„Не можем повече да твърдим, че бебето не чувства нищо или че е неосъзнато. Има твърде много доказателства, които твърдят обратното. Бебето чувства липсата на майката на физическо и на емоционално ниво. За съжаление обаче, в повечето случаи нито гинеколозите, нито социалните работници се замислят над това.”
Нанси Верние
Интересно изследване, засягащо тази тематика прави Нанси Верие в книгата си „Първичната рана”. В нея тя описва десетки преживявания на осиновени деца, при които независимо колко рано е станало осиновяването ( дали веднага след раждането или години след това), се появяват сходни психосоматични симптоми, произтичащи от разкъсването на връзката с биологичната майка.
„Връзката между майка и дете започва още със зачеването – тя е континиум от физиологични, психични и духовни събития, които започват в утробата и продължават в следродилния период. Когато тази връзка е прекъсната чрез постродилна раздяла с биологичната майка, преживяването на изоставяне и загуба незаличимо се запечатва в несъзнаваното на детето и причинява това, което наричам „първична рана”. (3,21)
Според авторката, тази ранна, предвербална рана е много дълбока и касае целия по-нататъшен живот. Тя засяга не само изоставените за осиновяване деца, но и тези, които са оставени в кувьози за по-дълъг период.
Въпросът, който се повдига в гореспоменатата книга е, какво става с бебето, когато майката, с която то е било свързано в утробата й, която ще бъде неговата връзка между световете (вътреутробния и света отвън), изведнъж, когато то се появи на бял свят я няма?
Единствено майката е тази, която връща базисното усещане за сигурност, нишката на „Аза”, защото тя е все още тук, част от познатото, от това, което съм свикнал да възприемам за мен (мен в случая не е точно понятие, защото все още не съществува разделянето мен – теб, то е по-скоро преживяване на съществуване, на континиум). Вярно, след прехода на раждането, тя е тотално видоизменена – досега е била преживявана отвътре, сега – по съвсем различен начин, чрез сетивата, но е все пак тя – познатата. А какво би се случило, ако тя не е там? Какво става с психиката, която тотално губи своята нишка на съществуване – формирана досега в една водна среда със съвсем различни възприятия, тя се озовава в напълно различна среда, без подръжката на Аза – защото този център на перцепция все още го няма. Обикновено това е ролята на Майката – да бъде връзка между световете – с миризмата си, кожния допир, с гласа си, с млякото си – което напомня омниотичната течност в утробата. Тоест, загубата на това дотук, на преживяното не е тотална, все още ме има. Но ако загубата е пълна и детето е изоствено, тогава пораженията за психиката са големи.
Оказва се, че ако детето е било изоставено от биологичната си майка, дори то да е било дадено веднага на своите осиновители, то знае какво се е случило и преживява тежко тази раздяла. Несъзнавано децата знаят какво им се е случило и когато години по-късно им се казва това, те не са изненадани, защото дълбоко в себе си винаги са знаели. („Триъгълникът на осиновяването” Сороски, Баран и Панор).
Това още повече разкрива факта, че новороденото има вече база преживявания от изминалите 40 седмици живот в утробата, в която се е свързало и психически и емоционално и духовно със своята носителка.
„Бебетата „знаят”, че са осиновени. Осиновяването им се е случило – те са го преживели и го носят в своята емоционална памет. Когато родителите държат това знание на детето в неговото несъзнавано и не го правят съзнателно (като му го кажат), те го лишават от контекст, в който то да изживее чувствата, причинени от тази ранна загуба. По този начин децата се чувстват странно, озадачават се от чувствата, които изпитват, чудят се защо се държат така с родителите си.
Според авторката, споменът от раздялата с майката се запечатва дълбоко на психологично и клетъчно ниво. Бебето преживява всичко това и потребността му да изстрада загубата е огромна. Непреработената загуба съответно влияе върху поведението години по-късно. И тук авторката споделя становището си, че ранната загуба на биологичната майка е един от основните фактори, който предразполага осиновените деца към емоционални разстройства като депресия, тревожност, опозиционно поведение и други емоционални проблеми, които се появяват независимо дали децата знаят за осиновяването си, или не.
Друга една теория, опитваща се да обясни неадекватното поведение на осиновените деца, е изживяното противоречие от една страна на чувството за нежеланост и отхвърленост, преживявани в утробата на биологичната майка и от друга – вниманието и обичта на приемното семейство. В основата на вътрешния конфликт, провокиран от две различни нагласи към живота, стои подсъзнателното доминиращо чувство за отхвърленост. Така приемните родители не успяват цял живот да коригират основната емоционална матрица, получена преди раждането.
Ето някои от последствията, които Мадуро описва като следствие на ранното отделяне на бебетата от техните майки:
– не желае да зависи от когото и да било, защото човекът на когото разчита може внезапно да изчезне (това включва и потребността на перфекциониста да върши всичко сам, защото не може да има доверие на никой)
– чувство за нарцистична празнота, отрицателна самооценка, неспособност за създаване на приятелски или интимни отношения
– опасност от параноидно-шизоидни механизми за защита, тъй като понятията любов и близост се свързват с взаимна вреда и унищожение
– дистанцираност и апатия, чувството че целия свят е крив поради орална завист
– страх от собствената деструктивност и огромно чувство за вина
Всяка рана върху базисната основа на Аза, започваща своето изграждане още с раждането, възпрепятства нормалното развитие на Егото и причинява „първичната рана”. Когато едно дете преживее тази рана преди да е отделило своята идентичност от тази на майката, това води до преживяването, че част от него е изчезнала – то се чувства празно, откъснато.
Майката в началото играе ролята на неговия Аз, тя не е само неговия „първичен любовен обект”, а част от Аза.
Невъзможността на детето да изстрада загубата в този момент може да доведе до формирането на фалшив аз. То може да приема формата на едно провокативно дете, което изпробва отново и отново търпението на своите осиновители, или до едно на пръв поглед послушно и добре адаптирано дете, което обаче вътре в себе си винаги ще таи страхът от повторното изоставяне, загубвайки способността да изразява чувствата си (особено негативните) и да бъде себе си.
Редовните посещения на курса ни за „Носещи в себе си живот“, както и часовете по йога за бремени в Арт Йога Студио „Янтра“, ще ви помогнат да изградите една здрава връзка с вашето дете, докато е още в утробата ви. Това ще му помогне при прехода на раждането и адаптацията към новия свят, да се чувства спокойно, желано и приветствано.
Подробна информация за часовете и нашата програма може да намерите на този линк: www.yantra.natalyoga.net