Борбата с рака - духовното оцеляване и физическото преодоляване - 48

Да, Хули, доста е патетично. Ама аз точно около операцията и диагнозата и терапиите сама си бях, много ми беше криво. Моят тогава беше "много ангажиран" с явно по-важни неща... Но аз съм яка, и съм свикнала, а и при мен е по-леко.

Lady, радвам се, че даде по-подробен отчет иииии че звучиш позитивно.
Довечера ще се видим в другата тема 😅
Фри, в трудните ситуации откриваме колко сме силни 🌸
Хубавата новина е, че синът ми ще дойде на 6, той ми ни е голяма опора, спокоен позитивен младеж. Надявам се да сподели и за гаджето. Беше на почивка на Филипините и тримата екскурзианти ги знаех, а четвъртия беше таен 😂😂😂

Хах, може да се очертае да станеш свеки Моят син хич и не мисли за женитба, а му е време. А аз искам внучка пък.

По скоро котарака ще доведе котка 😂Хич не му се чува, на него само посока му задай и заминава, работи много, но и много пътува. Да ми е жив и здрав.

Леко, леко... колко да ти е леко? Само ти си знаеш. Аз не мога да кажа, че съм била изоставяна, но имах нужда някак си от повечко внимание от страна на любимия. Все на път, все по задачи милият и нямаше как да ме дундурка на ръчички. Не му се искаше хич, но се налагаше да ме изоставя в особени моменти. След втората по-тежка операция, където бутилчица с вода не ми даваха да вдигам със засегната ръка сама се изписах, такси си викнах, багажи премъкнах. По време на вливките пък един път трябваше като някво просяче там да моля поне едно пакетче солетки да ми купи мъжО на дружката до мен. Както каза Смисълчето, точно в такива моменти осъзнаваме колко силни можем да бъдем, но е криво наистина като ти се наложи сам да се оправяш. Един такъв горчив привкус остава като гледаш останалите как държат за ръка, как бдят като майки орлици над главите им, как обслужват, как броят капчиците на системата, засичат време, гонят по коридорите сестри и доктори вместо теб... а ти... самичка... едни такива чувства на ревност, завист, непримиримост, гняв започват да се зараждат.

Ой! Бях ви обещала виртуална почерпка с тортичка за днес. Една година точно от изкарването на моето раче от зоната му на комфорт, т.е. тялото ми. Те тия нашите малко безсмъртни си падат и има възможност да се възродят от нищото, но нека мислим позитивно и ритуално хапнем по една хапчица от тая траурна тортичка със символична черна лентичка в памет на Рачо.


http://delo.bg/wp-content/uploads/2016/01/lili-cake-5.jpg

Оф и аз само се ядосвам на мъжа ми. 4 месеца бях на химия и вместо аз да легна и да си полежа, вършех всичко , колкото и да ми беше зле. Едно кафе не ми е направил, когато не можех да стана, а напротив, аз на него му носих в леглото и после си го намирах там след 2 дена, даже неизпито. По 3 пъти на ден ходех до магазина, веднъж не каза " дай да ти помогна" или да отиде вместо мен. Не стана от това легло. Все него нещо го болеше, все куцаше, все не му беше добре... Иначе, на работата му всички знаят , че ме води по болници , а той ме оставя и после ходи да си върши негови работи, а аз седя и си чааааакам по половин час да ме закара до нас. Като му ги казах тези неща, каза, че той така преживявал нещата, много му било тежко и само той си знаел какво му е. Че и на Нана мъжът и той същите глупости дрънка. Все едно една майка ги е раждала. Пфууу!

И на мен ми е много тежко, ама няма как. Плача когато съм на вън, в къщи съм пушка. Но съм му много благодарна, че нито веднъж не помрънка, може би два пъти го видях да плаче, преди операцията, и после като получи възпалението. След малко тръгваме на вливка, да видим дали ще е или не. Като го гледам колко е изтощен ме съмнява, ама да видим кръвта какво ще покаже.
Хубав ден момичета 🌸🌸🌸 много сте силни, възхищавам ви се и ви благодаря за подкрепата.
Spirit, честита годишнина 🎉🎉🎉

Смисълче, успех. Не го гледай, че е изтощен и унил, може пък да си е съвсем наред за вливка. Ти сама си го разбрала и си го казваш - каквото кръвта покаже.

armyhousewife, мда... явно мъжете ни така ги преживяват нещата... леко абдикирайки или дизертирайки, но винаги с довод и уважително обяснение. Не му се сърдя и много не го заяждам, усетих, че хич няма да му е лесно по жеста и яростта, с която смачка една диплянка там, в която беше описано перука и протеза как се звемат, по колко пари от социалните се отускат... набутвали са ви и на вас, знаете ги тия хвърчащи листчета като съдържание. Само не му скочи отгоре с крака и не го сдъвка. Хвърли в коша с думите: Ае, стига глупости, тва няма да ти трябва! Щеше да е хубаво, но... УВИ, миличък, притрябва...

