Уж нямах проблеми, а почна да ми докривява......

Нормално е да ти е мъчно.
Ще го превъзмогнеш, нали все пак и на него му е добре с нея.
Ами ако е на ясла, ще ти е още по терсене, май.
Пускай музиката на Мах и така.
Аааа и честита нова работа. 

И на мен ми докривя, докато ти четях постинга  Дано да ги пребориш тези си чувства някак си    съжалявам, че нямам идея как само исках да ти пожелая успех

О милата:(
И при мен е същото, всеки ден си мисля дали си заслужава да излизам.
Дали не биха се справили и без мен?
Незнам с какво да ти помогна, може би ако знаеш че не си само ти така ще ти е по лесно.

Ох, бебка е още на 6 месеца, а аз отсега изпитвам страх от първата голяма раздяла . Успокоявам се с това, че тези събития и чувствата от тях са съвсем естествени. Предполагам, че ще е същото като да загубиш нещо много ценно, но да знаеш, че е за кратко и после пак ще го намериш. Ето такива неща ми се въртят из главата.

Затова не харесвам бавачките  , ако го видиш как се заиграва и е щастливо и остава с желание с други деца в детска градина ще ти е по-леко. Докато той плаче и се моли и на теб ще ти е криво. Алекс вече от година ходи на градина, но ако го води някой друг по-късно и ме види мен как излизам за работа пак плаче. И на мен ми се реве .
Излизай без да те види сутрин, докато са в друга стая  ...

Напълно те разбирам.  Но има и по-лошо. Представи си да оставиш зад гърба си пищящо дете и цял ден да кънтят виковете му в ушите ти: "Мамооооо, мамооооо!"
Никоя майка не заслужава това! 

просто си поплачи
позволи си лукса да си тъжна... и нещата лека полека ще отминат
моята съседка спешно трябваше да се върне на работа - беше и доста трудно първия месец - та може би и втория, но после... сега е перфектна майка и служител
а аз съм една вманиечена майка, чието дете не може да я пусне до тоалетната
има много предимства в това детето да не расте само с майка си - знаеш го - нека тези мисли ти помогнат поне малко
успех - чела съм твои постове - мисля, че ще се справиш
но не се лишавай от лукса да потъгуваш на свобода - ако трябва тръгни по-рано да си поплачеш, да си освободиш нервите - не се затваряй в теб!

 Ами то няма съвет, как да не ти е тъжно- просто след известно ереме, кото се прибереш в къщи и видиш как със светещи очички ти разкаже каква страхотна игра е научил днес с бавачката или на какво интересно място са ходили или специалната рисунка за мама, на която едва ли ще можеш да разпознаеш, кое точно е "мама", ще се убедиш, че си взела правилното решение, защото откъсването ви един от друг е много полезно и за двама ви - ще видиш. Ти също имаш нужда от нови контакти и нови "занимания". А на моменти пак ще си ти става мъчно- просто няма начин- все пак на цялата Земя има само един човек , който за него е "МАМА". То май още повече те натъжих- просто се разчувствах от думите ти!

Aма точно обратното бе, Ели, той вече си има СВОИ игри с НЕЯ. Разбираш ли?
Точно май от това ми докривява.....щастлив е, разбираш ли?
И аз си спомням, че до съвсем скоро е бил щастлив и с мене......

Ох, разбирам те, на мен от сега ми е криво, защото Мартин ЕВЕНТУАЛНО ще ходи на ясла от септември.
Но  catnadeen е права, постепенно нещата ще влязат в релси, все пак социализацията на децата ни, пък и нашето собствено
навлизане отново в света на големите  е неизбежно. Вечер като се прибереш, си го гушкай, гушкай, гушкай - за компенсация. Сигурна съм, че така правиш и без да ти казвам, де.

ПП Между другото, онзи ден те мернах с периферното зрение пред Sofia Mall - срам ме беше да ти се обадя  , ама искам да ти кажа, че определено си в много добра форма 

Мила, в абсолютно същата ситуация съм - на нова работа и дечко на ясла, да ти кажа аз не се тормозя, защото когато се върна се радвам толкова пълноценно на малкото диване и тя ме чака с радст, а като бяхме по цял ден заедно чак ни писваше една от друга. Сега нямаме време да си се нарадваме, а и аз съм по-удовлетворена от себе си, че се реализирам и професионално. По-ведра съм някак.......

Спокойно, аз всяка сутрин, като я оставям в яслата си мисля за хилядите жени, които правят точно същото и изпитват същите чувства и ми става по-леко на душата

Е, недей така, ами ако не я харесваше?! Тогава какво щеше да ти е душата?!Аз ги познавам и двата варианта. Как ще реагираш, ако сутрин ти казва, даже без да реве, ами едно такова, сякаш е събрал мъката на целия свят в очите си: Не искам с нея МАМО-о-о, моля те, моля те, моля те!!! И направи оная тъжна устичка- нали я знаете всички.

