Есета и разкази - храна за душата !

"Безспирният вятър ми бе издухал аурата. Вълните се разбиваха на няколко метра от палатката, в която седях часове наред, заслушан в дъжда, без нито една мисъл, и не грохотът на вълните, а постоянният пронизващ вятър бе издухал част от мен.
... Пийвам от нещо зелено, може да е мохито, може и мента; не помня подробности от морето - всичко е като голям зелен коктейл, в който може и да плуваш до сутринта, когато морето се превръща в голям син аспирин.
...Истината е, че само разсъждавам, не чувствам, защото ми е издухана аурата и съм само по едно ментално тяло и един бански. Ако тоя кеф може да бъде развален изобщо, то е с мислене и търся начин да го спра.
..Знаете ли как се спира мисленето?..."

Любомир Николов, За джагите и Ной, Капитал Light

Слънцето весело напича с последните си летни лъчи и приятно стопля сивите уморени улици. В градинката между блоковете са се събрали майки с малки деца да се порадват на прекрасното време. Децата тичат, катерят се по катерушките, пързалят се по пързалките, а бебетата в количките весело се смеят с безгрижните си детски гласчета на отблясъците на пожълтелите вече листа по дърветата. По улиците минават хора не бързайки за никъде, опитвайки се да спечелят още една-две минути слънце на път за работа. Денят наистина е чудесен. Слънцето е топло, тревата все още е зелена, а листата на дърветата правят света по шарен, топъл и весел с жълтите, кафявите и червени цветове на листата си.
 В далечината по улицата към градинката се задава още една майка с количка. Тя върви бавно и спокойно приближавайки все повече и повече.Има нещо странно в нея, нещо странно в количката, походката всичко.Когато се приближава достатъчно се вижда, че количката и не е нова, тя не е и стара, тя е повече от стара. Това е детска количка която отдавна е била изоставена, излязла от употреба, счупена и отново съживена. Това е количка която вече нищо не струва. И жената която я бута прилича на нея. Тя е изхабена, посърнала, а по лицето и не могат да бъдат познати годините и - тя няма възраст, може да е на 20, на 30 или повече години, но може да е и на 15. Облечена е със изхабен, протрит вълнен панталон и скъсано памучно яке.Бута количката леко прегърбена, отпусната отчаяна. Тя стига до градинката с децата и се спира. Заглежда се за един миг в щастливо играещите деца, после избутва количката на отсрещната страна на улицата спира до контейнера за смет и бърка в него. Започва да вади торби с боклуци, внимателно да ги разглежда и избира някои от тях. Това което е избрала слага върху количката където се трупа купчина от полуизгнила храна и мръсни съдрани парцали, а зад купчината мило се усмихва малко бузесто бебе на около 6-7 месеца. То протяга ръчички, хваща някой от боклуците играе си после го захвърля за да вземе друг, усмихва се на слънцето, усмихва се на майка си, на живота за който все още, слава богу, нищо не знае.В очите му още грее светлина. Жената е преровила контейнера, затваря капака, хваща дръжката на количката, поглежда още веднъж към градинката и отминава незабелязана, като призрак.
  А слънцето продължава весело да грее, децата продължават да играят щастливо и хората да не бързат за работа в желанието си да се порадват на хубавото време. По улицата върви жена с количка и бавно се отдалечава, а от дърветата се отронват листа в жълти, кафяви и червени цветове, огрени от последните топли слънчеви лъчи.

