Жив ли е споменът за Петя Дубарова ?
На 4- ти декември ще се навършат 28 години от смъртта на бургаската поетеса Петя Дубарова. Десетилетия по-късно нейната поезия, а и тя самата неудръжимо привличат и впечатляват всеки, който се е докоснал до нея. За магията “Петя” в навечерието на годишнината разговаряме с различни хора, докоснати от творчеството и от личността й: Елица Дубарова –сестра на Петя и уредник на Дом-музей „Петя Дубарова”, Добрина Топалова- преподавател по литература и автор на книги за Петя, Дора Лазарова- преподавател по литература в английската гимназия в Бургас, което е преподавала и на Петя една година и Красимира Тодорова- съученичка от детските години на поетесата. Всеки от тях дава различни гледни точки за Петя като дете , ученик , личност и творец. Всеки се опитва да даде своя отговор на въпроса защо толкова години стиховете и съдбата на 17 -годишната поетеса грабват духа и вълнуват

Елица Дубарова –сестра на Петя и уредник на Дом-музей „Петя Дубарова”
Фокус: Елица, ти не си се срещала приживе с Петя , но си нейна сестра и със сигурност от родителите й, а и от други хора знаеш много неща за Петя, още повече, че си уредник в Дома-музей на нейно име. Каква бе Петя ? Приличаше ли на останалите или силно се различаваше от тях ? Съизмерими ли са поколенията преди и сега?
Елица Дубарова: Първо ще започна от Петя. Тука говорим за една строго диференцирана индивидуалност - творческа. Това е човекът- творец, а по принцип той не е съизмерим с поколения. Доколкото можем да търсим измеренията на твореца, те са в творчеството му . Те винаги надхвърлят сетивните измерения и тук не мога спрямо Петя да говоря за поколението на Петя, но нейното поведение, каквото го познаваме от творчеството и, от близки и от родители, е показателно за една тенденция в тогавашното поколение. Става въпрос за това, че в кулминацията на комунистическия режим и неговите репресивни модели върху личността, точно тогава съзрява най- ярко и в най-творчески вид анархистичният бунт на младия човек. Въобще бунтът е много характерен за ситуации, в които има репресии, било психологически, било политически. Всяка една политическа система упражнява своя специфична репресия върху личността. Така че това е което маркира общо психологически поколението на Петя -желанието да се разбунтуват, да се противопоставят на институциите. Друг е въпросът, че Петя именно с творчески жест успява да го направи, а всички останали и под някаква друга форма.
Това характеризира тогавашното поколение. Аз съм привърженик на теорията за цикличността в поколенията. Има нещо характерно в тази цикличност. Настоящото поколение, което в момента израства пред очите ми, а аз имам връзка с ученици, работим тук с деца, които творят, участват в нашия литературен конкурс. Това поколение също се характеризира с една изострена чувствителност към всичко, което става . Те също имат желание да творят или в някаква екстремна форма да изразят усещането си за това, което става. Проблемът на това поколение не е, че е по- деморализирано или нещо такова. Много се спекулира с това колко били днешните поколения деморализирани, пълна анархия, неовладяни. Няма такова нещо. Това са поведенчески модели и те очертават тенденции, които са релевантни на политическата социалната и всякаква обстановка в страната. Мога да кажа, че в България в момента има една писходелична обстановка. Тя се характеризира с тотален абсурд. Абсолютно нормално е съответните проекции в психоделизъм да има и в поведението на младите хора днес. Абсолютно нормално е, и ми се струва, че в тях започват кълновете на едно желание нещата да се подредят . Тези кълнове още много трудно могат да се забележат. Аз ги виждам, защото имам досег точно с творците от това поколение. С тези, които опитват в стиховете и в разказите, които пращат за конкурса (б.а. Национален литературен конкурс „Петя Дубарова”) в конференции, в дискусии това което изразяват те са много подредени мисловно. Много по-подредени от нашето поколение. Нашето поколение на 30-35 годишните преживяхме прехода, точно хаоса и по някакъв начин това сложи своя отпечатък върху нас. Смея да твърдя като изходя от себе си, че ние сме много по – хаотични и нецелесъобразни, докато в новото поколение, съпроводено с тази изострена чувствителност имам някакво желание, стремеж за ред и се надявам, че още
по-следващото поколение - тези, които сега са малки деца (включително и моите собствени деца), надявам се, че те наистина ще бъдат реформаторите и в тях остава и надеждата ни.
Фокус: Елица, теб какво те е впечатлило в човека Петя и в твореца Петя?
Елица Дубарова: Много е трудно да отговоря. Това е едно комплексно, екстремно впечатление. Единственото, което мога да изпитвам е емпатия или т. нар. вчувстване в цялостната и личност и творчество. Това, което е осезателно за всички според мен е невероятният синхрон между личностните й прояви и в житейски и в творчески план. Просто при нея го няма това рязко разделение между творец и личност. И точно от там може би нещата от живота така силно рефлектират емоционално и фрустрират личността Петя. За да се стигне до всичко това, просто при нея творец и личност се покриват в едно.
Фокус: Какво е днешното нейно продължение ?
