациа и тогава ми казаха кое е за и кое е против операциата. Аз трябваше да реша, но аз знаех истината директно от лекаря.реших-операциа колкото е възможно по-скоро, неискам да отлагам нито за миг-така се озовах в операционната след 8 дена. Трудно ми бе да реша за хомотерапия,дърпах се, щерката пла4е, но се предадох след още една консултациа с специалист. Сега вси4ко ве4е е забравено, не искам да се сещам или мисля за това като за лош сън.Пиа си тамоксифена, радвам се на вну4ката и маи ще йивея 100 години.

Благодаря ти за "включването", не знаеш колко нужда имам да чувам подобни неща.

Съпругът ми има рак на белия дроб и е в четвърти последен стадий с метастаци и в двете полукълба на мозъка.Лекарите ни дадоха до 6 месеца.Реших да го подложа на операция за най голямия метастаз в мозъка.не да оздраве е а да удължа живота му.Зада го убедя се наложи да му кажа че му остават 6 месеца.Много тежко го прие,плака дни,после се стегна и каточели това го събуди и започна да се бори.Минали са само три месеца,но той е в отлично физическо състояние.Пие каквото му давам,леко преживява химиотерапийте.Между другото не ни предписваха химиотерапий.Аз много се молех и плачех и започнаха.Ходи за риба всяка събота,цепи дърва за камината,ходим на гости и ни идват.Ако някой незнае че трябва да умира няма да разбере.Така се е стегнал или поне пред мен и децата го прави,че направо зъслужава възхищение и уважение.Аз страдам защото знам,че това е временно състояние но той смята че няма да се предаде лесно и това го прави по силен.Моето мнение да се каже истината,но не съвсем до край.Като какъв ще е края.Какви са признаците му.Все пак всеки решава сам.Аз така реших имисля,че е правилния избор.Преди беше по зле.Сега се бори с всичка сила и успеха е по голям

Моят татко даже не знае че е болен от рак на белия дроб (разбрахме преди месец). Много напреднал, никаква възможност за операция, химиотерапия или лъчетерапия. Как да му кажем? Или какво по-точно да му кажем??? Че никой нищо не може да направи и ни остава просто да чакаме или да се надяваме на чудо? Мисля, че е излишно. Билките, имуностимулаторите и болкоуспокоителните може да си ги пие и без да знае истината. Травмата е много голяма, а той за съжаление има слаба психика. Ако му кажем ще си отиде да броени дни. Затова не му казваме и се моля по някаква нелепа случайност да не разбере.
Майка е с рак на гърдата, откриха го на 31.05.2006, на 7.06.2005 я оперираха. Мина химио- и лъчетерапия, сега е на хормонална. От самото начало знаеше всичко, първоначалният шок премина, прие го и започна да се бори с болестта. Живееше си съвсем нормално и пие всичко, за което прочетем или ни препоръчат. В последните дни изглежда по-зле от татко - безнадеждността от неговото състояние и липсата на каквото и да е лечение, освен палеативно я докарва до лудост, а тя е наистина много силна жена. А татко си живее в блажено неведение.......
Така, че всичко е много индивидуално.

saglasna sm 4e e postapila PRAVILNO!!!!moiat ba6ta e sa6to sas diagnoza rak!!be6e operiran niakolko pati i znae6e za zaboliavaneto si,sega toi znae 4e e "iz4isten",no za sajalenie to prodaljava da se razviva v nego.S maika mi pravim vsi4ko vazmojno da mu pomognem i do momenta vse namirame niakakav na4in da go izlajem,no ne mislia 4e tova e lo6o.imaiki predvid kakav e toi-niama na4in da mu kajem pri kakvito i da bilo obstoiatelstva!!!!!

absolutno to4no!!!!!!niakoi 6te go priemat i 6te se boriat,no moiat tatko ne e takav.ako uznae istinata 6te poludee i niama da pozvoli da mu pomognem po nikakav na4in.ve4e prejivia prekaleno mnogo gadosti,a tazi po dobre da mu ia spestim!!!!