Нана ми изглежда иначе добре предвид това, което преживява. Няма как да е същата, личи си, че е леко поувяхнала, но все пак очудващо добър вид. Стискам палци и за нея и за всички тук в темата, харесвам я тази жена като личност, не и симпатизирам просто от състрадание. Дано и ЩЕ се повтори успехът и в борбата.

Сега да споделя нещо на по - новите. Оперирана съм на 8 и на 16 май 2009 г. От тогава до сега имам стотици ходения по болниците, висене през кабинети и дълго, дълго лечение. Нито веднъж, ама нито веднъж мъжът ми не е дошъл с мен. Когато ми казаха диагнозата бях сама щото уж отидох на рутинно изследване, когато ме оперираха първия път гледаше децата в къщи, а на втората се тръшна от Варицела и едва не умря. Майка гледаше бебетата , а той с 41 градуса ни диша, ни мърда, целия в пъпки. Върнах се с такси от болницата и като си влязох в къщи, първото нещо което направих беше да простра прането, защото майка го беше забравила в кофата. После тръгнах сама и знаете ли, с времето осъзнах, че така се чувствам по - стегната и по - добре. Ако той идваше с мен със сигурност щяхме да се изпокарваме пред кабинетите, защото когато има някой с мен всичко си изкарвам на него. Приятелките, които понякога са идвали знаят Никога не съм го упреквала за това, защото всеки си има начин да преодолее нещата. Според мен той неидвайки в болниците така и не поиска да повярва, че положението ми е сериозна, от друга страна страдаше ужасно и аз го виждах, но никога не ме натовари с тревогите си. Беше като скала - "Всичко ще е ок" и толкова. В пристъп на бяс съм го обвинявала, че не му пука, че не ме обича, че е безчувствен, но ако не играеше ролята на такъв, ако само веднъж поддадеше, аз нямаше да оцелея. А и като видя мъже гледащи с тревожен поглед жените си, галейки ги по ръката и бъркайки се във всичко по отношение на лечение, честно да ви кажа се изприщвам! Така, че на всеки му се пада това, което е най - добре за него. А за мен явно е било това....Преди всяко изследване умирах по 1000 пъти на ден, дуднех, че ето сега вече ще има проблем и всеки път чувах: "Нищо ти няма, бе Миме"! Дано е бил прав и нищо да ми няма Само веднъж в пристъп на откровение ми сподели, че много го е било страх всеки път. Извинете за дългото излияние!

А по повод на клипчетата на Нана и съпруга и, не намирам никакъв смисъл в тях. Хубаво казани неща, но защо трябва да са публично достояние? Защо?

Мисля по абсолютно същия начин!

Момичета, момичета, за съжаление, никой не може да влезе в нашите обувки и да разбере какво е да си болен от рак /не е и нужно/.  Аз съм на мнението на Хули, че тая показност при Нана е прекалена. Понеже сме много чувствителни от това, което ни се е случило, винаги в нас остава една горчилка, независимо от отношението на всички наши близки. Дай Боже да имаме сили и здраве, всичко останало са подробности. Хубав ден от мен!

Аз изобщо не съм искала да идва с мен на вливките, изследванията и т.н. и винаги се чудя на тези, които се мъкнат по 3-4 човека.  Исках само в деня, в който трябваше да си получа резултата от скенера да бъде с мен, защото умирах от страх, но той си взе час за козметик за същия ден, за проблем, който не му беше наложащ и има от години.
Друго също ми прави впечатление - хора, които познавам отскоро , по-често се интересуват от състоянието ми, отколкото роднините и "големите" ми уж приятелки.
Не знам за вас, но аз по-често се чувствам сама в битката.

Моят, понеже е доктор, знае за какво иде реч и ме води насам натам, не мога да се оплача. Подкрепа, колкото може, дава. За помощ в къщи не,че работи много и се прибира късно, ама имам помощница, която идва.
Борим се с гадна болест и без подкрепа е сложно.
Днес с миУто имаме годишнина, изтърпяхме се четвърт век
Като нищо може и да е забравил