Елица Дубарова: Надявам се, че има адекватно продължение. В смисъл не конкретно продължители на този стил писане, всеки творец си е индивидуалност. Но има духовно търсене. Това, което споменах и преди малко. Децата са надъхани, децата, с които общуваме тук в музея са хора, които обичат да творят, изпитват някаква пиета към словото и се опитват да го култивират в екстремната емоционалност, която иначе носят и се получават много добри неща. Аз се надявам, че се оформя едно силно ново поколение, което да даде най-сетне реалния облик на българската литература, след толкова прокламации, че всъщност българската литература не съществува. Надявам, се те все пак да докажат, че тя не само е съществувала, но и си има своето естествено продължение и то ще си остане.
Фокус: От колко години е националният конкурс на името на Петя Дубарова?
Елица Дубарова: Конкурсът е от много време, от 1984 година. 10-11 години преди да бъде изграден музеят и се е организирал на времето от списание „Родна реч”. Той си остана национален конкурс. След едно известно прекъсване между 1990-1995 година, след изграждането на музея, конкурсът се възстанови и продължава със същия интензитет и тенденциите са ясно проследими като творческа нагласа в поколенията .
Фокус: Какво е новото около музея „Петя Дубарова” ?
Елица Дубарова: Ще имаме сайт, който ще е много подробен. Сайтът ще е на Дом-музей Петя Дубарова. Музеят е общински, издържа се от общината и сайтът ще бъде на общинска издръжка. На сайта ще се публикува информация не само за дейността на музея, но и за всичко налично като литература около Петя и от Петя, за нея. Ще бъде динамичен сайт. Непрекъснато ще се актуализират нещата около музея, като дейност, мероприятия, резултати от конкурса. Това е идеята -хората да имат достъп до всички новини. Надявам се скоро този сайт да бъде във виртуалното пространство. Към него ще има форум така, че посетителите в сайта да могат да изразяват своите препоръки и мнения.
Фокус: Идват ли често хора в музея?
Елица Дубарова: Много хора идват тук. Идват дори чужденци. Понеже творчеството на Петя е преведено на много езици и е позната в цяла Европа. И като идват тук идват и в музея, и французи са идвали, и германци и много други.
Фокус: Говорихме за новите неща. Имаше идея бургаски ученици да превеждат нейни стихове. До къде стигнахте с тази идея?
Елица Дубарова: Като стана въпрос за преводи, най- важната новина е, че на 4 декември ще бъде представен по повод нейната годишнина от смъртта сборника „Четем и превеждаме Петя Дубарова”. Той е спонсориран от Ивайло Зартов. Сборникът ще представя преводите на ученици от всички езикови гимназии в Бургас върху творчеството на Петя. Около 30 деца участват с преводи на всички езици: английски, немски, френски и испански и италиански. Представянето е невероятно добро. Дори графично си личи, че децата са успели да постигнат и ритъм, и рима, и те по някакъв начин успяват да претоварят Петя в преводите си, което е чудесно и е много показателно. Те го правят с желание. След като обявихме идеята, дойдоха много деца. Беше едно предизвикателство. И по този начин предизвикахме и децата да четат Петя Дубарова. Това е най- хубавото ни събитие.

Добрина Топалова – учител по литература . Написала е две книга за Петя Дубарова „Явлението Петя Дубарова” и Том 1-„Митът на Поет”. Вторият том е довършен и ще излезе от печат до края на годината
Фокус: Вие се написала книга за Петя Дубарова, довършили ли сте вече и втория том. Може ли да ни разкажете повече за своите изследвания?
Добрина Топалова: И в двата тома Петя присъства. Само че е погледната от различни гледни точки. Първият том разкрива оня образ на Петя, който живее в творчеството й, затова и той има подзаглавие „Митът на поета”. По - късно след смъртта и тя ще бъде оценена като живо въплъщение на българския поетически гений, изказването е на Александър Геров. Многократно ще бъде очертаван един изключително висок свод за оценката, който много рядко се проявява с такава категоричност в българската култура. Първият том от монографията ми представя един удивителен вътрешен свят, който е изключително различен от широко тиражирания и фалшифициран образ на човека, който за съжаление в онази епоха 70-те вече е проникнал дълбоко в културата и буквално показва болестта на времето. И всъщност творчеството на Петя точно с това излъчва дълбокото си очарование, защото тя съвместява по един много необичаен начин фигурата на детето, което винаги живее в човека във всички времена и фигурата на вечния поет, който в крайна сметка е носител и посланик на духа. Това неповторимо съчетание на тия две фигури в образа на Петя и нейния безизкусен поетически език, много често по- късно ще го наричат еретически естествен. Това е езика на дете, на родения поет, и те много бързо привличат и очароват в нейното творчество, защото имат силата да възвръщат всеки от читателите, дали това е литературният критик или филмовият режисьор, дали е примерно музикантът , дали е просто едно четящо дете. Успяват тези два образа, тази магия, която е вътре в творчеството и по някакъв начин да завърнат човека към самия себе си, към някакво място, което вероятно е потънало по- дълбоко, не се обажда толкова у човека по онова време, а и в нашето време, което в крайна сметка е подтиснато от културната репресия на един доста абсурден културен модел тогава по тоталитаризма и по принцип винаги е подтиснато от някаква културна репресия, на всяка културна епоха. В творчество и се ражда един образ, който е изключително силно впечатляващ.Ако се стремите да го видите, да го откриете, то постепенно пред вас се очертава една линия, която ражда лицето на целия човек, човекът в това творчество е цялостен. Той е някакво невероятно единство на плът и дух, земен и винаги отвъден. Такъв тип присъствие, какъвто има тя в поезията си най-често се характеризира като оставаща в света мистика т.е. тя е вечният мистик, който се стреми отвъд формите на нещата да потъне в душата им, който се влива във вселената, в природата с невероятна любов и естественост, узнава тайните им дори. Един от забележителните оценители на нейното творчество казва, че в нейната лирика живее светът от шестия ден на сътворението .