Човекът до мен не ме уважаваше. По време на връзката ни е имало много обиди от негова страна към теглото и умственият ми капацитет. Разделяли сме се неколкократно по негова иниациатива. С времето си дадох сметка,че той не обича да си прекарва времето с мен. Според него,защото съм човек без интереси. А имам такива - фитнес,разходки,пътувания,книги... Правил е компромиси уж за да ме радва,да правим нещо от изброените неща заедно - но уви,всичко винаги е приключвало с караници. Естествено нямаше само лошо във връзката ни - помагал ми е финансово,грижил се е за мен,страеше се да е мил,въпреки че не му идва отвътре. И аз съм допускала грешки,не обвинявам само него...
Наскоро стигнахме до етап в който живеем заедно от 3 години и той реши,че всеки разход трябва да се дели между нас на 50 процента. Да бил сигурен,че не се възползвам от него. На мен ми преля и реших,че това е края. Тръгна да ме гони от общата ни квартира,за която съм платила половината от всичко (наеми и депозити),просто защото договора бил на негово име... Отново бях засипана с упреци,че не го обичам,че не се старая достатъчно и че провала на връзката ни е моя вина. Страх ме е да му отговоря,страх ме е да си кажа мнението - защото той е избухлив и гневен и ще ме засипе с обиди и упреци.
Наранена съм,но категорична че приключвам. Боли ме сърцето,че от близък човек получих такова отношение. Боли ме,че го позволявах в продължение на години. Защото ме е страх,че ще остана сама. Защото той постоянно ми повтаря,че няма да си намеря друг,който да ме обича и търпи. Че не съм достатъчно интелигентна и способна да се грижа сама за себе си... Чувствам се все едно доказах теорията му че не съм умна с това,че се поддавах на манипулации и упреци.
Извинявам се за дългият пост,имах нужда да споделя.