Моето семейство се сблъска също със рака. От една седмица, знаем, че свекър ми има рак на черния дроб. Имахме какви ли не надежди, докато му направят скенера за да сме 100% сигурни в диагнозата , която му беше поставена. За съжаление във вторник скенера потвърди всичко, че дори и по-лошо, има разсейки и в белия дроб. Днес го изписват и всички бяхме на единодушното мнение, че трябва да му кажем колкото и трудно да е за нас, а също и за него след като разбере. Първоначалния шок от такава вест е огромна, както близките, така и за болния, но мисля, че всеки човек има право да знае какво му предстои и единствено в България, Сърбия и Македония има практика да се крие от болния състоянието му, което според мен не е правилно. По цял свят казват веднага диагнозата на човек. Според мен той има право да знае какво му предстои, да има време да сложи в ред нещата си, да се сбогува с близките си и да изживее последните си дни по възможно най-добрия начин... Кураж на всички сблъскали се с това тежко заболяване.

Искам да помоля миналите през това изпитание на живота да ми дадат малко повече информация за това как протича рака на черния дроб в последния етап. За съжаление лекарите не са особенно сговорчиви, имам чувството, че ако не си платиш те лашкат на сам на там, без да ти обърнат внимание...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

До сега не прочетох нито за нито един случай, при който "болният" да е криел състоянието си от своите близки- а моята майка постъпи точно така, беше казала само на баща ми , а аз самата разбрах след като почна да и пада косата от предоперативната химиотерапия...
Мисля си, че тези неща трябва да се казват, да се обсъждат... Именно за това са най- близките хора: да те подкрепят, когато имаш нужда, да бъдат с теб в изпитанието, да търсят заедно с теб информация, да те обичат и да не забравят да ти го показват...
Цялото ми семейство вече знае и се борим заедно, защото с общи усилия ще победим болестта

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

> ако не си платиш те лашкат на сам на там, без да ти обърнат внимание...

По мои наблюдения и ако си платиш получаваш същото... дори може би те мотаят повече, с идеята да плащаш отново и отново. Не че имам големи наблюдения, два пъти съм се наслаждавал на такива картинки само.

Но нека не говорим за кусурите на нашето здравеопазване, че няма да стигне дисковото пространство на дир.бг за да побере всички мили думи, които могат да се кажат по темата ;)

В началото му казах всичко,после започнах по малко да скривам.Дори когато започна да си променя цвета го лъжех,че е следствие от химиото.Последния ден знаех какво ще стане,просто го усещах и пак не му казах.Незнам дали постъпих добре,защото неможах ме за много неща да поговорим.Незнаех какво да правя,незнаех какво е искал.Той умираше а аз го успокоявах че е временна гриза и ще се оправи,а толкова неща трябваше да решим.Сега ходя всеки ден на гроба и го питам,но няма кой да ми отговори.Даже пина на сметките му незнам.Не че това е най важното,да не прозвучи гадно.Толкова съжалявам че го лъгах.А той така ми вярваше.Толкова отговора търся,толкова вина и прошки очаквам,но вече е късно.Сега мисля,че трябваше да му кажа.Често плачех на неговото рамо и вместо аз да го успокоявам ,той ме успокояваше,но нали незнаеше цялата истина.Дано да ми прости на оня свят.Мир на праха му

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Вили,тук някъде бях писала за моето татенце-казва,че на нас около него ни е много по-трудно,защото знаем цялата истина,а на него му я спестяваме.Не съжалявай,че не си му казала абсолютно всичко,било е по-добре може би.А и с какво сърце да им открием цялата гола истина,имам чувството,че си е сложил розовите очила и гледа само напред.Предпочитам да е така.С времето научи много неща и продължава да научава,но далеч не всичко,твърде жестоко е.По-добре малко да ги поизлъжем,въпреки че се съмнявам,че ни вярват на сто процента.Не знам какво да ти кажа...В сряда ни предстои биопсия,умирам от страх,но каквото сабя покаже,няма да се отказваме и спираме пред нищо.Ще се борим,както ти се бори до последно.
Поздрави и здраве желая на теб и семейството ти.