Той е толкова бистър, чист, с такива невероятни сетива е видян. Но в същото време прозата й има една невероятна земност, една огромна любов към земния живот, към всичко живо, към красотата. В крайна сметка този образ в епохата, в която тя твори липсва на човека , на вечното същество, на човека от определена епоха, на човека изобщо, същество от вселената, който наистина липсва в такъв тип проявление, така цялостно. Много често и в литературния пейзаж по онова време и изобщо в сферата на изкуството не се появява толкова често в такава цялост. Тя е един образ, който е много очарователен. За мен още една негова удивителна природа. Той е удивително някак много конкретен- лицето на дете виждаш в първия миг и в същото време невероятно универсален, защото виждаш в него празничността на духа, вечния избранник, който е призван да го носи, да го пази, да бди над собствената си святост и да знае, че го чакат долу. Изпитание, но и дело на любов. Има много пророчества в нейната лирика. Там човекът на рационалното време още отдавна, от векове постепенно е осакатяван в нашия тип култура, в нашия тип цивилизация може да открие някакво предишно състояние на настоящето. В образа и има много магика. Изключително много магика.И след смъртта й този същият образ ще започне да се оценя в културата също по удивителен начин. Културата успява да разчете през 80 –те години, когато започва голямата и среща с творчеството на Петя след нейната смърт от 1979 година, културата ще усети в това човешко присъствие в поезията и именно вечния човек. Ще се породят изключителни културни реакции и в рамките на литературната общност и в сферата на другите изкуства, в киното, в музиката. Този образ е започнал да предизвиква невероятно връщане към поезията .Ще породи много пориви към поезията. Защото са написани стотици стихотворения, една малка част от тях са известни на познавачите на българската култура от 80- те годни .
Фокус: Петя явление ли е или е част от тогавашното общество ?
Добрина Топалова:Просто е явление. Така я оценят веднага след нейната смърт, когато виждат голям брой нейни творби.
Фокус: Казват, че била много зряла за годините си?
Добрина Топалова:Всъщност да. Тя се домогва до невероятни истини и прозрения с ума си и в творчеството и има много пророчество. Примерно за собствения и живот. Тя много рано пророкува смъртта си. Много преди още да се стигне до оня момент, до онази лична драма. Много зряло присъствие има и точно това е удивителното за много хора от нейното време, защото все пак от снимчицата се усмихва личице на дете.
Фокус: В същото време е много раним човек и може би за това се стига до този фатален край?
Добрина Топалова: Това е съвсем естествено. Поетът е сетиво на вселената, той усеща много силно и рязко тези катаклизми на духа, които могат да настъпят у отделния човек. Когато опитах да видя в държавния архив в Бургас как е изглеждал първия конкурс, научих, че веднага след смъртта на Петя популярността и расте и се стига до Националния конкурс „Петя Дубарвова”. Открих там текстовете на участниците. Започнах да броя, защото бях удивена от невероятния брой стихотворения, посветени на Петя. Или пък написани като писма до нея. Оказа се, че всяко осмо стихотворение от всички представени всъщност е посветено на Петя Дубарова. Образът и е много очароващ, точно с това, че той носи в себе си един вечен мит. Мита за човека изобщо. И нейните връстници, младото поколение веднага обикват Петя. Те така го и пишат в писмата си до нейното семейство. Веднага се припознават в нейния образ. Много пъти е написано с ръка на юноша в тия писма „сякаш съм ги писала аз”, за стиховете и. Понеже такъв невероятен поток на любов тече, въпреки че едновременно се ражда култ към нея, даже домашни олтари се уреждат, на гроба и се оставят бележки. Много спонтанно и лесно е това съотнасяне към най –високите сфери на собствената духовност, но често се случва да се прочете фразата: „Тя е идеалът ми за човек. Тя е идеалът ми за поет” .Така че има един много мощен резонанс, този неин образ в българската култура.Тя обхваща тотално пространството. Много хора, които никога не са имали някаква съпричастност към културата, към изкуствата и към поезията, така мощно са разтърсени от творчеството й и от нейната съдба, че започват да пишат стихове. И до днес в музей “Петя Дубарова” се пазят двата тома с над 200 стихотворения на Петко Чуканов, един работник около 50-те, у който се ражда тази жажда да излее себе си след срещата си с Петя. Много такива томчета има, изпратени от цяла България в този музей. И именно това е удивителното, как Петя успява да провокира самото ядро на човека, там където спи вечния латентния поет. Много други факти наред с този доказват, че с творчеството си с оня свой културен образ, който остави в българската култура Петя Дубарова наистина раздвижва много мощни катарзисни вълни, един процес на очистване на лекуване на обществото от натиска на тоталитарния свят, който продължава много дълго време.Само погледнете какви книги се пишат за нея. Например „Соната за Петя Дубарова” на Веселин Андреев или по- късно едно друго издание на нейното творчество „Най-синьото вълшебство", което излиза през последните години на тоталитарна България 1988 година. И двете книги са наистина много колективни. Един от рецензентите на „Соната за Петя Дубарова „ пише :„Това е най- колективната книга в българската литература, защото в книгата си Веселин Андреев овен собствените си мисли и вълнения успява да сподели с читателите си много други, чужди - на други хора размисли за Петя, впечатленията им, оценките. Същото става и с „Най-синьото вълшебство". И в двете книги прозвучават страшно много гласове, защото този образ е нужен на хората .Той ги вълнува .Тези две книги се превърнаха в една своеобразна трибуна на една дисидентска позиция, която съвсем ясно поставя ударението върху вината. Защо се случва това? Защо Петя в крайна сметка си отиде от живота?
