Елегията „Майце си“ е първото произведение на Христо Ботев. Побликувано е през 1867 г. в в. „Гайда“ на Петко Р. Славейков. В него е заложена основната тенденция, присъща за цялото творчество на Ботев – автобиографизмът, произтичащ от болесненото изживяване на реалността. Стихотворението представлява мъчителна изповед пред майката за отчаянието и самотата, за липсата на социална опора и загубата на духовни ценности, за дома и за пътя. Появяват се основни образи за Ботевото творчество – образът на майката, на погубезната младдост и на смъртта като спасение.

Самото заглавие ни насочва, че стихотворението ще бъде изповед под формата на монолог – то е стара падежна форма, което означава „на майка си“. Обръщението към майката е взето от фолклора, но също така връзката майка-син е единствената достатъчно силна, за да може лирическият герой да сподели своите най-лични страдания. Майката представлява миналото на героя, в който е нямало разкъсване на връзки с рода, страданието, самотата, скитничеството, разочарованията и безизходицата в живота.

Първите два стиха от творбата са натоварени с ролята на рамка заедно с последните два.

Ти ли си, мале, тъй жално пела,
ти ли си мене три годин клела,

пък тогаз нека измръзнат жили,
пък тогаз нека изгния в гроба!

 

Симетричните строфи се смислово-композиционна рамка,която обхваща текста.Тя създава усещане за херметичност,за това,че изповедта, съкровенните изживявания на литиреския аз остават отделени от света,затворени в себе си,което обаче усилва драматизма им.

В началото на товрбата героят е объркан и търси причините са своето непосилно страдание чрез реторичните въпроси и анафората „ти ли си“. Това е по-скоро ритуална формула за окайване,за оплакване на собствената съдба,отколкото въпрос,изпълнен със смисъла,който отделните негови думи носят. Появяват се мотивите за скитничеството и майчината клетва, което е най-страшната, тя заличава, унищожава този, който се е отклонил от нормата. В текста на Ботев клетвата има съвършено различна роля – тя носи смътното усещане на сина за прекъснати или твърде нестабилни връзки с рода; създава атмосфера на обреченост и смърт. В „Майце си“ лирическият герой е скитник,той е извън пространството на родното; търси себе си, смисъла на битието в един свят, който се оказваограничен и враждебен: „та скитник ходя злочестен ази/ и срещам това, що душа мрази“.

В началото на втората строфа зададените в реторичен план въпроси не визират реални престъпления, а се явяват като илюстрация за степента на страданията на героя: той страда в настоящето си така, сякаш е извършил възможно най-тежки престъпления, каквито за един човек с патриархално- родово съзнание са престъпленията спрямо рода.

За първи път се появява и мотивът за похабената радост:

та мойта младост, мале, зелена
съхне и вехне люто язвена?!

Героят е надраснал умствено своите години. Най-хубавото време от живота му, което трябва да бъде изпълнено с щастие и ентусиазъм към съществуването, той прекарва в отчаяние от неразбиращия го външен свят.

Животът далеч от родното е карнавално-тъжен, героят не среща разбиране в обкръжението на „мили другари“. Неразбран е идеалът му /“кого аз любя и в какво вярвам“/, несподелена е дълбоката вътрешна драма /“мечти и мисли – от що страдая“/. Въпреки неразбирането на другите, в тази Ботева творба към тях не е отправено обвинение /за разлика от следващия текст – „Към брата си“, в който те вече ще бъдат гневно наречени „глупци“/. В „Майце си“ самотата подчертава различността и изключителността на героя, който не иска да се примири със съществуващото, желае промяна на екзистенциалните ценности, но не знае как да я постигне, понеже няма съмишленици. Самотата е подчертана чрез двойно отрицание – „никого нямам“, тя е изплакана пред майката, която единствена може да разбере болката.

За Ботевия лирически герой майката е ценност: „ти си за мене любов и вяра“, но търсената хармония е невъзможна – неслучайно в триадата липсва надеждата: „но тука веч^не се надяват / тебе да любя: сърце догаря“. “ Мечтите за „щастие,слава“ с майката са останали далеч назад – глаголните форми в пета строфа са в минало време /“мечтаях“, „желаях“/; в сегашността са обречените копнежи. Драматичното чувство нараства – героят мъчително изживява невъзможността да изпълни своя синовен дълг – да бъде покровител, да носи радост на майката.

За Ботевия лирически герой майката е ценност: „ти си за мене любов и вяра“, но търсената хармония е невъзможна – неслучайно в триадата липсва надеждата: „но тука веч^не се надяват / тебе да любя: сърце догаря“. Героят е наясно, че желана промяна в неговите ценности ще го отдалечи от патриархалното минало, в което се е чувствал щастлив. Мечтите за „щастие,слава“ с майката са останали далеч назад – глаголните форми в пета строфа са в минало време /“мечтаях“, „желаях“/; в сегашността са обречените копнежи. Драматичното чувство нараства – героят мъчително изживява невъзможността да изпълни своя синовен дълг – да бъде покровител, да носи радост на майката.

Въпреки страданието и духовното опустошение на сина, представата за майката остава ненакърнена; светостта й е недосегната. Неподвластна на посегателства е мечтата за завръщане: „Една сал клета, една остана:/ в прегръдки твои мили да падна“. Архетип на тази мечтана ситуация е библейската притча за блудния син. В новозаветния текст обаче синът се завръща в бащиния дом; в Ботевата творба завръщането е при майката, олицетворяваща и дома, и земята, и родината. Чрез майката се сакрализира родното, утвърждава се като свръхценност за лирическия герой. Завръщането е копнеж по утеха, желание и надежда за духовно пречистване. Завръщане към изначалното, затваряне на кръговрата на живота, но за да бъде то пълно, е необходимо да се възприеме смъртта.

В „Майце си“ лирическият герой сам избира смъртта; избира я пред обречения на страдание живот: „Пък тогаз нека измръзнат жили,/ пък тогаз нека изгния в гроба!“. Смъртта в това Ботево стихотворение не е естетизирана /както в по-късните творби/; измръзването и изгниването означават физическия край. Чрез анафората „пък тогаз нека“ обаче е отправено своеобразно предизвикателство към смъртта, към нейното примирено приемане. Героят избира не бавното, продължително умиране, а мигновения физически край и в това е неговата сила – финалните стихове на елегията в най- пълна степен обобщават свободната воля на лирическия субект.

Макар темата за революцията и бунтовничеството да отсътва в това първо произведение на Христо Ботев, не говата пламенна натура ясно си личи. Непримирението с бегрижната, но неидалистична младост, го откроява от връстниците му. Силата на героя се крие в избора, който прави въпреки самотата и неразбирането. Проблематиката на творбата е насочена към родното, а двойката живот-смърт се осмисля по следния начин – животът е видян като тегоба и страдание, живот без идеали, с рухнали мечти и угаснала младост, а смъртта е своеобразно спасение, защото е единение с родното.