Аз за пореден път се убеждавам, че всичко в тая държава куца... Как може да се има доверие на лекари, които те потупват по рамото и ти казват, че изглеждаш много добре, премерили ти кръвното, което било 120/80 - демек като на "бебе"... Не само това, т.нар. "лични лекари" дали изобщо са лекари и може ли всеки един от тях да обърне внимание на всеки един от 2000-3000-те си пациенти... Ами отговора е НЕ!!! В нашия случай именно едно такова "недоглеждане" струва безценния живот на един човек, който сега може би щеше да живее живота си, вместо да изживява последните си дни, а всички ние около него да го гледаме как угасва с всеки изминал ден без да сме способни да му помогнем. Ако преди две години някой си беше направил труда да прочете епикризата му, сега може би нямаше да е в това положение. В нея си е пишело, че има тумор! Какви са тея лекари, които са написали такова нещо и с чиста съвест са го пуснали да се прибере в къщи без никой да сметне за етично да му назначи лечение и допълнителни изследвания??? Как човек може да отиде на лекар и да е сигурен, че получава наистина лечение, а не просто мнима усмивка в очакване на някой друг лев... Направо съм потресена!

Нормално е в такива моменти да търсим вината и да обвиняваме цял свят за случилото се.
Изпитах го на гърба си през 1999 г. когато баща ми почина от инсулт. Преживях го много тежко, вследствие на което получих рака на гърдата - 8 месеца след смъртта на баща ми.
Тогава обвинявах лекарите, здравната ни система, мизерията в болницата и всичко живо, разбира се и себе си - че не сме направили необходимото....
Преодолях тези негативи в мисленето си след като анализирах други подобни на баща ми случаи - т.е. един и същи инсулт, случаят поет от много добра болница с всякаква апаратура - пациента умира. Същият случай в нашата мизерна болница - пациента оживява.
Стигнах до извода, че на кой колкото му е писано!
Така успях да преодолея болката от загубата. Но това ми коста 3 години...докато го проумея.
Има страшно богати хора, починали от рак - те са имали всички възможности за добро лечение.
Има и много бедни хора - преживяли рака - а не са имали финансовите възможности и достъп до скъпи лечения и болници.

Като си знаем системата, изхода е един - питайте, настоявайте, четете епикризите, друг начин няма. Ако ние не се заемем с проблема си, никой няма да дойде в къщи да ни предлага лечение, нали така?
Също така - като си раберете диагнозата - търсете специализирани болници и лекари. Нека не се лъжем - личните лекари не са богове. А онкологията е специфична област. Аз също плаках на моята лична лекарка, че ме боли врата 3 месеца, тя не ме изпрати на един скенер или поне на рентген, да види какво е - макар че знае че съм онкологично болна.
Така че хора, не се поддавайте на негативни емоции и обвиненя в празното пространство, а поемете нещата в собствените си ръце и настоявайте. Плащам си данъците редовно и имам право на информация и адекватно лечение. И настоявам за това - и го получавам досега.
Просто не се плашете - паниката и страхът са най-лошите съветници

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

За съжаление непрофесионалното отношение на някои лекари наистина понякога струват живота на хората.Преди около две години баща ми имал проблеми със стомапа и му назначили гастроскопия.Лекарят обаче се е опитвал няколко пъти да я направи и така и не успял.Изписал лекарство и симптомите изчезнали.Докато април тази година те отново се появили и вече лекарството,което пиеше не му помагаше.Така откриха заболяването,за което друг лекар каза,че ако е било открито тогава ситуацията щяла да бъде различна.Но в този случай друг лекар го пое в ръцете си и благодарение на него все още е жив.Аз също си мисля,че на кой каквото му е писано,ще го достигне.