И двете книги стават една изключително свободна територия , което е парадоксално в една действаща тоталитарна културна система. Любовта към Петя е толкова мощна, а нуждата на хората от нея е толкова силна, че като че литературната институция в системата на културната репресия по някакъв начин са излъгани, приспани. Сякаш литературната машина е превзета от вътре и гласът на критиците и читателите е страшно единен.
Фокус: Бунтар ли е Петя в поезията си ?
Добрина Топалова: Не само, тя и като поведение е такава. В първата част на книгата си описвам предсмъртните и жестове. В момента, в който тя вече месец и повече е предупредена, че ще и намалят поведението й, викат я непрекъснато в дирекцията и искат от нея да твърди , че е виновна, че тя е счупила там някаква незначителна част, един брояч във фабриката у нея няма никакво съмнение, че ще и бъде намалено поведението, че ще бъде наказана. Въпреки това последния час на класния който тя има (предния ден преди смъртта й), този час се състои, когато вече Учителският съвет е решил да я накаже. Тя още не знае това, класната ръководителка просто не и го казва, защото самата тя е безкрайно разстроена. И този последен час става много необичаен, защото тогава идва на проверка заместник –директорът на Английската гимназия, Берберова, всъщност една от основните виновници за този натиск върху Петя.В много отношения този натиск е бил крайно неетичен, тези хора са злоупотребили с власт и когато издават наказанието и (в следственото дело на Петя може да се види това в архива), те нарушават две точки от закона за образованието, за да я накажат. Те не спазват процудерата и освен това на този съвет най-откровено лъжат. Те не казват истината, за да предизвикат такъв тип гласуване. Тогава Петя влиза в този час без да знае, че поведението и вече е намалено, очаква се, че още ще я викат и още ще я притискат и тя знае колко жестоко. Обявената тема за дискусия е за взаимоотношенията учител-ученик. Явно заместник-директорът Берберова е имала желание да види има ли бунт, има ли несъгласие, как ще се държи Петя след това наказание, защото тя е очаквала, че Петя вече знае. Петя не знае, но тя въпреки че никой не я посочва иска думата и прави едно изказване, което шокира буквално съучениците и защото е много дръзко и много смело. Всички знаят ,че госпожа Берберова няма да се съгласи със свободния и характер и с нрава и на свободен човек . Петя се изправя и казва пред всички, че има учители, които са истински хора, но за съжаление има и такива, които посрамват името на учителя, сред нейните учители. В ония години да кажеш това най-категорично означава полет над страха. И всъщност това са последните и жестове, с които я запомнят нейните съученици, защото след този час, когато класната и казва за намаленото и поведение тя се прибира, разказва на родителите си. Те я утешават. Но когато те излизат на работа, тя прави своя избор. Пише си предсмъртното стихотворение, което така и намират на пишещата машина и взима една много голяма доза лекарства, категорично и ясно подсказваща при интелигентността на Петя, че е желаела не просто да инсценира отчаяние, а наистина да свърши със живота. Така че тя е един много свободен дух, много сложен дух.
Фокус: Има ли общо между Петя и нейните връстници тогава и младежите в днешно време?
