Една мисъл ме гложди от доста време, да не кажа от както имам дете. Опитвам се да се ограмотявам относно подхода към децата, за естествените периоди, през които минава едно дете, да проявявам разбиране, търпение, информирам се за всичко , което ми се случва с Бобчо. Забелязвам обаче, че ако се изпусна да реагирам първосигнално, съм копие на майка ми или баща ми като реакция. Това ми е крайно неприятно, но не защото те са правили нещо кой знае колко лошо, а по скоро , защото съм с вътрешното убеждение , че то е било неправилно. Така съм го възприемала като дете , така си е останало и до днес. С една дума - опитвам се да не повтарям нищо, ама наистина нищо от модела на моите родители. Това може да се каже дори и за полезни неща... А вие сравнявате ли се с тях, поддържате или бягате от техния модел на възпитание?
- Публикувана: 24 юли 2006, 23:54 ч.
- Последно мнение: 4 авг. 2006, 19:45 ч.
Моделът на вашите родители - влияе ли ви?!
влияя се, да. и то подсъзнателно, най- често, когато реагирам спонтанно. иначе се старая да възпитавам както смятам аз за правилно и едва ли ще зачудя някого, ако кажа, че не ми харсесва методът на "наще" . старая се да не им подражавам, но понякога като изпискам все едно чувам истреричната си майка 
И мен ме мъчат подобни мисли. Подсъзнателно съм същата като тях. Това на моменти толкова ме ядосва, че ми иде да си блъсна главата в стената. Сега след време виждам, че са били прави за много неща, но като малка не съм мислела така 
Според мен е добре да се подхожда както ти казва сърцето и както чувстваш нещата, а не да мислиш постоянно как биха постъпили твоите родители. Аз се старая да балансирам. Всичко, което не ми е харесвало в тяхното възпитание се опитвам да го избягвам, но от добрите им страни не се отричам.
Според мен е добре да се подхожда както ти казва сърцето и както чувстваш нещата, а не да мислиш постоянно как биха постъпили твоите родители. Аз се старая да балансирам. Всичко, което не ми е харесвало в тяхното възпитание се опитвам да го избягвам, но от добрите им страни не се отричам.
Ох, как ме боли понякога езикът като си го прехапвам........
Едно време редовно се възмущавах от родителите си, че не са достатъчно либерални, че не ми разрешават много неща, че винаги казват едни и същи фрази, особено:"Ти накъдето отиваш, аз оттам се връщам". Мислех си, че когато имам дете, ще правя точно обратното.
Сега, когато самата аз съм родител, виждам нещата по друг начин. Чак сега разбирам, че колкото и да са различни майките и бащите ни, всички можем да цитираме едни и същи поучения и аргументи "за" или "против" нещо. И много често се хващам, че използвам същите аргументи или изрази. Най-много ме е яд, когато това е ситуация, в която аз съм била на обратното мнение, защото си спомням какво чувствах тогава - слаба, угнетена и неразбрана.
В крайна сметка, въпреки големите "лишенния", които съм търпяла, съм на мнение, че голяма част от подхода на родителите ми е приемлив и за мен. Станах добър човек (поне така си мисля). Сега съм им благодарна за това, което съм.
Сега аз се занимавам повече от мъжа си с детето и го познавам по-добре.
Когато имаме спор за нещо или му правя забележка, той ми казва:"Кой ти каза, че твоето възпитание е най-правилното?" Всеки път се замислям дали е така. Винаги отговарям, че когато човек е доволен от себе си и от родителите си и техните грижи, то той се стреми да пренесе голяма част от това в собственото си семейство.
Надявам се да отговорих на въпроса ти, макар и малко дългичко да стана.
Едно време редовно се възмущавах от родителите си, че не са достатъчно либерални, че не ми разрешават много неща, че винаги казват едни и същи фрази, особено:"Ти накъдето отиваш, аз оттам се връщам". Мислех си, че когато имам дете, ще правя точно обратното.
