Условията на живот доколко влияят на избора ви да създадете семейство?

О, нееее.
Искам да ти кажа, че моите родители са били студенти когато съм се родила и до 6 години помня, че живеехме на квартири, защото мама и баба не се понасяха. После ни дадоха апартамент и малкото човече/разбирайте АЗ някога/ се изгубих в него, много стая, много нещо.
Та този живот не ми попречи на нищо, нито да си имам кукли, нито да бъда обградена с внимание, даже си имах в излишък, нито да ме водят на екскурзии и море и т.н.
А сега като гледам снимките, майка ми е била едно модерно маце за времето си, точно, когато сме сменяли квартирите и ме мъкнеха навсякъде с тях.
Въпрос на желание е, според мен.

 И аз съм на мнението на Дара... когато двама души са заедно всичко е наред... Моите родители никога не са разчитали на бабите и дядовците ми... и маика ми и баща ми са работели много за да не ми липсва нищо на мен и на Батко ми... баща ми е военен пенсионер и си спомням когато бях малка на коледа той не си беше в къщи и на майка ми и беше много тежко но се справяхме... била съм на една годинка когато са ни дали апартамент във военен блок а до тогава сме били на квартира в двустаен апартамент 4-ма души... сега имаме четиристаен апартамент и нищо не липсва нито на родителите ми нито на мен... Те са се справили сами смятам, че и аз мога с мъжото ми...

всъщност всяка двойка си решава, кое е онова състояние, при което иска и има дете/деца.
Иначе, аз гласувах с последната опция. Да, трудно е, но не е невъзможно да се отглеждат деца и под наем. И с по - ниски доходи.
Няма да привеждам примерите със своите родители. Не е коректно, защото по - различни времена бяха. Не мисля, че е били по - трудно или по - лесно.

Когато се оженихме със съпругът ми решихме, че ще изчакаме да стъпим на крака и тогава ще създаваме бебе. И така - почнахме работа, изкарвахме добри пари, обзаведохме дом и в един момент усетихме, че нещо ни липсва. Решихме, че е ред на бебето, но ... то не ставаше. След 1 г. и 2 мес. опити започнахме да търсим причината. Сега си имаме едно тригодишно съкровище и честно да си призная, ако знаех че толкова трудно ще забременея, не бих отлагала така във времето. Всеки човек си подрежда приоритетите според мисленето и възрастта си. Е, на 22 г. смятах, че не трябва да се създава дете, ако не можеш да го осигуриш материално, на 28 г., обаче, смятам че ако имаш потребност да дадеш любов и дариш живот трябва да създадеш дете! Сега искаме второ бебе и въпреки че материално сме над средното ниво, много често се усещам че завиждам на мои познати с пълна къща и празен портфейл.

Аз пък на този въпрос отговорих "ако стане случайно". Не смятам, че е отговорно да създаваш още един живот, ако не си успял да изградиш своя - имам предвид тези, които сами едва свързват двата края и създават деца, а после реват, че държавата била длъжна да ги гледа. Ами не е длъжна! Да помогне - ОК, ама да ти даде пари да го гледаш и него и себе си - е е е е! Тук визирам преди всичко ромската част от обществото, както и някои нискообразовани и малограмотни българи.
Не ме линчувайте, моля!!!!!

Бързам да напиша без да прочета другите...
Ами ние изчакахме.И заради това.Бяхме на по 19 когато заживяхме сами на квартира и доларът скачаше ли скачаше.Бяхме заети да оцеляваме в това безумие-сами деца.Мина се време, приятелките ми започнаха една след друга да раждат.Аз-все така на квартира и с 5 лева за цял месец джобни.
Мъжът ми-нощни смени, две работи-наема все още беше доларов, а доларът скачаше на ден по няколко пъти.
Започнах да споменавам за това мое усещане -да имаме дете.Получих отказ.Основателен.Ние едвам свързвахме двата края.Сами, без рдоителска подкрепа и кяквато и да буило помощ-дори само морална.
Тогава-на по 20 и малко години емоционално бяхме готови след няколко години живот заедно-да създадем нов.Но беше просто безотговорно да го направим точно тогава.Поне за нас си.И аз го виждах, но страдах, защото не виждах светлина в тунела.
Тогава се случи-мъжът, който блъскаше на две места заради мен, преосмисли малко приоритета си и започна да гради бъдещето си такова, че да може един ден да си позволи и потомство.Когато това ти е заложенои от дете/лишенията/ искаш твоето собствено дете да не върви по твоя път.разбирах го и го изчаках.За човек, който иска животът му да е до някаква степен подреден-това е основна двигателна сила.
Ами-успя.И когато започна да виждса успеха-детето беше логичната стъпка.И се случи.Така, както ми беше обещал един де-така се случи!
Това е-за нас е важно да имаме една основа-покрив, достатъчно финанси за необременен от сметки за парно живот.Всичко останало е пожелателно и е желателно, но не условие.Постигнали минимума, ние не спряхме.До преди няколко години беше немислимо да спомена за второ дете.....сега е в плановете ни....
 