                                                 Завещание
 
Престъпление ли е моята любов към теб? Ако е така, нека Бог да ме накаже. Все още дишам с болка в сърцето и с парещи сълзи в очите.
Бих те прегърнала, и с треперещи пръсти от страх да не те раня, ще те погаля. 
Кажи, защо е тази болка скрита дълбоко в теб..., след това ме изгони, бъди груб, затрий ме от лицето на земята ако пожелаеш, но позволи ми да чуя ритъма на твоето сърце. Да почувствам топлите устни, целуващи друга сега. Да се стопя под изгарящата ласка и твърдост на твоите ръце. Как да ти кажа всичко това? 
Ако можех, бих изкарала сърцето си, за да видиш как то става голямо и красиво от всяка твоя усмивка, и как се свива като ранена, уплашена птичка, когато не желаеш да ме погледнеш дори.
Ако можех..., о, ако можех бих направила толкова много, но не мога, ти не ми позволяваш. Мога само шептейки да се моля на Бог да те запази силен и благословен, мога само две думи да кажа, но те ще бъдат всичко. 
Ако можех, бих заменила целият си живот в името на нашата отминала любов... и по този начин да запълня празнината в моето сърце. 
Чаках те... ти не дойде. Ако можех, бих дошла. Не, аз няма да спра времето, нито ще те накарам да ме обикнеш отново, но бих дошла при теб, за да ти дам сърцето си, а след това да си отида спокойно от този свят, защото в него няма място за хора без сърца, а моето ще е при теб. 

Обичам те, прости ми!



                                                         Грешка

Какво направих? Сега проклинам себе си и моята съдба. Имаше надежда за миг или може би два, но аз я погубих. Наруших ли твоя душевен покой, или може би те обидих? Беше ли лъжа всичко между нас или просто не бях достатъчно добра за теб?
Сега мълчанието ти ме убива. Агонияга е толкова силна че предпочитам да свърша със себе си отколкото да преживея срама и унижението, пред теб още веднъж. Бях отхвърлена, не те послушах ... сега съм отхвърлена пак и повярвай ми така боли...
Казват че да обичаш истински веднъж е достатъчно, за да разбереш че си жив, че да се оттеглиш и да дадеш път на другите е благородство. Аз не го разбрах. Мога само да чуя собственото си наранено сърце. Не, не ме оставяй моля те недей, и затварят се моите очи, не остана наистина много живот и за какво ли по дяволите бих съществувала и да знам че думите ми останаха глас в пустиня. Вятъра ги разпръсна и те останаха нечути и несподелени да търсят любовта и векове след нас проклели.
А струва ли си да живееш, да обичаш, да копнееш, да жадуваш за мечта ...защо нали е само мечта...
И свърши се вече, премина черна каляска а вътре ухилена бе тъгата, съмненията завладяли съзнанието ми надделяха на борбата да запазя любовта... това е непосилно, затова те моля ти да ми простиш и вече не ще ме чуеш ти, а как боли и тихо сърцето кърви...
 
21.03.2002
 


                                                      Аз и Морето

 ...Вървя бавно по белия плаж, опиянена от шума на прибоя.
Аз и морето...ето тук една мидичка, там раковина... Морският аромат
ме е оплел като тънка невидима паяжина от която не искам да избягам.
Сама съм. Толкова много сама и все пак не съм самотна.
Вглъбена в себе си вървя, а природата се бунтува срещу моето
спокойствие. Спирам при скалите издълбани с красиви причудливи
форми от вековете. Уморени от приливи и отливи, от тежестта
на хорските съдби, те сърдито бучат искат да ме прогонят като теб,
но аз съм там. С въздишка сядам в тъмното и със невиждащи очи
виждам проблясващият фар - надежда на толкова много изгубили се
по дългия път...В мен се надигат със стон безброй въпроси...
а моят фар къде е, може ли тази малка студена светлинка да ме стопли
с топлината на неговите ръце? Може ли да ме огрее със светлината
на лъчезарната му усмивка? Може ли да ме приюти с онази топлота в
неговата прегръдка?
Сълзи замъгляват очите ми, болката ме е стиснала тъй здраво
за гърдите и не мога дъх да си поема...
Боли, боли от самота и студено безразличие,
боли от подигравката с нашата любов...толкова много ми е тежко.
Отпускам се на колене и забивам пръсти в мокрия пясък...
изкрещявам сякаш искам да надвикам шума от разбиващите се вълни,
да надвикам този присмех в ушите си, да се боря със живота си,
но да докажа че любовта ни е всичко за мен,
но ти няма да ме чуеш прекалено съм далеч от сърцето ти...
Безсилна съм срещу морето, не мога да се боря с него.
Не мога и с тебе да се боря нямам сили вече,
ти ме убиваш със всяка измината секунда тишина,
със всеки пропуснат ден, от очакване вече не правя разлика между
днес и утре..., не искам да живея повече така.