Сега, когато самата аз съм родител, виждам нещата по друг начин. Чак сега разбирам, че колкото и да са различни майките и бащите ни, всички можем да цитираме едни и същи поучения и аргументи "за" или "против" нещо. И много често се хващам, че използвам същите аргументи или изрази. Най-много ме е яд, когато това е ситуация, в която аз съм била на обратното мнение, защото си спомням какво чувствах тогава - слаба, угнетена и неразбрана.
В крайна сметка, въпреки големите "лишенния", които съм търпяла, съм на мнение, че голяма част от подхода на родителите ми е приемлив и за мен. Станах добър човек (поне така си мисля). Сега съм им благодарна за това, което съм.
Сега аз се занимавам повече от мъжа си с детето и го познавам по-добре.
Когато имаме спор за нещо или му правя забележка, той ми казва:"Кой ти каза, че твоето възпитание е най-правилното?" Всеки път се замислям дали е така. Винаги отговарям, че когато човек е доволен от себе си и от родителите си и техните грижи, то той се стреми да пренесе голяма част от това в собственото си семейство.
Надявам се да отговорих на въпроса ти, макар и малко дългичко да стана.
Аз одобрявам модела на родителите ми.
Старая се да съм спокойна, да не повишавам тон, да не се карам пред другите деца, да не правя забележки и най-вече да поущрявам.
Бих искала да давам верни насоки за развитието на детето ми, както направи майка ми с мен, а не да страдам от болни амбиции и тотапло да го объркам.
Аз откакто се помня живея с мисълта, че съм била най-доброто и най-умното дете. Както и най-красиво, естествено. Разбира се, че това не е точно така, но родителите ми са ме карали така да се чувствам. Никога не са ми повишавали тон. Разбитахме се само с поглед.
Ей така искам и аз да се отнасям към детето си, когато започне повече да разбира.
Много бих искала и да съм смела в решенията и постъпките си в по-далечно бъдеще. Да вярвам на детето си и да не му задавам въпроса - В колко ще се прибереш? /колкото и да ми се иска/. Абе много са нещата, има да се уча, да подръжавам, но дали ще успея??? Времеето ще покаже.
Единственото, което ми е липсвало е повече време прекарано с тях.
Старая се да съм спокойна, да не повишавам тон, да не се карам пред другите деца, да не правя забележки и най-вече да поущрявам.
Бих искала да давам верни насоки за развитието на детето ми, както направи майка ми с мен, а не да страдам от болни амбиции и тотапло да го объркам.
Аз откакто се помня живея с мисълта, че съм била най-доброто и най-умното дете. Както и най-красиво, естествено. Разбира се, че това не е точно така, но родителите ми са ме карали така да се чувствам. Никога не са ми повишавали тон. Разбитахме се само с поглед.
Ей така искам и аз да се отнасям към детето си, когато започне повече да разбира.
Много бих искала и да съм смела в решенията и постъпките си в по-далечно бъдеще. Да вярвам на детето си и да не му задавам въпроса - В колко ще се прибереш? /колкото и да ми се иска/. Абе много са нещата, има да се уча, да подръжавам, но дали ще успея??? Времеето ще покаже.
Единственото, което ми е липсвало е повече време прекарано с тях.
Влияе ми...........родителите ми са живяли в друго време, с различни приоритети...........имам чувството, че да е чист пода е по- важно за тях, отколкото детето да е спокойно и щастливо...........Пък и сме различни храктери........те са много мекушави и бързо изпадат в състояние на безпомощност , а аз съм някак по- уверена......но пък са много себераздаващи се, естествени и непосредствени...........първо чувстват, после мислят ( аз искам и се старая при мен да е обратното)........Така че се опитвам да взимам добрите страни
Ех,да можех да съм като тях.Винаги съм им се възхиЩавала за подхода им към мен и брат ми.
