Здравейте! Предполагам, че има много такива теми във форума, но не бях сигурна точно в коя да пиша и реших да пусна нова.
Всичко започна преди година и половина. Изпаднах в дълбока депресия, плачех всеки ден, можех да се разплача буквално във всяка минута, непрекъснато бях тъжна и раздразнителна, изгубих всякакви сили и желание да излизам, да общувам с приятелите ми, просто нямах сили за нищо. Тъкмо когато мислех че по-зле не може да стане, започнах да получавам паник атаки и адът за мен започна. Освен че всичко, което преди това ме беше радвало, вече ми беше безразлично, вече се чувствах зле и физически, а здравословно бях добре (като изключим Хашимото, което обаче така или иначе имам от 10 години).
Споделях само на най-добрата си приятелка, която след дълго убеждаване ме накара да потърся психолог. А и аз самата се уплаших, осъзнах че имам нужда от помощ и явно нещата няма да се оправят от самосебе си. Посетих две различни психоложки (първата не беше “моята”). Втората, още на първия сеанс директно ми каза че имам химиченс дисбаланс, който може да се оправи само и единствено с АД. Първоначално ужасно се уплаших и още повече се депресирах, почувствах се много зле. Но тъй като тя каза че няма друг начин, и ако не ги започна скоро е възможно никога да не излезна от това състояние, се съгласих. Изпрати ме при психиатър, който ми предписа Деанскит и Стимулутон. Започнах да ги пия и още на втората седмица нещата се промениха коренно за мен. Отново бях весела, щастлива, обливаше че една топлина отвътре, имах желание за общуване, да си празнувам рожденния ден, да излизам, да се забавлявам. Отново бях себе си. Като с магическа пръчка. Пих ги една година, като през тази година посетих психоложката 2 пъти, според нея аз нямах нужда от терапия. При последната ни среща я попитах дали вече мога да ги спра, тъй като от тях напълнях, а и чувствах че вече съм добре. Тя каза че една година е напълно достатъчно и ме посъветва за схемата, по която да ги спра.каза ми че моята депресия и паник атаки са били епизод, от който вече явно съм излезнала. За момент, много кратък за съжаление, бях добре. За пръв път чувствах че отново съм нормална, вярвах че съм се оправила.
За мой ужас обаче, 2-3 седмици след спирането на хапчетата всичко започна да се връща - депресията, постоянната тревожност, живея в ужас че всеки момент ще получа някоя паника атака. Не мога да се съсредоточа, гледам по цял ден в една точка, нямам сили за нищо, а работата ми е изключително напрегната и отговорна, просто не мога да си позволя това.
Тотално съм отчаяна, какво означава това - че трябва цял живот да съм на АД, за да се чувствам нормално? За мен това не е вариант. А и откакто напълнях се чувствам зле, не се харесвам, дрехите не ми стават, гледам си снимки от миналата година и плача, че вече не изглеждам така.
Ще съм много благодарна, ако някой, който е преживял нещо подобно, ме посъветва, или дори сподели своя опит. Дали да не сменя психолога? Чувала стм, че когнитивно-поведенческата терапия дава резултати при тези състояния, но честно казано не мога да си представя че с разговори ще се почувствам по-добре физически и психически. А и в момента имам чувството че нямам сили за подобно нещо, не съм пъпноценна в нищо, постояннно ми е напрегнато, гади ми се, боли ме корема, главата, отпаднало ми е, нямам сили да подредя и изчистя в къщи, нямам желание за нищо, всяко нещо ми се струва прекалено тежко, за да го понеса.
Някой успял ли е да се измъкне от тези състояния? Това доживотна диагноза ли е? Ще успея ли някога да съм нормална, да имам семейство, да гледам дечица? Чувствам, че целият ми свят е пропаднал. Толкова искам просто да съм “нормална”
Благодаря предварително на всеки, който ще отдели от времето си!