Гласувах с последна опция.
Не съм създадена по план, но имах прекрасно детство и не съм лишавана от нищо.
Синът ми също дойде изненадващо и ми се струва, че точно на време. Никога не сме имали много - нормални (по-скоро ниски доходи), но се справяме някак. Дори сега трима, живеем с една заплата (м/у 500 и 700 лв).

 Ако съм на 20г. ще изчакам, ако съм на 30 няма време за мислене- едно дете ще имам във всички случаи, но второ при тези условия НЕ! 

Няма! И аз така мисля.Заставам твърдо зад всяка твоя дума.  

iramira аз също гласувах така според мен трябва да си готов да създадеш едно човече и да можеш да му усигуриш един що годе приличен живот нямам предвид излишни глезотии и т.н. а да можеш да си позволиш да му даваш нормалните неща от които това дете ще има нужда.

Никога не бих се осмелила да имам дете , в такава ситуация , дори ако забременея случайно , бих направила аборт , ако нямам с какво да гледам детето .Аз и сега се чудя дали да раждам при положение че съм на 26 , имаме достатъчно пари за да гледаме дете , но пък апартамента ни е много малък и се чудя на съседите как са си изгледали децата в тези кутийки....ума не ми го побира да ви кажа

Гласувах с последната опция.Когато се оженихме бях на 20,той-на 26.Аз-студентка,той-военен.Заживяхме на квартира в София,далече от роднини.Решихме да имаме дете-не бяхме цветущи финансово,ама никак.На 22 родих голямата дъщеря.Живяхме на квартира до двете годинки на детето.Справяхме се абсолютно,ама абсолютно сами-нито морално,нито материално ни е помогал някой.На детето не му липсваше нищо,но не е живяло и в разкош.Много трудно си плащахме сметките,но бяхме щастливи.Купихме си жилище-ипотечен кредит,съвсем минимална финансова помощ от родителското тяло.Когато каката беше на две и половина,вече в наш апартамент/който ще изплащаме 25 години/,се решихме на второ дете.Аз продължавах да уча,забременях.Знаехме ,че финансовото ни положение не е добро,но не виждахме изглед да се оправи.Роди се малката ни дъщеря.И на нея не и липсва нищо,но износва какините дрехи,купуваме и нови при нужда,има и от играчките на кака,и новички.Преди месец се наложи да напуснем дома си-преместиха мъжа ми в Плевен.Отново на квартира,апартамента в София под наем...Щастлива съм,че родих две деца.Ако бях чакала да станем финансово стабилни още щях да си чакам.Според мен всеки трябва да прецени дали психически ще издържи да гледа децата си с ограничени финансови средства.Ние се справяме,макар и трудно.

Условията на живот са страничен фактор - наличието на добри условия спомагат една такава идея. Но липсата на финансова стабилност и идеални условия едва ли би спряла едно семейство "узряло" за идеята за деца. Желанието да имаш дете е по-скоро вътрешна потребност, убеденост, че си достатъчно съзрял, за да се грижиш за едно малко същество, а не само за себе си. А има и една друга истина : "Човек се простира според чергата си" - т.е. харчиш колкото има, а като нямаш - се ограничаваш ...

естествено е да се взимат финансовите възможности предвид при решение за бебе.
но не е лудост да се вземе такова решение при лоши финансови параметри.
всъщност в постинга въпросът е зададен така,,, не, не мисля, че е лудост. Това е просто едно решение.

Гласувах с поледната опция.

Смятам че когато има желание, винаги се намира и начин. Познавам хора, които буквално живеят в нищета, и отделят от залъка си за да има за децата, но пак се осмеляват да искат и второ дете.