09.08.2002

 

Да повдигна темата

                                 Бягство

Разстърсваща бе новината, която дойде. В първият миг не можах да кажа и дума.
Съзнанието се опитваше да приеме неизбежно съсипващата мисъл, а сърцето уплашено броеше своите удари. Болката глухо отекна и затаи дъх, очаквайки присъдата. Първото, което мислиш е да крещиш като хванат в капан. Блъсваш се – боли, няма изход. Опитваш се пак да помислиш, но съзнанието не иска да се завърне в гнездото, изтъкано от смисъл.
Крещя ... За теб. Крещя без глас, а в мен е тъжно. Поглеждам плахо навън, а през прозореца струи непрогледен мрак... и в мрака никнат сенки.
Слушам те...ти мълчиш. И пак се опитвам да осъзная как безвъзвратно взел сърцето ми, ще си отидеш. А навън е Мракът.
Отекват някъде дълбоко твоите думи...нямаш време. Искаш да избягаш мълчаливо - защо мълчиш? Къде са твоите думи? Отвори вратата към твоите мисли, дори да ме убиват. Убий ме, защото така ще ме спасиш... остави ме да ти кажа нещо: “ По твоята любов и сила се увлякох, обичах те и много плаках! Годините на вярност се оказаха неуловима сянка, но тя ще ме съпътства до края на моя живот. “
Сега си тъжен, не ме поглеждаш повече... Ти бягаш, оставяйки изсъхналите чувства...жадуващи за дъжд. Аз бях твоят дъжд, но ти избяга от него. Сега ме оставяш сама. Тръгваш си, отнесъл душата ми, а в мен остават болка и тъга.
Но само едно ще те попитам : “ Не беше ли щастлив с мен “?

В крайна сметка ти не дойде. Не се обади, не ме погледна съжалително тогава, като си тръгваше. Не се обърна и не каза сбогом. Остави ме на прага сама и беззащитна, ненужна, непотребна и очакваща.
 И аз стоях, стоях там пред бездната на бъдещето загледана в мрачния безкрай на настоящето си, надявайки се ти все пак да се върнеш, да ме хванеш за ръка и да накараш слънцето отново да изгрее. Ти не се върна. А слънцето все пак изгря. Изгря, но не с онзи див, жив, нетърпелив и бурен блясък, както беше преди, а със слабата и плаха светлина на зимата, когато то нещастно наднича из зад някой тъмен облак. И аз престанах да те чакам. Загледах се в мъглата на новото бъдеще, протегнах ръце да я усетя, навлажних устни, поех дълбоко влажния, студен въздух и прекрачих прага. Нищо не се случи. Не полетях в никаква бездна, не се ударих в никаква стена - нищо. Просто застанах на една крачка от собствената си широко зинала врата, зад която вече не се чувствах у дома си и не знаех какво да правя. Дали да тръгна напред, в непрогледната гъста, лепкава и студена мъгла или да се върна в сигурната си, неуютна дупка, където да се свия в ъгъла и да се отдам на нещастието си.Не мислих дълго, дълго чаках теб. Тръгнах в мъглата. Да знам, че тя няма да стане по-рядка, поне не скоро, знам, че слънцето вече никога няма да грее така силно и така да топли, но и знам, че ти няма да се върнеш и няма смисъл да те чакам.