Всичко започна преди година и половина. Изпаднах в дълбока депресия, плачех всеки ден, можех да се разплача буквално във всяка минута, непрекъснато бях тъжна и раздразнителна, изгубих всякакви сили и желание да излизам, да общувам с приятелите ми, просто нямах сили за нищо. Тъкмо когато мислех че по-зле не може да стане, започнах да получавам паник атаки и адът за мен започна. Освен че всичко, което преди това ме беше радвало, вече ми беше безразлично, вече се чувствах зле и физически, а здравословно бях добре (като изключим Хашимото, което обаче така или иначе имам от 10 години).
Споделях само на най-добрата си приятелка, която след дълго убеждаване ме накара да потърся психолог. А и аз самата се уплаших, осъзнах че имам нужда от помощ и явно нещата няма да се оправят от самосебе си. Посетих две различни психоложки (първата не беше “моята”). Втората, още на първия сеанс директно ми каза че имам химиченс дисбаланс, който може да се оправи само и единствено с АД. Първоначално ужасно се уплаших и още повече се депресирах, почувствах се много зле. Но тъй като тя каза че няма друг начин, и ако не ги започна скоро е възможно никога да не излезна от това състояние, се съгласих. Изпрати ме при психиатър, който ми предписа Деанскит и Стимулутон. Започнах да ги пия и още на втората седмица нещата се промениха коренно за мен. Отново бях весела, щастлива, обливаше че една топлина отвътре, имах желание за общуване, да си празнувам рожденния ден, да излизам, да се забавлявам. Отново бях себе си. Като с магическа пръчка. Пих ги една година, като през тази година посетих психоложката 2 пъти, според нея аз нямах нужда от терапия. При последната ни среща я попитах дали вече мога да ги спра, тъй като от тях напълнях, а и чувствах че вече съм добре. Тя каза че една година е напълно достатъчно и ме посъветва за схемата, по която да ги спра.каза ми че моята депресия и паник атаки са били епизод, от който вече явно съм излезнала. За момент, много кратък за съжаление, бях добре. За пръв път чувствах че отново съм нормална, вярвах че съм се оправила.
За мой ужас обаче, 2-3 седмици след спирането на хапчетата всичко започна да се връща - депресията, постоянната тревожност, живея в ужас че всеки момент ще получа някоя паника атака. Не мога да се съсредоточа, гледам по цял ден в една точка, нямам сили за нищо, а работата ми е изключително напрегната и отговорна, просто не мога да си позволя това.
Тотално съм отчаяна, какво означава това - че трябва цял живот да съм на АД, за да се чувствам нормално? За мен това не е вариант. А и откакто напълнях се чувствам зле, не се харесвам, дрехите не ми стават, гледам си снимки от миналата година и плача, че вече не изглеждам така.
Ще съм много благодарна, ако някой, който е преживял нещо подобно, ме посъветва, или дори сподели своя опит. Дали да не сменя психолога? Чувала стм, че когнитивно-поведенческата терапия дава резултати при тези състояния, но честно казано не мога да си представя че с разговори ще се почувствам по-добре физически и психически. А и в момента имам чувството че нямам сили за подобно нещо, не съм пъпноценна в нищо, постояннно ми е напрегнато, гади ми се, боли ме корема, главата, отпаднало ми е, нямам сили да подредя и изчистя в къщи, нямам желание за нищо, всяко нещо ми се струва прекалено тежко, за да го понеса.
Някой успял ли е да се измъкне от тези състояния? Това доживотна диагноза ли е? Ще успея ли някога да съм нормална, да имам семейство, да гледам дечица? Чувствам, че целият ми свят е пропаднал. Толкова искам просто да съм “нормална”
Благодаря предварително на всеки, който ще отдели от времето си!
Точно заради това реших да пиша тук. Защото спрях стомулутона, и въпреки че психоложката ми се кълнеше, че всичко е зад гърба ми и няма да се върна на старото, в момента то е факт - пак съм на кота нула и се чувствам още по-зле, защото имам чувството че съм се провалила, че съм слабохарактерна и заради това преживявам тези неща.