Не мога да кажа, че и родителите ми са били достатъчно финансово добре, когато съм се родила аз, живели са под наем, но пък за сметка на това са успели да ме отгледат, облекат, нахранят и образоват, и то смея да твърдя доста добре във всяко едно отношение.

Осен това мисля, че децата са плод на любовта на двамата родители, и някак си я осмислят...без деца... какъвто и живот да се живее, било то беден или не... нещата са полвинчати.   

Малко Офф, но в контекста на последният отговор.Аз съм страдала от такова късане на залъка от родителите ни, за да има за нас.Това е рефлектирало върху моите виждания-моето дете да не изпитва такива чувства, каквито съм изпитвала аз като дете заради недоимък Но пак всичко е относително.

И аз мисля, че на детето му е нужна любов и ако двама души са заедно биха могли да отгледат едно здраво и щастливо дете. Аз съм отгледана така - по квартири, тавани и мазета, но съм имала най-щастливото детство, което мога да си представя, защото бях много обичана от мама и татко. Майка ми ми е разказвала, че е имало моменти, когато е заспивала със сълзи, но само вярата и в семейството я е потдържала. Бях 10 годишна когато за пръв път имахме собствено жилище - 2-стаен апартамен в краен квартал. Сега живеем в 4-стаен в центъра на града и имаме още един апартамент. Всяко нещо с времето си. Ако майка ми беше чакала по-добри времена и условия за гледане на дете нямаше да ме има ( слънчицето в живота и) на 46 години трудно се ражда първо дете!
Според мен е по-добре да искаме когато можем!

Когато се събрахме с мъжа ми да живеем преди повече от три години въобще не сме се колебали дали искаме да имаме дете.И двамата бяхме и сме на мнението, че децата са смисъла на този живот.Когато забременях и двамата бяхме много щастливи.Никога не сме били богати  - просто работим здраво, за да имаме достатъчно пари, за да живеем нормално.През онзи период дори мъжът ми работеше на две места По време на бременността преживяхме ужасни неща - гледахме баба ми, която получи удар и почина на Великден, наложи ми се да лежа в болница........не искам да ви разказвам всичко.Отделно и двамата сме полусираци/бащите ни са починали/ и се грижим и за майките ни - имат здравословни проблеми .
Но, мили момичета, нищо не беше  и не е така силно, както желанието ни да си имаме дете.Благодара се на Господ, че имаме сина ни - едно прекрасно дете, което расте сред много любов.Успяваме да се справим някак - аз се върнах на работа, когато той стана на годинка, за да може да помогна семейния бюджет, съответно мъжът ми напусна втората си работа и прекарваме повече време заедно!
Живеем в жилището, в което аз съм се родила - стар 30 годишен апартамент, но това няма значение  - изпълваме го с много топлина, детски викове и любов.
Вече работим и по въпроса за второто дете - дано скоро да разберем, че очакваме още едно прекрасно създание.
Така, че не мисля, че условията на живот са най - важни.Не, че нямат значение, но си мисля, че човек трябва да се престраши.

Отговарям, без да съм изчела всичко - желанието за дете в моята глава узря постепенно. Трябваше първо да се установим, да помирим малко съответните роди, които са като Монтеки и Капулети и до сега.  Живеехме под наем, аз освен работата и учех и в началото нямахме и 1 лъжица. Всичко сме си набавили сами с цената на много точно планиране и кредити. През цялото това време (5 години заедно, 4 съвместен живот САМИ!) сме смятали, че бебето ако стане случайно, ще си го гледаме. Но се пазихме.
И когато нещата започнаха да се понареждат - на моето следване му се вижда края, не плащаме наем, но изплащаме заем, най-накрая намерих работа, където не ме осигуряват на минимална заплата, мъжът ми има стабилна работа (дай Боже все така!) и някак си узряхме за решението активно да бебеправим. За мен това беше изключително важно решение - никога не мога да съм сигурна, че няма да "фалираме". В края на крайщата баба знае 2 и 200. Но за мен беше важно да знам, че можем да осигурим някакъв минимум на бъдещото бебе, преди да го направим.

И за последно в разрез с общия тон на "Искам бебе" и с риск да ме нападнат всички ще кажа, че за мен е безотговорно и безумно да родиш на 15-16-17 години. Днес има купища информация, множество нескъпи методи за предпазване и човек трябва да подхожда съзнателно и отговорно към действията си. Не смятам, че родителите ми са длъжни да помагат финансово.