Сестра ми е много болна. Според всички лекари - няма надежда. Тя живее с майка ни. Много пъти исках да й кажа истината, но майка ми забрани. Каза, "аз я познавам най-добре и не мога да убия детето си, като й кажа това". Сестра ми е с много лабилна психика, тя предпочита да се заблуждава и наистина така се чувства добре. Когато й казах малка част от истината, тя рухна и трябваха много дни и лъжи да се възстанови поне малко психически. За нея се грижи майка ни. Не искам съвет, никой не може да реши вместо нас. Но все си мисля - имам ли право да пристъпя решението на майка ни?!

Мое мнение-щом сестра ти е с много лабилна психика...просто не и казвайте нищо...истианата само ще и ускори краят.....лошото е , че 80% от това да си здрав е ПСИХИКА...така че голата истина в случаят би изиграла ролята на екзекутор....

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Чувала ли си думата "благородна лъжа"? Какъв е смисълът да я доизмъчиш и психически, след като и физически не е добре?!

При хора с лабилна психика е напълно допустимо и благородно да се излъже!Затова именно му викат благородна лъжа както казва нашата Ааа.Не й казвайте е моят съвет!

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Тази тема наистина е много тежка.Моята майка я лъгахме една година като и казвахме че тумора който има е доброкачествен и че всичко ще се оправи.Тя беше много силен и борбен човек но въпреки това не посмяхме да я погледнем в очите и да и го кажем.Всеки божи ден повтаряхме че всичко ще е наред и че ще се оправи а тя все по се влошаваше и по слабееше.Тази "благородна лъжа " сега страшно много ми тежи и немога понякога място да си намеря.Незнам дали беше правилно като я лъгахме няма и как да разбера факт е че нея я няма вече и това че съм лъгала толкова скъп за мен човек ме подлудява.Дори докато беше сред нас всеки път като и говорех че всичко ще се оправи се чувствах ужасно все едно я предавах.На 23 септември трябваше да навърши 63години но за съжаление тогава се падаха 40 дни от нейния край.Мисълта за лъжата много ми тежи

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Така направих и аз с моята мила майчица. Изобщо не допуснах да узнае диагнозата! И за момент не съжалявам, че го направих, защото тя до последния си дъх вярваше, че всичко ще е наред и имаше хъс за живот, дори до момента в който изпадна в безсъзнание!
И друго. Аз мисля, че никой няма право да отнема надеждата за живот на хората по какъвто и да е начин! Особено с тази диагноза! Лично мое мнение е, че съобщаването и носи само негативи, и то по простата причина, че са единици хората които са психически надраснали смъртта!

Моят проблем е как и доколко да разкрия на близки и познати, най-вече на родителите ми, които едвам преживяха операцията ми, ХТ и т.н., треперят при всеки разговор с мен - как съм, добре ли съм, какво показват контролите - че сега пак ми предстои ХТ? а ще се види, нали? мисля още, че хората се страхуват от тая диагноза и предпочитат да не я научават, имате ли такива впечатления? а и не искам съжаление от тези, които пък ми го предлагат. все едни колебания, мисли, утрото е по-мъдро от вечерта.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Когато аз се разболях, беше много отдавна, 2000г, момичето ми , тогава на осемнайсет, каза :на нигого не му е това, което ти е на тебе, кой каквото и да казва. По-лесно е да не знаят,но когато се налага и виждат, че ти го понасяш спокойно, те ще го приемат ...мисли за себе си, не за другите, макар ,че аз не го мога..

Аз мисля че по-добре да не се казва всичко. Колкото и да е силен човек, само мисълта за думата "РАК" те смачква. Предпочитам да нося целия товар на плещите си. Мога да споделя че на нас близките, тези който сме около вас ни е много трудно.

Защо мислиш, че на тях не им е трудно? Не им е тежко? Дори не можем да си представим колко са загрижени за тези около тях, че ще трябва сами да се борят с живота, сами да отглеждат деца.