Вечер. Уличните лампи слабо осветяват заспиващите, мръсни улици. Тротоарите блестят от току що падналия дъжд. От близкия бар се носи силна, весела музика. Отпред на тротоара са застанали група мъже и жени. Те разговарят, смеят се, целуват се. Звънкия смях на жените се разнася весело по улицата, наздравиците отскачат от чашите и се втурват освободени в нощта. Някъде в далечината се задава малка фигурка, тя приближава и се спира при развеселената компания. Лекичко побутва един от мъжете по ръката:
 - Господине, купете си картичка- казва тънкото детско гласче и компанията изведнъж замлъква. Има нещо в това дете което ги кара да замълчат.Не е това, че дете посред нощ продава картички по улиците, не им се случва за първи път. Има нещо в погледа му, да дете, гледаш го и не се съмняваш, че си е едно обикновено дете - светло кестеняви очи, кестенява коса, чиста бяла кожа- най- обикновено дете, но загледаш ли се в очите му осъзнаваш, че от там не те гледа дете с всичките си малки и големи детски мечти, не от там те гледа едно зверче с оня поглед с който лъвът гледа антилопата. С една омраза която няма надежда някога да умре. И неусетно започваш да се чувстваш виновен. Виновен, че това невинно дете, което би трябвало да спи в този късен час стои пред теб протегнало малката си детска ръка, стиснало няколко грозни, мизерни картички и те гледа с детските си очи, но не по детски чисто, а изпълнено с огорчение, страдание и омраза. Започваш да се чувстваш виновен за това, че си допуснал такова нещо да се случи на едно дете.
 Един по един хората от компанията гузно взимат по една, а някои и по две картички и изсипват цял куп монети в ръката на детето. Не броят парите, не ги интересува колко са дали - нека, нека да са повече, нека, само това малко ужасно същество с този безумен поглед да си отиде! И те стоят с погледи забити в ново-закупените картички не смеейки още веднъж да се огледат в тези детски очи. А детето ги обикаля внимателно с поглед, да не би някой да не си е купил картичка, прибира пълната шепа с монети в джоба си, тръсва леко глава и си тръгва.
 Вечер. Уличните лампи слабо осветяват заспалите, мръсни улици. Тротоарите попиват последните остатъци от по-рано падналия дъжд. От близкият бар се носи силна весела музика. Отпред на тротоара са застанали група мъже и жени. Те мълчат загледани в ръцете си. А в ръцете им обвинително седят малки грозни картички.

Даа, трябваше да се разболея, да не мога да спя от болката в гърлото, за да остана насаме с ВАС момичета и спокойно да надникна в душата си. Искам някак да ВИ прегърна всичките
БЛАГОДАРЯ ВИ 

Казах ли ВИ , че ви обичам?? Неее. Забравих. Обичам ВИ
Благодаря на Вили за песента на ТОТО, прекрасен фон за невероятните късчета от душите ВИ, които споделяте 
Но тази вечер след "Жената в моето легло" не искам нищо друго да чета...Искам да легна с усещането...да заспя с тази сладка нега...
Fam- 
А утре вечер предвкусвам удоволствието да продължа нататък.
БЛАГОДАРЯ ВИ ОТНОВО!
п.с. какво тук значи някакво си гърло, когато душата ти пее???

Пускам това, макар да е известно на всички ви... Малко изтъркано, малко тривиално. Но просто днес е такъв ден в живота ми, че искам да изкрещя редовете, които ще публикувам по-долу...

Габриел Гарсия Маркес

"Ако Бог забравеше за момент, че съм една парцалена кукла и ми подареше късче живот, може би нямаше да казвам всичко, което мисля, но със сигурност щях да мисля всичко това, което казвам тук.

Бих придавал стойност на нещата не спрямо това колко струват, а спрямо това, което означават.