Не си спомням да са ни били,никакви крясъци,никакви драконовски наказания,като наказания с бирени капа4ки под коленцата,както правиха на другите родителите им.Никакви забрани.
Просто с един поглед,едно изре4ение ни поставяха на мястото ни.Имаха ни огромно доверие и ние го знаехме.Поради тази при4ина и се стремяхме да го задържим.С баЩа ми си говорехме за вси4ко,страшно либерте е.
Докато аз съм по_нетърпелива,понякога не се поставям на мястото на дъЩеря си.Понякога избухвам,нетърпелива съм.
Не си спомням да са ни били,никакви крясъци,никакви драконовски наказания,като наказания с бирени капа4ки под коленцата,както правиха на другите родителите им.Никакви забрани.
Просто с един поглед,едно изре4ение ни поставяха на мястото ни.Имаха ни огромно доверие и ние го знаехме.Поради тази при4ина и се стремяхме да го задържим.С баЩа ми си говорехме за вси4ко,страшно либерте е.
Докато аз съм по_нетърпелива,понякога не се поставям на мястото на дъЩеря си.Понякога избухвам,нетърпелива съм.
За съжаление понякога - да!Едва ли има някой,който в определен момент като малък да не е казвал :Аз с моите деца,няма да се държа така... или други такива.Част от държанието на родителите си оправдавам,даже смятам(вече),че са били много прави,но има неща ,с които никога няма да се съглася и всячески се старая да не повтарям.Направо се сривам обаче,когато при импулсивна реакция чувам не себе си,а копие на баща ми или майка ми......Естествено лошата страна,която така се опитвам да скрия дълбоко,дълбоко...... 
Честно казано - не, за което безкрайно съжалявам. Родителите ми живееха в друго време, имаха много повече време за нас. Все още си спомням как вечер обичахме да се гушкаме в мама и да слушаме как ни чете "Работна мецана". И до сега зная приказката наизуст. Заедно правехме такива великолепни "бели" като да изрисуваме детската стая с графити ) или вечер да скрием пижамата на баща ми и той уж да я търси половин час ). Днес някак все не ни достига време за децата и макар "да живеем във времето на високите технологии", не искам синът ми да порасне пред телевизора, втренчен в Cartoon Network, вместо седнал до мен да се смее на "Дядо и ряпа". Иска ми се да усеща, че с всяка целувка за лека нощ му давам цялата си любов, а не че търся извинение за малкото време прекарано с него. Родителите ми ми дадоха всичко от себе си, достатъчно свобода и много подкрепа. Надявам се един ден, след много години, и моите деца да кажат това.
) или вечер да скрием пижамата на баща ми и той уж да я търси половин час ). Днес някак все не ни достига време за децата и макар "да живеем във времето на високите технологии", не искам синът ми да порасне пред телевизора, втренчен в Cartoon Network, вместо седнал до мен да се смее на "Дядо и ряпа". Иска ми се да усеща, че с всяка целувка за лека нощ му давам цялата си любов, а не че търся извинение за малкото време прекарано с него. Родителите ми ми дадоха всичко от себе си, достатъчно свобода и много подкрепа. Надявам се един ден, след много години, и моите деца да кажат това.
Влияе ми, разбира се. Гледам да вземам каквото ми харесва, и да не правя това, което не ми е харесвало. Надявам се и децата ми един ден, живот и здраве, да правят така. Не си правя илюзии, че и към нас няма да има критики и желание някои неща да се правят по-добре. По-скоро би ме притеснило, ако не е така, би ми създало чувство за сбърканост на нормалното движение на света. Такова чувство изпитвам като видя например родители, които ми изглеждат по-интелигентни от децата си. Изпитвам тъга и тих страх.
Сигурно ми влияе,но аз поне не го усещам...А подобно на някои момичета преди мен ми се иска.Наистина бих искала да мога да повторя модела на майка си, и ако в резултат след време взаимоотношенията между мен и детето ми са такива,каквито аз имам с майка си,бих била щастлива...Струва ми се малко вероятно,дори и заради по-различното време,в което живеем...