Няма рецепта. Ама аз 2 пъти минах по тоя път и лично за мен е важно човек да знае истината за себе си. Първият път ме лъгаха, писаха подправени диагнози и когато лекуващия ми лекар ми каза директно, просто се сринах. Преди 2 години отново се разболях, абсолютно без връзка с първоначалния карцином, никой и не посмя да скрие. Лекар съм и знаех какво ще следва. И повярвай, не искам да знам истината за себе си и колко ми остава, защото това само Господ може да каже това. Просто се мобилизираш, работиш и живееш- тук и сега.

Абсолютно прав си! Не ме е страх за себе си. Мъка ме изгаря за децата ми!!!

на вси4ки е трудно,огромен стрес е само ти да си наясно , а болния да не подозира дори,допуснах грешка,не казах истината , а сега побеснявам,какво да направя,как да му намекна,има ли някои като мен,споделете

Зависи от коя страна на "барикадата" се намираме...
Когато беше се разболяла баба ми от рак на стомаха, аз отричах с все сили, че тя го има..., а и не можах да бъда до нея и в последните й дни и мъки...
А когато се разболях самата аз - просто трябва да съм наясно със всичко, тогава по-спокойно приемам нещата около тази болест. Това е болест, сложна, непредвидима, но е болест - или / или ...
И баба ми ми казваше тогава : колкото мога - ЩЕ ЖИВЕЯ !!!
И аз имам още неизживени моменти, например, кога ли ще стана и аз "баба" ? ...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

За мен дали да кажеш или не много зависи от прогнозите и видът рак -ако е рак с благоприятна, обнадеждаваща прогноза съм за казване, но ако самите лекари вдифат рамене, видът рак несе лекува с нищо и те насочват за палиетивни грижи....съмнявам се, че е добре болният да знае цялата, гола истина......та дори и силни хора , като Весела (мир на прахът и) се сринаха от такива директни, жестоки приказки...но съдържащи истина

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

В нашата къща винаги и всичко се е знаело както от болния ми съпруг, така и от нас.

Единственото, което ни беше спестено, беше от мъжа ми, когато се оперира за първи път.
Той тогава СКРИ от нас за какво ще го оперират. Бил имал някакво срастване, удебеляване на червото, на скенера показваше ТУ клетки, но кой да знае тогава, че това са туморни клетки!

Той разчиташе, че ще отстранят тумора и ще ни предпази от този шок.
И милия, отивайки на операция си мълчеше пред нас.
Шокът беше от доц. Владов, който ни съобщи състоянието му и беше не по-малко шокиран от нас, че не знаем каква операция е правил.

От там нататък вече всички знаехме за какво иде реч, даже съпругът ми остави нещата в моите ръце, но държеше да знае абсолютно всичко.

По едно време реши, че това не му отърва и вече си говорехме двамата директо с лекарите, какво следва, как ще ги правим нещата и т.н.

Многа по-лесно и по-просто е. И за болния и за близките.
Вече вкъщи могат да се обсъждат варианти, алтернативни методи и консултации със специалисти.
А и финансовата страна не е за омаловажаване. Като се обсъжда от двамата е много по-лесно да се намерят рентабилните решения.

И аз си мисля,че е по-добре да се знае за какво става дума защото взаимните усилия помагат( говоря за в семейството) да се преодолее изпитанието.Нищо не сме крили и сме си говорили съвсем спокойно по темата и в много от случайте събеседниците са се шокирвали колко сме спокойни и как приемаме нещата,но с течение на времето свикнаха ,особенно когато бях забранил да чувам думата болен,болест стана още по-лесно.Дори синът ми идваше на дългите вливки ( 8 клас тогава) и детето ми е правило компания и вечер ми е следил системата да не свърши

Мила Изгрев,

всеки сам решава, защото познава хората около себе си и ситуацията си. Аз не бих скрила, колкото и да знам, че ще ги боли. Първо защото не умея да лъжа и да се прикривам, второ защото знам, че те са по-спокойни, когато помагат с нещо независимо за какво иде реч. А и хората се мобилизират в трудни ситуации и така по-лесно се надживяват тези моменти.

