Истинската питка спасявахме, не житената. Онази – погачената, за бебето, дето се носи за голямата женска сбирка при родилката. Те тази питка спасявахме … добре де аз я спасявах, че да я изядем 🙂

И я изядохме! Нищо че мязаше на … едно нещо като … нищо

Не знам дали ви се е случвало, точно когато ви е най-важно нещо да ви се получи, баш тогава всичко да се обърка по най-неочакван начин. Ако не знаете, да ви светна 🙂 Те това е основен принцип в готварството, грешка – в кулинарията. С особена сила те връхлита, баш когато си много, ама много, самоуверен и вярващ в силите и възможностите си.

Естествено и на мен ми се случва, при това най-редвоно. Няма какво да се лъжем, понякога неуспехите не само ни учат, ами излизат и по-добри от първоначално замисления вариант … ама не винаги 🙂 Този конкретен случай беше точно от графата на не-винаги-то. Ама не, защото трябваше да се представя като голямата кулинарка, а защото трябваше да бъда готова навреме (което не винаги ми е по силите де 🙂 )

Трябваше да правя питка за Погачата за малкия племенник – една лесна и проста задача. Да де, ама майка ми и сестра ми взеха да ми обясняват, как се притесняват, че няма да успея да я опека навреме, щото винаги закъснявам. Аз пък като взех, типично по женски, та като се обидих кръвно и стръвно. Пък на мен като ми кажеш, че не мога нещо или няма да се справя с него, все едно ми развяваш червен плащ, кат пред разярен бик. Ма няма начин да няма начин … особено като ме удари амбицията 🙂

Та така, на всяка цена питката трябваше да е станала до 10 ч сутрина, ама няма жива, ама няма умряла. Отделно сестра ми държеше питката да е сладка, ама не да е като козунак… което всъщност беше лесната част, щот го измислих как да стане. После си рекох „Юлио, я моля ти се, си замеси тестото от вечерта; то да си втасва на студено лекинко и спокойно, пък сутринта само оформяш и печеш“. Речено-сторено, че колко му е да замесиш една питка в … около 12 ч през нощта. Сефте!

Да де, ама не предвидих, че като изсипя цялото количество захар връз маята и ще се получи доста бърза, активна и не много желана от мен реакция. Както и да е – замесих си аз питката. А тя пък гълта брашно като невидяла. Още тогава ми светна лампата тип що-така-бе. И що я игнорирах? Де да знам.

В 1 ч питката беше втасала напълно и я премесих. Метнах я в огромна тенджера и легнах, с часовник навит за някакъв абсурдно ранен час – май беше 6ч. Като станах, тестото беше тръгнало да хваща гората. През капака, по печката, та към копчетата и фурната. Чак Хари се изненада от новото пълзящо попълнение вкъщи и реши да го подуши обстойно 🙂 Превтасало яко. Само събрах излязлото тесто и го метнах в една метална шола. Казах, абе карай, премесвам, оформям, тъкмо ще се надигне по-бързо и пека. Разделих тестото на три топки, разточих, намазах с пакетче масло и се присетих, че покрай арменската торта на леля Валя имам и смлян орехов крокан. Ммммм, тамън – наръсих и него между пластовете, заедно с една-две лъжици захар (ми нали, за да е по-сладко, пък не козуначено 😛 ). Завих всичко на руло и после на охлюв и бум в тава. Все пак питките за тоз ритуал – погачения, не трябва да се украсяват много-много, даже хич.

И тук, за да съм още по-тъпа, включих фурната на нещо като 40 градуса. За още по-бързо втасване!

И като се надигна това тесто, и като се разтопи това масло, че и захарта. Фитилът се разчупи, разля се съдържанието връз другото тесто – мазало, ама зверско. А времето неумолимо и кротичко си тик-така 🙂

И в този момент преминахме към акция „Спасяване“.

Извадих тавата. Тръгнах да меся, да оформям. Никакъв шанс! Цялата захар и масло се пропиха в тестото и всичко се превърна в една особено пихтиеста маса, пък нямах достатъчно брашно да вмесвам да я стягам. И така пристъпих към трите спасителни стъпки:

– оформих нещо като обща разлята купчинка и я метнах да си втасва във вид на едно голямо нищо;
– на око замесих твърдо тесто от малко брашно, захар (да е сладко), бакпулвер и вода;
– взех формичките за коледни сладки – да ви кажа снежният човек и формичката за джинджифилово човече, рязко се превърнаха в бебе и детенце 🙂 Никаква разлика просто. Оформих един кръст, това дето ама хич не беше подходящо, ама пък спасително. Извадих тавата, започнах да украсявам и да си наричам. Кръстчето е, за да е здрав и да расте благословен (да знам, че не е подходящо, предвид че не е кръстен). Бебетата наредих от долната част, а момченцата – в горната, с идеята да расте голям и силен. Просто украса и наричане бетон, ще кажеш, че така е замислено 🙂

Метнах във фурната, опекох и бях навреме, даже първа 🙂 Аз ли не мога, а?

Пък питката – ами изяде се; и ритуала си изпълни – така да се каже, отредената роля; и беше вкусна – само трябваше да обясня какви са тия странни кафяви трохи из нея (ореховия крокан де).

Човек не трябва много да се връзва на провалите си 🙂

А защо ви го разказвам – ами, защото и това е част от готвенето, от емоцията, от преживяването покрай печката. Ми то пък не може само рецепти на кулинарни шедьоври да се публикуват все пак 🙂