Как се отказахте от напразните надежди?

Не ме беше страх да взема решението. Страх ме беше да не тръгна да се връщам назад и само това си повтарях - никакво връщане назад.

Не ме беше страх от самотата, нито от това, че няма да се справя. Не ме е боляло, не ме е било страх, че ще ме боли. Последния и окончателен път, когато се разделихме не пролях ни една сълза от болка или отчаяние... случи ми се няколко пъти да пролея от яд...

Когато се разделихме си забраних да мисля за милата картинка на семейния ни живот и се концентрирах на разни други неща - като как да обзаведа апартамента си, коя градина да избера за Дариа... Не се самосъжалих нито за секунда.

В много трудна ситуация си. Аз също го потърпях моя бивш бая бая дълго - към около половин година. Иска ми се да се оправдая с това, че бях бременна тогава и току-що родила, но май себе си лъжа. При нас просто той взе решението, естествено аз не съм се влачила след него, казвах му: нищо не искам от тебе, просто вземи решение дали ще се върнеш вкъщи или ще се развеждаме, което при него трая 6 месеца /вземането на решение/. Аз послушничко си чаках. Имайки предвид, че го обичах, че си вярвах че мога да имам семейство с него, и че е бащата на детето, което аз винаги съм искала - аз, той и дете - не съжалявам че потърпях. Но не беше 2 години. 2 години е твърде много време за търпение. Можеш да ми се разсърдиш, но 2 години е примирение. Не го приемай вкъщи когато реши, бъди наистина по-твърда, накарай го той да вземе решението и ще видиш, че ще те остави на мира. Защото очевидно не иска да сте семейство. Вземи му ключа. Обясни му, че не може идва когато си иска. Че не може да вижда детето си когато си иска, а това ще става когато ти искаш. Така му натвърдни, че имаш мнение по вашите отношения - поне ще го натиснеш да вземе решение, ако ти самата не можеш . Е, аз пък преди това го потърпях цели 3 години - семейство бяхме, но нещата не бяха наред, така че може пък и да съм била по-голям стоик и от тебе. 
Всъщност аз без да искам направих доста, за да го изгоня. Просто не мълчах. Казвах какво не смятам за наред. Накрая той не издържа. Прекалено в много неща го упреквах, неща, които той не можеше да промени в себе си - да се дисциплинира в някои отношения - и просто реши че му трябва някоя, която да го уважава. Аз наистина не го уважавах и той го знаеше. И избяга.
Дано нещо от това, което казах, ти помогне да намериш правилния подход.
Страшно е като погледнеш назад и видиш как си живял. Не се давай нито ден повече.

Незнам момичета, ние ли сме по-уязвими и изискващи в периода, когато трябва да се чувстваме най-защитени и спокойни и виждаме недостатъците на мъжете, които сме обичали толкова ясно и непримиримо.
За себе си знам, че когато бях активна, бащата на детето ми пак ме е ядосвал, но някак беше по-лесно да го превъзмогна. Сега, когато имам нужда от физическа и морална подкрепа, той не променя режима си и стила си на живот. И тогава идват проблемите. Може би мъжете ни не са възпитани добре от своите майки как да приемат тази си нова социална роля. И все пак има и такива, които успяват. С променлив успех. Затова майки на момчета апелирам!, възпитайте ги добре.
И още нещо, колкото и добре да ги възпитате, колкото и да отричат, ще приемат модела на поведение на бащите си. Тъжно, и пак в същия кръг. Сори за оф-а.
Иначе аз съм на ръба, ей толкова малко ми остана.... толкова малко.