Ще имаш нужда от подкрепата им. Дори само да е някоя добра дума, дори само да ти купят нещо от лафката, докато си на ХТ. По-лесно ще е за теб да се пребориш, когато усещаш рамото им. А това ще е добре и за тях.

Вземи правилното решение за себе си.
Прегръдки.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Екна, благодаря ти, благодаря и на другите. Знаете ли, аз мога да се преборя за себе си, знам, че мога, естествено, че няколко близки приятелки знаят, съпругът ми, но как да обясня на 13-год. син? Той преди време ми напомни "оная грозна прическа" отпреди няколко години...И още, нямам сили за съжалението и снизхождението на знаещите около мен. Не го искам.РАзчитам тия погледи и реплики и нямам нужда от тях, не ми помагат, напротив, карат ме да се чувствам по-различна, обречена. Темите н аразговорите с тях се свеждат до една-единствена, бодряшка, изкуствена тема. А родителите си (така беше и преди) все ги успокоявам, че всичко е Ок. То, наистина натам върви, обаче??? те от няколко години само си плачат, не ми дават кураж, това е от любовта им, знам, но не ми помага в момента, в тоя конкретен момент. А може би аз съм просто мнителна

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Да, определено като цяло в подобна на твоята ситуация е по-добре никой да не знаеше освен съпругът ти! Трудно се приемат всякакви снизходителни погледи и поведение, не помага това на психиката!

Изгрев ,най-вероятно ще се повторя,но моето мнение е като се хване бика за рогата да се хване както трябва: до край.В тоя смисъл нека всички да знаят и да не ти пука изобщо от този факт.Аз си казвах на всички например без да шикалкавя какво ми е положението,но без да правя трагедии и сцени,а просто съобщавах факта и си продължавахме темите на разговор .Няма логика възрастен човек с мироглед и най-вече оформен като личност да не може да приеме факта и погледне трезво.
За децата е сложна работа.Синът ми в 8 клас идваше с мен в болницата на няколко от вливките и съвсем нормално прие нещата,знаеше ,че съм болен ,но и знае ,че татко му е силен и ще се бори,а и съм убеден,че това му се отрази положително.Играехме табла и шах,а вечер дежуреше при системата когато свършваше да си я сменям.
Дъщеря ми тогава беше в 4 клас спестихме и това нещо защото не знаехме как ще реагира като страшно емоционално дете и първична в емоциите си.Голата ми кратуна за нея беше новата прическа на тати и я омотахме,но миналата година и казахме и беше малко възмутена,че не е била съпричастна.

На децата каквото им кажат родителите, в това ще повярват. Казал си на сина си, той го е приел нормално, като всяка друга болест. Когато мама или тате им кажат, че някой е малко болен, но това е временно, че всичко ще се оправи, те се успокояват и дори забравят за болестта.

На моите момиченца трябваше да кажа по някакъв начин, че тате е болен и че лекарите не могат да направят нищо за него. Спестих им го, докато беше възможно. Един ден не успях да залича напълно сълзите преди да влязат в стаята при мен. Последва въпроса: "Мамо .... ти сигурна ли си, че тате е по-добре .... нали не криеш нещо от нас...." С радост бих умряла в този миг, бях готова на всичко да можех да отрека и да успокоя уплашените очички, които ме гледаха... Тогава им казах истината, какво са ми казали лекарите, но ги успокоих, че тате ще се оправи, че аз ще намеря начин, че съм открила един форум, от който научих много и ще намеря лек за тате. Вече ме гледаха по-спокойно, повярваха ми .... Аз също си бях повярвала, но вече губех надежда, състоянието му се влошаваше бързо. Това се случи 15 - 20 дни преди да почине. Бях обещала на съпруга си, че когато лекарите ми кажат диагнозата му, каквато и да е тя, няма да кажа на никой. Това беше неговото желание, не искаше никой да го вижда в това състояние, отслабнал с 30 - 40 кг накрая, променен до неузнаваемост... Наруших обещанието още веднъж ... трябваше да кажа и на свекърва ми - майка му е ... Приятели, близки нищо не знаеха до последно, намирах извинение, не допусках никой в къщи.