Добрина Топалова: Имам две глави, които се занимават с това. Едната е в първата част на книгата, а другата във втората. Сред връстниците си Петя едновременно изпитва една буйна и много топла обич към тях, но в същото време тя знае, че е различна. Майка и ми е споделяла, че Петя не е можела да разбере като малка как другите не виждат нещата така и не могат да пишат. Тя е мислела, че това е естествено състояние на човек. Тя винаги си е носила различното. Знаела е за него. Винаги са самотни този тип хора, но тя е една много щедра душа, много огнена натура.Устремила е невероятна любов към другите хора, към живота, към всичко земно. В годините след нейната смърт поколенията разбират посланието и категорично и я обикват с цялото си сърце. Много интересно е, че поколенията днес също проявяват изключителен интерес към нейното творчество. Във втория том, в който изследвах посмъртното й битие в българската култура съм включила една глава как в различните социални сфери този образ е приет и усвоен. Там има една глава „Отново в училище”, в която аз представям доста интересни факти. Например много малко хора знаят, че в един вестник , тъй нареченият „Средношколски вестник”, който е за младежи в гимназиалната възраст, едно издание което публикува млади творци поддържа след смъртта на Петя години наред една рубрика „Писма до Петя Дубарова”. Представете си какъв невероятен интерес след нейната смърт. В тази рубрика младите хора се жалват до редакцията, че не могат да намерят нейни книги и много искат да им съдейства тази редакция. Тогава не е било необходимо някаква институция да решава Петя Дубарова да влезе в училище, защото тя влиза в душите на поколенията в училище. По-късно се появява една интересна идея - да се направи друг музей на момичето. Да го поканим отново в училище. Тази идея се ражда, изхождайки от тезата, че учениците обичат Петя Дубарова и тя е пряк път и като образ и чрез поезията си към тях самите. Идеята да се намери място в програмата на средното училище, където са удачни такива часове. И днес е факт, аз много пъти съм го изпитвала в практиката си и зная това, тази поезия много силно раздвижва учениците и много ги интригува. Те започват да питат, да се вълнуват, което съвсем не се случва днес в училище, когато работят върху някоя литературна творба. Тогава са склони да мислят задълбочено върху проблеми, които явно дълбоко вълнуват и тях, защото преоткриват по някакъв начин себе си. Задават въпроси. Имат изключително любопитство към тази тема. Много силно ги впечатлява тази любов към живота в поезията на Петя и дълбоко споделят онази група от нейните текстове, която е доста сериозна, и в която тя споделя за училищните си неволи. Тази сложност на социализацията, която е изживяла в училище. Не знам дали помните, но тя има едно стихче, в което се твърди: „Гимназията всекиго измами”, институцията училище както тя е вижда е мрачна,подтискаща. Тя много трудно свиква с това, с което в една своя импресия ще определи като смърт на цветността на живота. Тя има една импресия „Палтото”, в която разказва и изразява стаеното в душата си преживяване - как едно червено палтенце трябва да бъде удавено в един казан с черна боя, за да стане черно и да се нареди до редица други, същите като него.Това е жалбата на този толкова богат човешки свят, по това, че е притиснат в едно униформено живеене, в рамките на някакво статукво, което е непреодолимо, не можеш да се пребориш с него. Много често сегашните гимназисти се чувстват точно така в нашия свят. На нас той ни се вижда много различен, обаче ако човек наистина иска да погледне в тях - как те мислят за нашия свят, се установява точно обратното. Преди години аз инициирах и задно с Дом-музей „Петя Дубарова” и успяхме да осъществим едни арт форум ,нарекохме го „Училището”. Той беше посветен на 25 –та годишнина от смъртта на Петя и всъщност го роди идеята , че ние днес не знаем много или почти нищо от онези истини, които децата носят у себе си за институцията училище. Много малко знаем за това как се чувстват младите хора, какво искат младите хора и как гледат този свят през своите очи. Идеята беше като творци- есеисти, стихотворци, прозаици, художници, гимназистите от Бургас да изрекат своята истина за училището, но да я изрекат пред възрастните в тази система -учители и управленците в сферата на образованието. Желанието ни беше да се осъществи среща, истинска среща и истинска провокация към света на възрастните, които отговарят за това дали училището е дом за нашите деца. Беше изключително вълнуващо преживяване за всички участници. Идеята на тази среща беше да се направи нужното за децата днес, за да не се повтаря никога тази драма, която е изживяла Петя в училище. След това издадохме един юбилеен вестник, в който включихме на колажен принцип цитати от всички текстове, за да се опитаме да представим колективния глас на поколението по темата „Училището”. Уверявам Ви, че някои от написаните неща бяха много страшни и бяха много близо до посланията за този демон училището в творчеството на Петя и за мен лично те бяха израз на много дълго стаявана болка и самота от страна на децата. В образа на днешния млад човек, в сърцето му може да се види Петя, но като че ли поколението днес крие много дълбоко това свое съдържание, защото не вярва на света в който живее.
Фокус: Нима сега децата не живеят при много по- свободни условия ?
Добрина Топалова: Аз не мисля, че те живеят при много по- свободни условия. Самата аз съм в системата на образованието и зная, че за да се почувстваш свободен, трябва да се почувстваш обичан, обгрижен. Учебните програми са много претоварващи днес и много често са безумни. В крайна сметка се акцентува изключително много на ученето. В едно от естета, една ученичка от десети клас пише: „Днес грижа в училището е сякаш само умът. Никой сякаш не се интересува от възпитанието на човека, от сложността на неговата личност”. Други млади хора пък акцентуваха на самотата си в своята собствена битка -да се случат като човеци и да създадат собствената си индивидуалност. Те споделяха в творбите си, че училището гледа с абсолютно безразличие тяхната собствена битка да се постигнат като човеци, като индивидуалности и се занимава с неща, които нямат нищо общо с грижата за детето.Една от участничките беше написала „че то сякаш е механизъм, като сметало, което борави непрекъснато с цифри, а не с човешки същества”. В друго есе авторката пък изкрещяваше към света: ”Аз не искам да бъда тухла в стената”. Сякаш тази машина на училището се опитва да отлеее поредица тухли, еднакви, безлични, шаблонизирани, което означава да се търси само някаква външна форма, а не истинското човешко съдържание. Така че днес има такова силно съзнание за културна репресия в рамките на училището, в образователната система, което е много близо до усещането на Петя, а училището в крайна сметка и как учениците в него преживяват, какво представлява то, е в много голяма степен изваяние на обществото и бихме могли да разберем как младите хора се усещат и се чувстват в училището. Защото училището е една от най- консервативните социални системи и една от най- представителните за типа характер, който обществото поръчва в крайна сметка на институциите си. Случвало ми се е обаче и друго. Всяка година на Националния конкурс „Петя Дубарова” лауреатите много развълнувани най- често благодарят на нея, а не на журито, говорят на нея. Тогава тази апатична културна броня, която младите хора носят по лицата си днес, се пропуква като гипсова черупка и ти виждаш скрито им лице. То много прилича на лицето на тази развълнувана Петя, на тази одухотворена Петя, на тази склонна да се вълнува от красотата от живота Петя, но ние възрастните го виждаме много рядко. Мисля, че децата ни все повече се крият от нас. По някакъв начин ние не сме заслужили доверието им може би, защото те растат все по самотни. Забързани, изнервени от социалните обстоятелства родители все по–малко сякаш имат нерви и време да общуват с тях и това ги отчуждава в невероятна степен и това като че ли осакатява самия им рефлекс да споделят.