Щях да спя малко, да мечтая повече, защото за всяка минута, когато затваряме очите си, губим 60 секунди светлина. Бих продължил, когато другите спираха, бих се събуждал, когато другите спяха. Бих слушал, когато другите говореха и колко бих се наслаждавал на един хубав шоколадов сладолед!

Ако Бог ми подареше късче живот, бих се обличал просто, бих лежал по очи пред слънцето, оставайки непокрито не само тялото си, но и душата си.

Боже, ако можех, бих изписал омразата си върху леда и бих чакал да изгрее слънцето. Бих изрисувал върху звездите с вдъхновението на Ван Гог едно стихотворение на Бенедит, а песен на Шерат би била серенадата, която бих подарил на Луната. Бих поливал със сълзите си розите, за да почувствам болката от прегръдката им...

Боже, ако имах едно късче живот... Нямаше да оставя да премине дори един ден, без да кажа на хората, че обичам, че ги обичам. Бих накарал всеки мъж и жена да повярват, че са мои любими и бих живял влюбен в любовта.

На хората бих посочвал колко грешки правят, като мислят, че спират да се влюбват, когато остареят, без да разбират, че остаряват, когато спират да се влюбват! На малкото дете бих дал крила, но бих го оставил само да се научи да лети. На възрастните бих показал, че смъртта не настъпва в резултат на преклонната възраст, а в резултат на забравата. Научих толкова неща от вас, хората... Научих, че всички искат да живеят на върха на планината, без да знаят,че истинското щастие се намира в начина, по който изкачваш стръмния склон. Научих, че когато новороденото за първи път стисне в малката си длан пръстта на баща си, го пленява завинаги.

Научих, че човек бива оправдан за това да гледа другия отвисоко само, когато трябва да му помогне да стане.

Винаги трябва да казваш това, което чувстваш и винаги да правиш това, което мислиш. Ако знаех, че днес би бил последният път, когато щях да те гледам как спиш, бих те прегърнал и бих се помолил на Господ да мога да стана пазител на душата ти. Ако знаех, че това ще бъде последният път, когато те гледам как излизаш от вратата, бих те прегърнал и бих ти подарил целувка. Ако знаех, че това е последният път, когато ще чуя гласа ти, бих записвал всяка твоя дума, за да мога да ги слушам отново и отново. Ако знаех, че тези са последните моменти, когато те виждам, щях да ти казвам “обичам те” и нямаше глупаво да мисля, че ти вече го знаеш.

Винаги има едно утре и животът ни дава и други удобни възможности, за да направим нещата така, както трябва, но в случай, че направя грешка и ни остава само днес, бих искал да ти кажа колко те обичам и че никога няма да те забравя.

Утре-то не е гарантирано за никого – нито млад, нито стар. Днес може да е последният път, когато виждаш хората, които обичаш. Затова не чакай повече, направи го днес, защото ако утре-то никога не дойде, със сигурност ще се разкайваш за деня, когато не намери време за една усмивка, една прегръдка, и беше много зает, за да направиш действителност последното им желание. Дръж тези, които обичаш, близо до себе си, кажи им шепнешком колко много имаш нужда от тях, обичай ги и се отнасяй с тях добре, намери време да им кажеш “извинявай”, “прости ми”, “моля те”, “благодаря” и всички думи, изразяващи любов, които знаеш.

Никой няма да се сети за скритите ти мисли. Поискай от Господ силата и мъдростта, за да ги изразиш. Покажи на приятелите си какво означават за теб."

Там не е хубаво, нали?! Липсваш...  Знам, че мама много плаче... Доскоро! 

Четох някъде, че всъщност не било на Маркес това. Което не му пречи да е страшно хубаво, де.

И аз имам чувството, че съм го срещала преди да е познато като "Прощалното писмо на Маркес"... 

Извинявам се за офф-топика: не е на Маркес. Ето статия по въпроса http://books.guardian.co.uk/news/articles/0,6109,425927,00.html. Хубаво е, да . Както и "речта на Вонегът" за плажното масло .