Не харесвам приятелите на детето си. Тогава???

Е, госте, жалко наистина.
Ама това си е ограничение по много еснафски и левашки начин, моите уважения към родителите ти.
Аз пък съм другата крайност - никой никога и за момент не ми е налагал или се е интересувал аз кой, с кого и как си приятелствам. Като съвсем малка съм контактувала предимно с възпитани, интелигентни деца от хубави семейства, просто такава беше махалата, къщи на едновремешни богаташи отпреди комунизма и си бяха съвсем други хора. Това ми е останало запечатък за цял живот.
После като по-голяма съм се събирала с всевъзможна измет, проститутки, крадци и въобще каквото се сетиш, бях луда глава... Как съм се опазила, направо не е ясно. Ами много е важна средата, ама е много важна,  не мога да ти опиша колко е важна.
Да, ограничаването по най-безцеремонен начин е опасно, но никой не е казал, че възпитанието е лесно нещо.
Ще трябва така да направим, че хем да ги бутаме в правилната посока, хем те да си мислят, че сами са си я избрали.

Сигурна ли си, че говориш за децата на човека, а не за друг вид популации?

Ти да видиш къде зимували раците!  Ти за това ли си такава шматка?   

Само не разбрах от това изречение дали ти си от семейство с властна майка или за майката на Момчил и Димана става въпрос?   

Ми не знам, приемам съвети всякакви.

дара, не мога да ти дам конкретен съвет, но мога да ти кажа, че колкото пъти съм изпитала интуитивна неприязън към някои от приятелите на децата ми, толкова пъти после, малко или много по-късно, децата ми са преживявали някакви разочарования от тези приятели или пък са се оказвали забъркани в неприятности заедно с тях. Винаги съм ги оставяла сами да подбират приятелите си, не съм ги настройвала против тях, но понякога съм съжалявала, че не съм се намесвала. Всъщност, има няколко случая, когато се намесих: смених училището на Бобо след 3 клас заради неприемливите модели на поведение, които копираше в класа и прекратих контактите на Камен с едно момченце, което под внушение на баща си държеше да се конкурират във всяка област, та го докарваха чак до бой.

Уф! Ми не знам. Положението в този случай е безсъветно. 
Просто нямам идея как може да се осъществи това. 
Как мога да бутам нещо, което всъщност мен ме дърпа?!   
Иначе като цяло правя всичко възможно. Тичам с всички сили и се опитвам настигна дърпачите, та барем ги побутна поне малко. И тъкмо си мисля, че съм ги стигнала, и аха да ги докосна с протегната ръка, а те вземат, че включат на трета.

Като добавка към написаното от гост...И аз имах приятелка с подобна съдба.Много властна майка,която избираше приятелите й и вземаше всички решения вместо нея.Едната страна може би е тази,че това затруднява социалните контакти в по-късна възраст,а другата-че това момиче и до днес изпитва неприязън към майка си,не зная дори дали чувствата не са по-силни...Не бих казала,че тя има проблеми в общуването.Това сякаш е следствие от неувереността,която се създава у детето.
Иначе за себе си мога да кажа,че родителите ми никога не са се бъркали в моите взаимоотношения.Но аз имах предимството на по-малкото дете.Била съм свидетел на разговорите им със сестра ми и нейните проблеми,свързани с обкръжението й.Мисля си,че ако родителите са прекалено напористи в отхвърлянето на определени приятели,могат да пробудят бунтарството на децата си и сами да ги тласнат в посока,която не биха желали.Но това сякаш важи за по-късния тийн-период.
А в тази възраст всички контакти са полезни за децата.И наистина трябва много да се говори с тях,да се анализира определен тип поведение(напълно съм съгласна,че не бива да се критикуват самите деца),но те сами трябва да стигнат до изводите.Точно в тази възраст,когато грешките им все още са нищожни.Така се изгражда способността им да преценяват сами.

Винаги се опитвам да намеря отговорите на въпросите относно дъщеря ми в моето детство. Забранявали са ми да имам контакти с моя приятелка. Имаше обратен ефект - не се подчиних. И продължих да го правя. Дето се казва, запънах се като магаре на мост. Виждах я още "по-" отколкото беше, считах за свой морален дълг да отстоявам приятелството ни. След години разбрах и какви са били страховете на родителите ми - приятелката ми беше от сем. със съмнителен морал, няколко природени братя и сестри пръснати из страната, майка която повечето време я нямаше и т.н. Приятелката ми беше наистина ценен човек - смела, сърцата, щедра, честна и вярна, но средата малко по малко я моделира по свое подобие. Като деца на 6 - 7 г. бяхме еднакви. Като тинейджърки.... тя ме научи да пуша, подкокороса ме за първата ми целувка, заедно посегнахме към бирата, дискотеките, грима. Завърши средно, аз продължих да уча и някак започнахме да се отдалечаваме. Вече няма нищо общо между нас. Видим ли се, ни е трудно да намерим обща тема. Има деца от различни бащи, понастоящем живее с циганин, няма никакви духовни интиреси и т.н. А беше наистина добро дете, но можеше да се очаква. В повечето случай поговорката за крушата и дървото е вярна.
И затова не казвам пряко на дъщеря ми, че не желая да играе с някое дете. Опитвам се и да не показвам негативното си отношение, макар и да ми е трудно, защото знам, че ще има обратен ефект. Тя трябва да се убеди сама. Само нейният опит може да я предпази от неподходящи връзки вбъдеще. Това, което аз мога да направя, е да се опитвам да възпитам висок морал в нея, който да я насочва в избора й на приятели.