И за капак - най-важно е да има любов, разбирателство и подкрепа. Вярвам, че пари се изкарват и 1 мъж на място винаги ще намери начин да подпомогне жена си и детето си в месеците на нужда, а в последствие тя да се върне на работа. Това е моето мнение, надявам се да не ме обвините за него!

Нимче, защо да те обвиняваме-аз заставам изцяло зад твоите думи

Независимо от всичко искам дете  
 Дъщеря ми се роди през 1989...никога не съм си поставяла въпроса дали ще мога да се справя..и безработни сме били..и на по две мвста сме работили..и никога не съм съжелявала!  


Напълно подкрепям Ним!  

От много мислене и подреждане на нещата не винаги има резултат!
Понякога си правим много грешни сметки!

Когато човек може да си подреди малко нещата-защо да не го направи?Не говорим за педантично подреждане на всяка секунда от живота ти-това е немислимо.Говорим за етапи от живота, които до голяма степен зависят от нас самите, после и от Природата.Да, понякога нещата се объркват или не стават баш според плановете, и това е нормално-човек няма как да предвиди всичко/ а да хвърлят боб малцина умеят /Грешните сметки според мен идват от очакванията...дали са реалистични или не дотам.
Аз обичам да имам някакъв план и да го следвам.Подреждам си нещата, доколкото е възможно.Но грешни сметки до сега няколко пъти съм правила, които само са потвърдили тезата ми/ в личен план/ че плановете са хубаво нещо, когато имаш желанието да го направиш и гониш целите си-тогава планът се изпълнява, макар и с няколко завоя по пътя.
 

Аз съм на принципа: "Има ли за мен, ще има и за детенце" !
Никога не настъпва подходящия момент, винаги има какво още да желаем и да се стремим към нещо по- , но времето си лети и е важно да не съжаляваме за нещо, което сме пропуснали, защото времето не се връща назад!
Вярно е, че условията на живот в BG не са добри, но това неможе да ни служи за извинение!

Съгласна съм с теб, но мисля че пропускаш една важна подробност- времето тогава и времето сега, цените тогава когато ти си се родила и цените сега които растат всеки месец за сметка на заплатите.
Аз много искам дете и условията ни в момента не са никак розови - бавят ни заплатите, живеем под наем, но работим за бебче с надеждата че не сме сакати ще се справим, а желанието за бебе е по-голямо.Но... мисля че ще се поборим още малко тук и ние можем да хванем пътя за чужбина, дори с дете, но ако видим че тук не можем да осигурим минимума за живот на работещ бял човек.За сега че ситуацията е меко казано зле  в нашата държава.
За качествен живот със средните заплати които получаваме ако се включат наема и сметките можем ли да говорим.
Но това не ни спира за дете,има много въпросителни обаче и много страхове.

Какво значи необходимите условия ?! Това е много обширно понятие ? За едни това значи да имаш доход 5-6000 лв., за други да имаш покрив над главата дори и под наем.
Не мисля, че за да имаш дете трябва доходите ти да са 2000 лв. и да имаш собствено жилище. Материялните неща не правят трима хора семейство, пък камо ли щастливо. Като дете на разведени родители ( е най-вече на майка, която сама не знае защо е родила две деца и по нейни думи не и се е занимавало с деца ) мога да кажа, че едно дете не се нуждае само от играчки и забавления, които да заместват родителските грижи и любов. Около мен има три семейства, които са станали такива на по 20 години, живеели са в Ст. град в пълна мизерия и въпреки това са успяли да се реализират и в момента да осигурят добро бъдеще да децата си и най-вече възпитание и любов. От гледна точка на финансите, ако разсъждавеме, в България сигурно на 20-30 семейства трябва да има по едно дете. Ако чакаме нещата в държавата да се оправят или нашите доходи да се овеличат драстично никога няма да имаме дете. Пък и в крайна сметка ако има за мен ще има и за детето ми. Мъжът ми също понякога изпада в такива размисли - ами как ще се справим, какво можем да му осигурим и т.н. плашещо е, защоно всички искаме най-доброто за децата си, но кой е казал, че учейки в най-добрите у-ща и детски градини, купувайки му скъпи дрехи и т.н. детето ти ще стане стойностен човек? Мисля, че е нужно много повече от това и мисля че ние можем да му го дадем, въпреки че живеем под наем. 