Една мисъл ме гложди от доста време, да не кажа от както имам дете. Опитвам се да се ограмотявам относно подхода към децата, за естествените периоди, през които минава едно дете, да проявявам разбиране, търпение, информирам се за всичко , което ми се случва с Бобчо. Забелязвам обаче, че ако се изпусна да реагирам първосигнално, съм копие на майка ми или баща ми като реакция. Това ми е крайно неприятно, но не защото те са правили нещо кой знае колко лошо, а по скоро , защото съм с вътрешното убеждение , че то е било неправилно. Така съм го възприемала като дете , така си е останало и до днес. С една дума - опитвам се да не повтарям нищо, ама наистина нищо от модела на моите родители. Това може да се каже дори и за полезни неща... А вие сравнявате ли се с тях, поддържате или бягате от техния модел на възпитание?
Ох, ако знаеш как ме тормозят същите мисли напоследък... И като се разкрещя после си викам "Абе що не оставиш детето намира"... просто се хващам как съм се разкреяла за незначителни неща и се замислям точно за този модел. И аз се чувствам като копие на майка ми и то точно за неща, които не харесвам. Много често казвам "Не" без изобщо да помисля... ми ей така ми идва... Уф, явно повечко трябва да се владея... Осъзнавам и виждам, че не това е начина и пак го правя.. много гадно!
Почти за всяко нещо се опитвам да търся отговор в детството си. Как са реагирали родителите ми, аз как съм се почувствала, съответно как да подходя към дъщеря си. Най-общо има два модела на поведение - или копиране на родителското или пълното му отричане. Аз по-скоро спадам към втората група. "Пътеводител" са ми техните грешки, макар и те да не са повече от грешките на другите родители. За съжаление по-често си казвам "те не направиха това, то ми липсваше и ще го напрвя за дъщеря си" или "това ме нарани когато бях дете и няма да направя същото с моето", отколкото "Така правихме, беше много хубаво, искам и моето дете да го изпита". А детството ми е било щастливо, родителите ми добри, но не знам защо е останала някаква горчивина... и тя често е водеща в отношението ми към детето.
Мисля , че всички сме повлияни по някакъв начин от своите родители иначе няма да сме техни деца.Въпросът е по-скоро доколко сме повлияни от нещата които не одобряваме в тях или от тези които харесваме.На мен незнайно защо като прочетох темата и веднага асоциациите ми бяха насочени към това което правя и аз , а същевременно никога не съм одобрявала у тях.Например това , че те са работохолици , винаги се занимават с нещо , почиват по изключение или когато са болни и винаги когато се занимавах с нещо любимо и безполезно ми казваха:"Сега вместо да си губиш времето с тази глупост можеше да свършиш еди-какво си...".И до ден днешен се чувствам ужасно когато стоя и не върша нищо.Не че съм толкова трудолюбива!И в същото време се мразя , че когато видя някой в къщи да лентяйства и в ума ми изникват 100 идеи какво може да свърши докато си почива. 
Да, влияе ми и за неща, които не съм харесвала, но и за такива които са ми допадали. Иска ми се да не се влияя от някои неща като реакции, изрази и определен начин на възпитание, но засега не съм успяла. Гледам да се съсредоточа върху положителните страни на техния модел на възпитание и да го прилагам върху дъщеря ми.
Баща ми беше прекалено строг с мен, майка ми - в другата крайност. Опитвам се да извлека доброто, което съм получила и да го предам на Калина. Същевременно всичко, което ми е донесло някакво страдание в отношенията ми с родителите ми категорично няма място в отношенията ми с детето ми.