Фокус: Вие сте си дали много труд за да се срещате , да говорите с много хора за Петя, да проучвате. Какво Ви подтикна да го направите ?
Добрина Топалова:Първо изключителният ми интерес към творчеството на Петя. Аз не веднъж съм писала за нея. И второ - дълбокото ми убеждение, че това е един много неизследван творчески свят. Той много въодушевява българското общество, творците в българската литература, много е популярен, широко е тиражиран, обаче в същото време макар че има невероятни бисери между критическите текстове написани за творчеството й, в същото време разбрах, че то се нуждае от едно по-специално, по- монументално представяне. В смисъл да бъде изследвана природата на явлението Петя Дубарова, защо то е изключително знаково за българската култура в среда на 80- те. След смъртта на Петя, нейният образ се изпълва с десидентски смисъл . На гроба й започват тайно да отиват, да и пишат писъмца като на светица. Да и правят посвещения. Всеки има своите ритуали там. Тези ритуали са мълчаливи. Властта пощръклява буквално от този невероятен интерес, който събира все повече хора и обединява все повече хора . Никак не е доволна официалната власт от тези ритуали. Започват да се раждат и спонтанни посещения в дома на семейство Дубарови, което изобщо не е музей, той е просто техният дом. Но властта се бои да се наложи грубо. Не може да сложи край на практика на всичко това, защото процесът е много мощен и масов. Бургас е един култов център и пръст от гроба и се пренася по всички краища на България. Това е един невероятен процес. Аз живея в Бургас и зная много неща, включително и това, че след смъртта на Петя се раждат фолклорни устни текстове, градски легенди. Има много неща, които си струва да бъдат описани, защото те показват първо много дълбоко, твърде много от най-типичните модели, които работят в българската култура. Второ този образ на Петя Дубарова се превръща в знак на българската култура от 60-те години, на нейния бунт срещу статуквото на тоталитаризма. Ако този образ, цялото това явление Петя Дубарова, което живее десетилетия в българската култура не бъде изследвано достатъчно задълбочено, то категорично съм на мнение, че няма да узнаем достатъчно за българската култура от втората половина на 20- век. Защото протича един процес, който в най-висока степен е знаков за самата десидентска нагласа на българската култура от тези десетилетия. Явлението Петя Дубарова буквално успява да представи най-типичната съпротива в българското десидентско живеене от последното десетилетие на тоталитаризма. У нас много късно се създадоха сдружения , нямаше такива общности, които да заявят себе си като позиция, като гражданска алтернатива на властта. По думите на една от изследователките на този процес съпротивата срещу духа на тоталитаризма е по скоро личностно-морална. Ето я личностно- моралната съпротива на Петя - да останеш човек, да витаеш там, където са вечните неща. И дори след смъртта си да покажеш, че искаш да спасиш човека в себе си.
Фокус: Колко време писахте тези книги ? Трудно ли Ви беше ?
Добрина Топалова: Около три години. За мен не беше трудно. За мен беше голямо удоволствие и благодаря на бога, че можах да го направя.
Поколения наред вече три десетилетия след смъртта и създават стихотворения, есета, рисунки. Преди 20 години едно момиче в 10 клас пише: „Петя Дубарова съблича защитната ризница на човек. Къса веригата омотала душевността му. Като златодумен майстор умее да говори с първичното у човека –сърцето му”.Преди 15 години 18 годишно момиче пише: „Чрез своите откровения Петя Дубарова надникна в тайните на битието, за да ни спаси от греха на пустотата. През 2002 година една деветокласничка пише: „Малко са хората, които чувстват необходимост от поезия, но поезията на Петя Дубарова приобщава младите хора към това красиво изкуство. Нейното творчество озарява и стопля облика на националната ни литература”.
Фокус: Може ли Петя да бъде описана с една дума и с коя според Вас ?
Добрина Топалова: Тя самата себе си описва като тайна. Много хора я описват по различни начини. Когато се опитвах да намеря името на митическия й образ изследвах тези думи, които са твърде ключови за оценката на нейното творчество и на нейната личност. Някои я наричат феномен. Други магия . Други явление или чудо. Тя е наричана инфантата на българската поезия, тя е наричана дете-чудо. Когато малките деца третокласници и четвъртокласници пишат в книгата в музея своите впечатления, едно от тях изписва с неуверен детски почерк много трогателно послание: „Бди над нас от небето, на което си. Защото аз знам, че ти си ангел”. Много думи има казани. Всички са невероятни. Много точни попадения има, но е много трудно с една дума да опише.