Страчи, когато настъпиха промените-много семейства се разпаднаха-именно заради безпаричието
И да-тук не става въпрос за несметни богатства, мезонети и бизнеси, а за елементарни нужди да можеш да посрещаш.Аз откровено заявявам,че съм имала дни, в които не съм слагала залък в устата или месеци наред сме яли само кисело мляко с хляб-това не е храна за едно малко дете.... Затова съм изчакала момента, когато мога да нахраня детето си нормално-поне това, за образование, дрехи и някой друх шоколад и тогава не съм мислила.... Всяко поколение си има някакъв проблем.Смея да твърдя,че нашето поколение ще пати още и тепърва.Аз идвам от семейство в недоимък-ами отразило ми се е поне малко-признавам си.А иначе-родителите ми сигурно много са ме искали...де да знам....не сме говорили за това-как навремето са се справяли. , но аз знам, защото помня-с баби и буркани, много буркани...

  100% съм съгласна с това твое мнение пенелопа и аз по принцип мисля така, не искам несметни богатства за дете, но минимума за нормален живот ми се ще да го има, не мисля че само защото желаем да имаме деца, трябва да ги караме да живеят в мизерия и ние с тях и да си казваме- Аз имам дете друго не ми трябва!

Ама аз не говоря за богатства - напротив, не говоря и че децата трябва да мизерстват и да няма какво да ядат заедно с нас. Говоря, че ако ние в момента имаме пари за храна, храним се добре, обличаме се ( т.е. купуваме си поне една дреха да кажем на 2 месеца ), няма значение, че сме под наем. Мисля че при такъв случай мога да имам дете, пък и всеки като нас. Далеч съм от егоистичната мисъл, че на всяка цена трябва да имам дете, дори да няма какво да яде, но също така си мисля, че ако в момента живеем нормално ( според моите разбирания ) това не значи, че утре ще е така, и че когато имам дете живота ни ще тече по един и същ начин и винаги ще живеем нормално, особено в нашата Държава. Но пък ако гледаме от тази страна на нещата, че държавата ни няма да се оправи и ще ставаме по-зле ( пак се повтарям ) ми тогава да спрем с опитите за деца, защото те може и да и мизерстват. Също така знам и разбирам, че има разлика и в поколенията...
пенелопа, знам че недоимъка се отразява на децата, но повярвай ми отношението на родители, които не се интересуват от децата си и са ги направили - за да имат деца, се отразява доста по-сериозно. Уфф много е тежък този въпрос... Налегнаха ме едни мислии...

Въпроса найстина е много тежък  .Ако седна да обръщам внимание на цялата родна картина и как работя но стигат само за сметки, трябва да нямам деца, а искам и поне едно ще си направим живот и здраве.Но ми идва да керщя понякога примерно миналия петък, решаваме с милия че ще ходим на пицария, все пак и двамата работим викам една пицария намесец поне-ами сднахме ние, аз отворих менюто и видях цените-отяде ми се  и едва не се разплаках на масата. Те не че бяха толкова високи цените, но аз сметнах че тея  около 30 лв които ще оставим там, при положение че моята заплата вечно я бавят а иначе съм в уж реномирана фирма, че аз трябваше 2 седмици да ги избивам от покупките за вечеря примерно  , така че станахме и си тръгнахме.И си поплаках по път че работим, плащаме си данъци и осигуровки а една пицария не можем да си позволим нормално без това да ни се отрази после.Мъжът ми ме обвини че съм луда и аз си излях яда на него  .
Та след този ден си зададох въпроса:Да родя ли детето си в България, заслужава ли си и т.н.?
Абе по принцип съм оптимист та винаги си викам а дано с еоправим, млади сме, силни сме и не сме мързеливи 