Смятам, че всеки сам трябва да реши как да постъпи. Какво, кога и колко да кажем можем само ние да преценим. Индивидуално е, всеки човек е различен.

Красиво е да се усмихваш, но въпрос на сила е да останеш усмихнат и в най-трудните моменти...

Аз не съм болна.Дъщеря ми се разболя.Когато ми казаха за какво става въпрос и през ум не ми минаваше да и казвам, а и операторът ни така и ме посъветва.След седмица излезе имунохистохимичното изследване и ни поставиха диагноза, определиха и лечение.Започнах да търся информация из нета в UK и US сайтове - на български няма почти нищо - много рядко срещано заболяване, а и лекарството е ново.Даже в този хубав и иначе полезен форум, пак няма почти нищо.Така разбрах, че навсякъде по света основния принцип на лечение е взаимната информираност и взаимното съгласие между пациент и лекар.Имам приятелка - лекар е и работи в UK. С нея много си говорихме, как да и кажа, дали да и кажа и кога да стане това.Тя ми каза, че когато тя е готова да чуе истината, сама ще ме попита направо.Така и стана.Не ми се говори за този ден - беше много,много тежко и за двете ни. И за двете ни преди тя да знае беше по-леко.Не знам дали постъпих правилно като и казах всичко, но тя е пълнолетна, за мен си е моето бебче, но тя има право да знае какво се случва с нея - какво и защо пие, какви са страничните ефекти и т.н.Не знам, сега се моля Бог да е с нас, а и с всички вас!

ЗДРАВЕЙТЕ,не се упреквайте за нищо,този момент е дошъл и така е трябвало да стане,а от сега нататък трябва да и внушите че тя оздравява и живота е пред нея и че всичко това ще е зад гърба и.Много ще ви е трудно,но това е да обичаш ,даваш всичко и правиш всичко.АЗ ВЯРВАМ, ЧЕ ВСИЧКО ЩЕ Е С ДОБЪР КРАЙ!!!!!!

чета ви, благодаря ви и продължавам да мисля. вероятно решението ще дойде от само себе си. затова не ме притеснява толкова сякаш вече. май който има очи - да види, който има кураж - да пита, за да чуе отговор, който май не би предпочел да чуе. така си мисля, като слушам коментари на незнаещите около мен. защото имам много хора наоколо, такава ми е работата и дори не мога да пояснявам на всички, а и си пазя силите за моята си битка.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Права си напълно ,всичко е индивидуално и според характера и мирогледа на човек ,не всички сме еднакви....не винаги можем да вземем вярното решение,а и в много случаи разбираме за грешката по-късно

Сърдечно Ви благодаря за пожеланията, всички тук се нуждаем от подкрепа! Дано да сте права и да съм постъпила правилно, въпреки,че все тъна в съмнения дали съм направила каквото трябва, дали съм взела правилното решение, все ми се струва,че е можело и още.Друго исках да споделя - сега 2 месеца след като тя научи, като се замислям, преди май не исках да и кажа отчасти и от егоизъм, което като го осъзнавам е отвратително от моя страна.Страхувах се че ще изгубя този неин искрящ поглед пълен с оптимизъм и планове за живота. Не стана така.Понякога е много тъжно и напрегнато, но пак се веселим и отпразнувахме една страхотна Коледа.

Този въпрос е като за яйцето и кокошката, никой не може да каже кое е първо. Толкова е относително. Дори и да се опитам да скрия нещо от майка съвеста така ме гложди, че в крайна сметка и казвам. Верно е има и слаби моменти, но се мобилизира. В началото си мислех: колкото по-малко знае, толкова по-добре за нея, но с времето се уверих, че не е така. Често сме на различни позиции за лечението, но решаваме всичко заедно, говорим си без задръжки, угризения и страх. Така или иначе проблема го има, но майка вече не се притеснява да каже, че е болна от рак или че е на химиотерапия.

Много правилно си го казала. Според мен няма точна рецепта, а зависи само от човека насреща.