Дора Лазарова – преподавател по литература в Английската гимназия в Бургас. Била е една година учителка и на Петя по литература
Фокус:Връщам Ви години назад , през това време пред очите ви са седели на чиновете стотици деца, но можете ли да ми кажете какво си спомняте за Петя Дубарова?
Дора Лазарова: И сега си я спомням как беше при мен.Седеше на последния чин. Много интелигентно момиче, много хубаво. Тя просто с поглед те изпиваше и имаше нещо магнетично в очите й. По - късно ми направи силно впечатление, че в дневника си тя пише, че харесва много косите ми. Аз бях с дълга коса, а и може би защото тогава не им разрешаваха те да ходят с дълги коси. Много интелигентно момиче беше. Понеже обръщам голямо внимание на извънкласната работа и още тогава започнах да водя един клуб, който по-късно се обособи като литературно общество в гимназията. Това литературно общество ми дава основание да се срещам с много деца и горе-долу да не звучи нескромно, но ги усещам децата, когато носят някакъв творчески заряд. Специално с Петя контактите ни по- късно продължиха в друга насока ,защото тя пишеше и е издавала неща, а аз бях организатора на тези изяви, участия в конкурси. Тогава много конкурси се провеждаха, имаше прегледи на художествената самодейност и от тези фестивали тя имаше много златни медали. Идваха в училище тези нейни награди и й ги връчвахме. Направи ми впечатление, че тя беше много скромна, за разлика от други деца, които не пишеха добре, но пък държаха да се изявят и често пъти се налагаше директно да контактувам с майка и. Мария ми даваше някои нейни неща и ги изпращахме за конкурсите. И неведнъж съм посочвала, че творчеството на Петя е неизследвано в една насока- в преводаческото майсторство. Петя беше много добър преводач от български на английски. Много къщи-музеи правеха конкурси за преводи на Христо Смирнески и Вапцаровата къща имаше такава инициатива за ученически превод и тя печелеше много награди за тези преводи. Факт е, че тя можеше да превежда различни автори и всъщност различни комисии да оценят като много положителни нейните преводи. Смятам, че това е един интересен момент –истинският творец, който припознава и другите творци.
Фокус: Беше ли различна Петя от другите деца, от своите връстници ?
Дора Лазарова: Да. Мисля, че беше по- различна дори и само заради това, че беше много самовглъбена. Нещо дълбоко се укриваше у нея. Дълбок човек и същевременно затворена за останалите. Правило ми е впечатление, а и в дневника като четох, че тя всичко е приемала в себе си, не е давала израз на своите чувства. Тя и като душевност беше по-различна. Аз мисля, че е чувствала различността си и в този смисъл тя беше ранима. Понеже беше и скромна, тя нямаше това самочувствие да се наложи безпардонно над останалите, въпреки че бе безспорен талант.
Фокус: Казвате, че била скромна, но открояваше ли се, беше ли забележима ?
Дора Лазарова: Да, определено. Аз я запомних първо с тези омагьосващи, дълбоки интересни очи. Някаква магнетична връзка се създаваше между нас. И като че ли едно кръвообращение на идеи и чувства.
Фокус: Имаше ли любими автори в училище, от тези, които изучавахте?
Дора Лазарова:Мисля, че имаше такива. Самият факт, че тя превеждаше Смирненски и имаше много хубав превод, говори за това. За тези преводи тя получи много книги тогава от къщата-музей. Тогава си спомням директорката Бахчеванова тогава пред всички, пред строя и връчи книгите. Мисля, че ако човек се заеме може да открие много интересни неща, дори и в нейните преводи тя можеше да превежда различни автори.


Фокус: Имали ли сте с Петя интересни разговори?
Дора Лазарова: Спомням си веднъж в час трябваше да се пише на патриотична тема. Беше за българина, който е избягал в чужбина. Тя много интересно беше написала и пречупи темата за родоотстъпника. Много проникновено. Другите деца боравиха с клишета. Направи ми впечатление на ония години толкова дълбок психологически анализ беше направила. Как се чувства човека, който се откъсва от родовия корен, това, за което сега ние говорим. Детето може би интуитивно го е чувствало това нещо.
Фокус: Вие продължавате да работите с деца, контактувате с ученици на възрастта на Петя. Различни ли са поколенията и имат ли общи черти?
Дора Лазарова: Имат много общи черти бих казала. Първо да започнем от това, че са търсещи. Банално звучи, но наистина те търсят своя изява, начин да кажат нещо по-различно от другите. Даже нося със себе си една книжка „Криле”. За трета поредна година с всеки випуск издавам книжка „ Криле”. Спечелихме проект на „Ротари куб” Бургас за литературен сборник и тук отпред съм писала, че продължава традицията на Петя, която остави в нашата гимназия. Търсещи са, неспокойни натури. Вярно е, че до голяма степен те са и объркани, защото и самото време е време на преобърнати ценности и може би тук е нашата вина, че след като разрушихме системата, някак си не можахме да им да дадем една здрава основа, върху която ценностите да се доизградят. Но има и прекрасни млади хора, но искам да подчертая, че Петя е неповторима. Затова, защото талантът, който тя обладава е наистина огромен .Тя е много голям творец от една висока степен, но тя беше много скромна. Мисля, че тя е живяла в някакъв свой свят, може би е чувствала и фалша и ограниченията на живота и колкото и приятели да имаше, може би се е чувствала самотна. Аз така си мисля. Странна беше, неповторима и същевременно много затворена в себе си. Имаше приятели, но може би е носила този духовен свят, който я е карал да лети в други светове.