Имам късмет да съм дете на наистина прекрасни родители!И бих била наистина поласкана,ако ме сравняваха с тях,особено с майка ми!Не ми се налага да подражавам или да копирам тяхното поведение или методи-аз просто съм убедена,че те наистина са действащи и приложими почти изцяло.И това "почти" не е породено от съмнения в правилността им,а само налагащо леки видоизменения заради изместването им във времето.Така че,имам добър пример и ми остава само да се моля за сили,воля и търпение да го следвам.
Ами вляе ми естествено - едва ли има някой на който не му влияе в една или друга посока.
Лошите неща гледам да ги избягвам, като това, че без значение какво правех все ми казваха, че мога повече и че това е нищо. Те и сега продължават да не забелязват хубавите неща, но лошите...
Много ми се ще да успея да съм като тях и да възпитам Дариа в самостоятелност, да не й вися над главата и да се безпокоя непрестанно. Много ми е трудно обаче - аз съм спокойна само, когато ми е пред очите.
Лошите неща гледам да ги избягвам, като това, че без значение какво правех все ми казваха, че мога повече и че това е нищо. Те и сега продължават да не забелязват хубавите неща, но лошите...
Много ми се ще да успея да съм като тях и да възпитам Дариа в самостоятелност, да не й вися над главата и да се безпокоя непрестанно. Много ми е трудно обаче - аз съм спокойна само, когато ми е пред очите.
Интересен въпрос и още по-интересни отговори.Нима някой от вас си мисли,че може да се абстрахира напълно от модела на родителите си?Това просто е невъзможно.Може да се промени,да се отхвърли елемент,но напълно игнориране - не става.Има нещо наречено - ВЪЗПИТАНИЕ- и то се получава основно в семейството /не изключвам другите фактори/ и модела на семейството,начина на живот и всичко се предава по един или друг начин на детето.Ако някой може пред колегите си да "играе роля" то в къщи родителя не може 24 часа да е в нея.Детето го вижда такъв какъвто е,с предимства и минуси и естествено,че овладява неговото поведение.То се променя,но ОСНОВАТА е дадена в СЕМЕЙСТВОТО от мама и тате.Колкото и да не ги харесвате или да ги харесвате носите техни черти /не само физически/.Развитието на детето включва и тази част,която го различава от родителите ,но това не изключва и "приликата" с модела им. 
Нима някой от вас си мисли,че може да се абстрахира напълно от модела на родителите си?Това просто е невъзможно.Може да се промени,да се отхвърли елемент,но напълно игнориране - не става.
Все пак повечето от нас претендират да са мислещи същества. В това число съм и аз и ти гарантирам, че това, което не желая го игнорирам напълно... Иначе всички щяхме да сме производни на прародителите си и лелеееее... тежко и горко ни. Не всичко е гени и възпитание все пак имаме и свободна воля, разум и прочие...
Съвсем естествено е да копираме поведението на родителите си. Хващам се, че когато ме ядоса Димитраки, реагирам така както са реагирали към мен преди време. Само че това не ми харесва и полагам доста усилия да си сдържам нервите. Получава се, но за мен е трудно. Поне съм наясно какви грешки са допуснали с мен и че аз не искам да ги повтарям.
Ами вляе ми естествено - едва ли има някой на който не му влияе в една или друга посока.
Лошите неща гледам да ги избягвам, като това, че без значение какво правех все ми казваха, че мога повече и че това е нищо. Те и сега продължават да не забелязват хубавите неща, но лошите...
Лошите неща гледам да ги избягвам, като това, че без значение какво правех все ми казваха, че мога повече и че това е нищо. Те и сега продължават да не забелязват хубавите неща, но лошите...
И аз като теб!
Мисля,че успях да намеря верния път във възпитанието на дъщеря ми!
във хиляди ситуации. Оказва се, че е по-силно от мен. Може би точно затова психолозите казват, че несъзнаваното си личи през постъпките. Друго се получава, обаче когато човек се замисли. Тогава според мен могат да се променят различни неща, но не и всичко, което е дълбоко залегнало в нашите нагласи. И за добро и за лошо, родителите са ни в главите .