O, Страчи-ако знаеш само колко добре знам....нямаш си и представа даже колко добре знам-това е отговор на последният абзац  от мнението ти...
Аз познавам хора с много ниски доходи- с желание за деца.И ги направиха.Обаче-тях в момента ги гледат техните родители.В задружно семейство-всичко се постига.Те не плащат сметки, не обзавеждат дом от нулата, не плащат храна.Когато си оставен сам-а днес това е много често срещано, че много родители, освен,че не подкрепят децата си-изискват от тях.В тази връзка-добре,че мъж ми ме спираше в безумното ми желание за дете в онези времена, когато се хранехме с пластмасова виличка.Сега, когато съм успяла да подредя дом-нормален, не невероятно модерен и скъп-тогава дойде разумното продължение.И не съм чакала 100 години за това.Можах-изчаках.Имам и друга приятелка-с едно дете, което общо всето чужди хора хранят по тази причина-нямат пари.даваме дрешки, купуваме каквото можем.Детенцето вече е по-голямо и се заглежда в шоколада и сладоледа в ръчичките на другите деца.Сърцето ми се къса.Защото сега, днес е дете-ако сега не яде шоколад-кога?Когато ходеше на ясла-лелката казала-детето омита на всички яденето, иска допълнително винаги-браво-без да знае, че следобедната закуска е последното хранене за деня на това дете...Незнам -до тук-ок -любовта на майката успява да компенсира това.От тук нататък става страшно-защото пък и ние не можем да отгледаме нейното дете все едно е наше-помагаме с каквото можем, но не е достатъчно....незнам-сложно е....

Джини, напълно ми е непонятно изречението: "времената ще стават все по-тежки и всичко ще е по-трудно за семейството". Какви са тия прогнози  Аз винаги вярвам, че по-доброто тепърва предстои!

Сега съм несравнимо по-добре във финансово отношение, отколкото съм била преди 6 години, тогава идея даже съм нямала как ще се развият нещата. И мисля, че ако не бях си родила децата, като нищо щях да кютам със заплатата си и да се чудя защо не ми стигат парите, и да пестя за сметките. Децата - и единствено децата! - ме стимулираха да търся начин да сме по-добре. Ако бяхме двамата с мъжа ми, аз не съм амбициозна никак, той пък може да живее и съвсем скромно. Ами не знам дали щяхме да сме постигнали кой знае какво. Има ли желание - има и начин, това поне при мен се е доказало 

пенелопа, вашите приятели наистина ли нямат стотинки за хляб, сладолед и шоколад 

Да, и освен това-хората са различни и ги стимулират различни неща.За едни това са децата им.За други/ особено ако са имали бедно детство/, колкото и егоистично да изглежда-първо искат себе си да оправят/ пак казвам-това е относително-не палати, а нормален минимум/Цял живот да се примиряваш и да нямаш не е изход.Винаги ако имаш желание и устрем-можеш да се измъкнеш.Аз бях уверена,че ще стане в близкото бъдеще, постарахме се и се случи.Но не съм чакала да се оправим, а съм работила за да се оправим.Изнервена от недоимък майка, която къса от залъка си-избива нанякъде....И все пак-тук говорим за една крайност.Когато имаш пари да се храниш нормално, както Страчи е написала, огава въпросът съвсем не стои по този начин.
Тесс-наистина....

пенелопа, дано ако са безработни си намерят работа, а ако работят -  да намерят още по-добра тогава!

Казвам, че нещата вървят от зле към по-зле не само защото съм краен песимист, но и защото както каза някой по-горе цените хвърчат, а заплатите- не!
Като влезем в ЕС ще стане още по-трудно.
А който не се е сдобил със собствен дом досега няма шанс да го направи след година или две-ще е непосилно и ще стане както в Щатите например - цял живот по квартири...
А как, кажете ми, хора с доход 900-1000 лв. да теглят заем като осигуровките са на минималния праг, но и да не са пак не може да се покрие вноската и да остават за храна и т.н. А ако има и деца....не ми се мисли...
Трябва семейството да има минимум 30-40% от стойността на жилището за да помисли за кредит.От нулата не става. Както се казва "ще баталясаме".
Уф, че се ядосвам на тази тема!

Джини, всеки има право на гледна точка и е прав за себе си. Аз също не съм се хванала да изплащам кредит, а жилище няма кой да ни осигури, освен ние двамата с мъжа ми. Тоест имаме къде да живеем, но аз гледам на това като на временно положение. Изхода за мен беше да си направим наш бизнес и за мен това е най-важното в момента. Когато след някоя и друга година имам напълно стабилен бизнес, ще мога да си купя не едно, а три жилища, ако искам (или поне така си мисля  )

Да добавя - гаранции в този живот няма за нищо, но аз съм непоправим оптимист по отношение на работа, пари и т.н.  Виж, опре ли се до човешки взаимоотношния съм по-скептична. Така че за мен, ако двама души се разбират и не са безработни и мързеливи, все ще успеят да изхранят и себе си, и едно дете - си мисля аз.