Фокус: Петя може ли да бъде обяснена с една дума ?
Дора Лазарова: Аз бих казала, че е неповторима. Петя е неповторима. Тя дълбоко в себе си е изживявала нещата. В годината на смъртта и бях на следдипломна квалификация в София. И си спомням, че моите близки на порции ми съобщиха за лошата новина за Петя. След се върнах и спомням си, че отидох у тях. Майка и още изживяваше дълбоко загубата и единственото, което направих, бе просто да я прегърна. Отидох в училището и разбрах, че в един момент като че ли Петя се е оказала предадена и като в капан. Дори нейните учители, които и преподаваха тогава не са я защитили. Единственият човек, който я е защитил е била класната и учителка по математика.
Фокус: Имало ли е преследване срещу Петя като личност, различна от останалите?
Дора Лазарова: То и в самият й дневник личи, че имаше неприемане от отделни колеги, но като цяло се отличаваше от другите и може би по-трудно се работи с такова дете. Възрастни преподаватели имаха конфликт с нея. Дните след нейната смърт, колегите след това много трагично го понесоха.Явно е имало един негативизъм от страна на обществеността. Факт е обаче, че само класната и я е защитила, а всички останали са мълчали при наказанието и.
Фокус:Петя продължава да живее сега в младите, защо?
Дора Лазарова: Може би тя беше надраснала времето си. Тогава я харесваха и нейните съученици, може би са откривали в стиховете и някакъв полет. Спомням си, че по традиция преди години при нас идваше Георги Константинов, един от откривателите на Петя. И той винаги разказваше на дълго и широко пред всеки випуск какво впечатление му е направила и винаги неговите разкази се слушаха с голям интерес.
Фокус: Сега нейното творчество изучава ли се в училище ?
Дора Лазарова: Изучава се в 12 клас, съвременна българска литература, по желание. В програмата има часове, малко на брой, заделени за българска съвременна литература и по желание на учениците. Там учителят може да си позволи по-голяма свобода, защото материалът не е изпитен и обикновено децата предпочитат Петя. Има го моментът, че тя ги вълнува, може би защото тя е на тяхната възраст и като се има предвид нещо присъщо на младостта, се открива и полет и свободата и стремежа да се разкъсат стереотипите. Може би и това също има знамение.
Нашата гимназия продължава да работи с къщата музей “Петя Дубарова”. Взехме участие в инициативата да се преведе творчеството на Петя на различни езици. Имаше дори прекалено много желаещи. Инициативата е градска и дори трябваше да ги ограничаваме децата. От нашата гимназия имаше поне 10 деца. Сега тези стихове които са преведени, ще ги поместим в сборник.

Красимира Тодорова, съученичка на Петя Дубарова до 7 клас от училище „Иван Вазов”
Фокус: Много години са минали от ученическите години , но може ли да ни кажеш с какво си запомнила Петя Дубарова?
Красимира Тодорова: Ние бяхме в един випуск, но не бяхме в един клас. Аз бях „ А”, а Петя в “Г” паралела. Тя просто се отличаваше от всички. Имаше самочувствие на човек, който е различен. Като външен вид, като начин на обличане, също се различаваше. Носеше амулети, синджирчета, гривни, портмоненца и неща, които не носеше всеки, а тя държеше да се отличава от другите. Всички знаехме, че пише и добре се изразява, и че има намерение да се отстоява, но не е парадирала, в никакъв случай. Тя участваше във всичко, в състезания по математика, български, физическо. Спомням си дори, че имахме състезание по ролкови кънки и тя тогава беше паднала, но участваше във всичко и бягаше добре. Тези неща, които се случват при нея в гимназията вече само съм ги чувала. Но си спомням погребението и като ден днешен. Беше облечена с бяла рокля, с венче и днес като влизам в дома - музей само това ми е пред очите .
Фокус: Дружеше ли Петя със съучениците си или беше самотна?
Красимира Тодорова: Не беше отворена за всички. Определено си беше по-различна. Имаше приятели, сърдечна беше с всички и никого не е пренебрегвала. Но си беше странен човек, като всеки един творец.
Фокус: Намираш ли разлика между поколението на Петя т. е. вашето и децата сега?

Красимира Тодорова: Аз съм сигурна, че и сега деца като нея, които имат такива заложби също се отличават от другите. Сега на100 деца сигурно10 четат. Може да има ученици в гимназията, които не знаят коя е Петя Дубарова и това не би ме учудило, защото просто децата не четат.
А разлика между поколенията има . Според мен нашето поколение имаше съвсем други морални ценности. Уважавахме много повече училището, учителя като такъв, четяхме много, пишехме много и знаехме много стихотворения наизуст, което сега децата не го знаят. Може би това е едно от нещата, които ме карат да гледам малко дистанцирано на желанието на учителите да бъдат оценени по- високо отколкото може би заслужават някои от тях.
Катя НИКОЛОВА