Сори за късното включване, но и не разбрах много добре въпроса - какво имат да делят нашите деца с нашите приятели?

Още една тема, заради която се радвам, че чета този форум 
Ние още сме далече от подобни преживявания.
При мен самата, мама никога не се е месила в отношенията ми с приятелки и приятели. Напротив - казвала ми е, че щом аз харесвам някой и те ще го харесват. И това наистина изигра решаваща роля - сама си подбирах приятелите. Затова пък баба ми няколко пъти ми казва, че еди коя си моя приятелка била много нахална и това беше страшно дразнещо за мен. Караше ме да оправдавам приятелката си по какви ли не начини (сега като се замисля баба е била права и ако не натрапваше мнението си, аз щях да го осъзная доста по-рано  ).
Мисля, че трябва да оставим децата си сами да опознаят човешката природа и ако те искат мнение за някого, тогава да го изказваме. Иначе подценяваме техните инстинкти и чувства, и не им гласуваме никакво доверие 

Темата ми е страшно интересна, защото напоследък имам същите проблеми. До сокро не съм позволявала да редуцирам приятелчетата на дъщеря ми, дори и да не съм ги харесвала. Но пък от друга страна какво може да не му харесваш на едно 5 годишно дете примерно - по- буйно било - ми хубаво; говори глупости - ми обясняваш на твойто, че това не е редно и ако си достатъчно търпелив то те разбира Само дето детето порасна и нещата вече не седят точно така. Тя има навика малко да копира от другите, включително и грубото и невъзпитано държание Има едно момченце, с което играе пред блока, а то е доста нахално. Онзи ден играеха на пътеката и една жена ги помоли да се мръднат за да мине. Репликата на хлапето беше: "коя си ти, че ще ми казваш какво да правя ма!" и дъщеря ми веднага като папагал и тя: "ти пък ще ми кажеш къде да ходя". В интерес на истината като е сама не би и хрумнало да каже подобно нещо, но като е с някой по- голям повтаря като папагал Другият и хит е че непрекъснато иска да играе с едно съседско девойче, което е циганче. Ще ме извинявате, може и расистка да съм, но не искам детето ми да дружи с циганчето
Определено не искам аз да и избирам приятелите, дори и да не ми харесват, но когато виждам, че и се отразяват отрицателно на поведението, просто не мога да го преглътна

От мои детски спомени и контакт с деца на познати, не бих одобрила приятелчета, които искат да се налагат над моето дете и са...да употребя термина "нахални". Това не значи, че са лоши, просто в повечето случаи така са възпитани. Имах една такава приятелка в 3-ти клас, от която се поболявах, страшно доминираща, отсвирваше ме когато и е кеф, а ако аз си играех с друг, почваше да реве и целия клас скачаше срещу мен-и защо? Баща и беше починал наскоро. Това е много ужасно, но майка и така я разглези по тази причина, че тя започна да възприема смъртта на баща си като повод да се налага над всички и винаги да става нейното. Ако някой и кажеше нещо напреко, веднага почваше да реве и да нарежда, "Ти правиш така, защото нямам татко да ме защитава" Тя наистина беше нещастно дете в това отношение, но от такъв тип поведение бих се опитала да дистанцирам моето дете. Поне да и възпитам някаква преценка защо еди-кой си и е приятел и дали и защо и харесва как постъпва.
Иначе моите родители свободно си изразяваха мнението кой от моите приятели не одобряват (общо взето всички), и то като бях в гимназията. Но им бяха странни критериите...едно момиче беше обявено за сектантка, защото носеше развлечени дрехи и сядаше по турски на пода......за нито един "неодобрен" човек не бяха прави.

А ти мислиш ли, че детето ти не би се дистанцирало самО от подобен тип поведение? Според мен едно дете усеща много добре кога го манипулират, както си усетила и ти в дадения момент 

Да, но моята дъщеря е вече на 8. Говорим за онези приятелства, които са по-ангажиращи, детето се стреми да развие връзка с другото, да превърне приятелството в трайно. Тогава става неприятно, ако виждаме, че другото не е подходящо според нас. Моята дъщеря ги води в къщи непрекъснато. Те вече не идват и с покана, те просто прииждат. И това допълнително ме натоварва. Може би, ако всяка дума, жест или постъпка не са ми пред очите по-лесно бих се въздържала. А и затова пуснах темата - редно ли е да се въздържам изобщо? Майка ми никога не застана на пътя на нито едно мое приятелство. Но пък и никога не съм била в неведение дали тя харесва или не дадена моя приятелка. Не ми е пречило, но ме дразнеше. Но пък и тя как пък един път не сгреши тази жена!

Интуиция, Дара. Или майките ни са някакви вещици 

Но като четох мненията, май е по-добре да разнообразим трядицията и да си кажем мнението на децата. Защо не направиш точно това?: "Няма да те ограничавам да се виждаш с еди кой си, но той не ми харесва, защото .... и смятам, че е такъв и такъв..."

Как ти звучи?