Светът е шумен, остър и горчив
по ръбчетата, пълни с хора.
А иначе е светъл и трепти
в една искрящо жълта, тиха еуфория.
А иначе е пясък и море,
лози, смокини, камъни и риби.
А аз отвътре просто съм небе,
което ти не можеш и да видиш.
А аз съм само чиста синева,
безоблачна и малко ветровита.
Но хората не виждате това
и само птиците при мен долитат.
Жената, която обича, не спи.
Тя пише писма до звездите в небето.
Рисува слънца с много ярки лъчи,
които в очите ѝ после да светят.
Говори със вятъра. Пее с дъжда.
Разказва на птиците своята обич.
И всички разбират, че тя е жена,
която без Него не може. Не може.
Жената, която обича, не спи.
Полека превръща се пак във момиче.
Луната я гледа със златни очи,
щастлива, защото жената обича.