Напълно заставам зад думите ти, Тес 
Който иска - намира начин, всичко друго са оправдания.
Пенелопа е права за това, че не е редно да гледаш дете в пълна нищета (да ядеш с дни кисело мляко), а и е доказателство на по-горните ми думи, че когато човек иска нещо истински, то той намира начин да го получи (повторих се )

Джини, за апартаментите не мисля, че си права. Според мене след 1-2 години ще е много по-лесно да се теглят ипотечни кредити. Лихвите ще паднат много - длъжни са да ги изравнят с европейските, ще навлязат фирмите за 100 % финансиране, а и повечето работодатели (на по-големите фирми) ще бъдат принудени да осигуряват работниците на целите заплати. Така аз виждам нещата в България за следващите 5 години, не казвам че ще цъфне и ще върже, ама смятам, че нещата отиват към по-добро 

Това е много сложен въпрос....мисля, че колкото двойки има, толкова и различни мнения може да има. Що се отнася до нас, аз много, ама много съжалявам, че не се решихме да имаме деца по-рано. Чакахме да си стъпим на краката, без да сме говорили за това, просто и двамата негласно се бяхме разбрали.... в един момент нещата се позакрепиха.. не че сега сме цъфнали и завързали, но поне имеме собствен дом, имаме и стабилна работа и двамата, макар и не с кой знае колко големи заплати... накупихме си каквото ни трябва за вкъщи... оженихме се (иначе сме заедно от 7 години)... но годинките си се извървяха, и вече почти 2 години минаха от както започнахе да работим за бебе, а бебе няма. Сега си мисля, че трябваше да започнем много по-рано. С парите някак щахме да се оправим.... защото сега макар да имаме всичко необходимо за сносен, не богат живот, като няма дете и се чувстваме непълноценни...

Ако има нещо, което би ме спряло да имам дете, това е психологическата нагласа. Ако не се чувствам готова да стана майка, ако смятам, че съм прекалено объркана или слаба, за да наставлявам едно дете, ако в душата ми е прекален хаос или мрак... Тогава не бих тръгнала да правя деца. Смятам, че личността на родителя е най-важното за детето. Личността е това, от което детето попива най-много и се изгражда като характер. А характерът е наша съдба. Ако родителят преживява трудностите с усмивка и борбеност, и детето ще свикне да се отнася така към живота. Ако финансовите трудности наистина са ме превърнали в ходеща развалина и сноп от нерви, не бих имала деца, но пак повтарям - не заради парите, а заради психиката. И все пак, ако Господ е повелил в труден момент да забременея, не бих го махнала.

Когато майка ми роди втората ми сестричка (ние сме три ) живеехме под наем в едно апартаментче-кутийка, с минималната заплата на мама и колкото изкара тати. И трите ни отгледаха добри деца, по-големите гледахме по-малката, износвахме си дрехите, имахме общи играчки. Абе, хората биха казали, че са луди да я родят.

Ама ето - сега сме добре, с апартамент, нямаме трудности, аз имам хубава работа, втората сестра и тя поработва по малко, а мъничката ще е седми клас и е красива като русалка. Какво щяхме да правим без нея, не знам

Затова за мен не е причина да не родя бебе това дали имам апартамент или получавам много, много пари.

Ама хора всякакви и стандарти всякакви...

Нямаме собствено жилище, със сравнително ниски доходи сме, макар че съпругът ми работи на 2 места. Аз нямам работа.
Но твърдо сме решили съвсем скоро да имаме второ дете. За нас битовите условия не са от първостепенно значение, оцелява се!

Докато чакаш да се сдобиеш с жилище или пък да ти се увеличат доходите в нашата държава е напълно възможно да прехвърлиш пенсионна възраст. Всеки решава тогава когато се почувства готов в една или друга степен. Важното е да не се отчайваме! И да не чакаме твърде дълго...

За него финансовите условия са пречка, за мен не са...Ако не беше той да ми говори как трябва да имаме жилище , стабилна работа и т.н... И не мога много да разбера. Но и той не може да разбере какво е изгарящото отвътре чувство да го искаш, че душевната болка става физическа на моменти. А аз имам склонност винаги да пророкувам лошото, имам чувството, че после , когато се укрепим, ще се окаже, че бебето хич няма да стане бързо, че има някакъв проблем и айдееееее....още 5 години. Та ако зависи от мен - бих го родила още сега - без жилището и без "стабилната работа". Нещата все ще се наредят - дрехи, количка, тези неща ги имаме...Уф

Независимо от всичко искам дете-ще се справим.