тенкю, заслабнах доста, откакто ходя на бачкане.
Трябвало е да ми се обадиш.

Милата 
Като четох постинга ти чак физически усетих нещата, които те вълнуват. Баткото ни е вече на 9 години, а малкия на 4 и половина.
Повярвай ми и с двамата съм се чувствала така.
Големия ходеше на ясла за кратко и после на градина - ревеше докато стана 3 група.
Малкия прескочи яслата - беше си с бавачка в къщи. Знаех че е щастлив, че тя се грижи добре за него и въпреки това ми е било много мъчно.
Периода е много труден, никога няма да се чувстваш както преди, но постепенно нещата ще се наместят и детето ще привикне повече с жената и ти с работата и раздялата с него сутрин.
Тогава ще остане само трепетното очакване да се прибереш след работа и да получиш мечешка прегръдка и мазна целувка.

Честита работа      
И пак споделяй от време на време как върви. С малкия ми беше къде,къде по-лесно защото имах с кой да си споделям.

Абе то за вървенето върви добре, Лени, даже си мислех наскоро, че като ни приключи ангажимента с нея-понеже свеки ще спира бач скоро-на всяка цена ще я препоръчам
Проблемът е, че май съм почнала да изпитвам лека доза носталгия и даже ревност.
Ако нямам в началото на деня много работа-даже си представям какво сме правили по това време на деня.
добре, че бързо преглъщам и се връщам в "света на големите".

Разбирам те и на мен ми се случи същото-трябваше да тръгна на работа и да оставя малката при баба й.
Не се натъжавай и това ще мине,а това което изпитваш и за което ти е тъжно е ревност.
Затова като се събудите сутрин,поиграи си с малкия,кажи му колко го обичаш и т.н. и остави един хубав спомен за теб за през деня.И когато се върниш вечерта да те посрешни с прегрътка и целувка . и да те нариче "мойта сладка мами"

           

Ха хаааа хааа и през това сме минали  . С големия нямах и идея за бавачки други такива глезотии. С малкия я взехме жената от немай къде,,защото се наложи да се върна на работа когато малкия беше на 9 месеца.
Тя го обикна детето и то нея - някой път като го гледах как я гушка и как си играят и мен ме е жегвало под сърцето.
Даже имаше един смехотворен случай - карам му се за нещо ама съм се напушила многооо и понеже никак не ме чува плеснах го веднъж по памперса /то не беше пляскане в истинския смисъл ми по-скоро напомняне / - малеее като писна това дете - "Маргииии, Маргииии елаааа" - той рееееввв, а аз сраммммм 
Сега ми е смешно, ама тогава направо в дън земя потънах.
Малкия и до ден днешен като го питаш коя е баба ти, без да се замисли първо назовава бавачката и чак на второ място идва истинската му баба.
Но като се замисля трезво да ти кажа - детето е щастливо, бавачката /нашата поне/ си го гледа като истинска баба и се грижи за него и от време на време го глези, е понякога и се скарат нещо. Но той е щастлив с нея, а това е най-важното.
Аз и затова измислих вариант да си я задържим още малко жената при нас макар и на половин ден, защото децата я обичат и много ми помага.

Иначе за работата - да не те плаша - ама аз цяла година след като се върнах на работа си спомнях нашия си режим с малчо 
Че и до ден днешен като ми докривее нещо в работата искам да съм си у нас и да си ги гушкам, вместо да се разправям с разни  .....
Полека лека ще свикнеш, но поне за мен никога вече няма да е същото както преди да родя и да знам, че в къщи ме чака една малка маймунка, пък вече и две.

и на мен ми беше кривичко в началото, но когато няма начин, наистина идва момента за Света на големите . При едни по-рано, при други- по-късно, за трети- реално никога.
Нормално е да ревнуваш малко, хубаво е, че жената е съвестна и го гледа добре. В противен случай щеше да си бясна и пак да се тревожиш, само че за далеч по-съществени неща .
Не е най-добрия вариант да се отдадеш изцяло само и единствено на детето си след един момент.
Просто защото сега ти си целият му свят, но след 2-3 год. то няма да има толкова огромна нужда само от теб, ще си има нужда от самостоятелност, а ти ще си загубила и тренинг, и позиции, и желание за работа. Но винаги ще си останеш единствената и най-обичаната мама

Ако знаеш само как ме посреща вечер с МАМИМАМИМАААМИИИИ.......
По-рано май не беше така??
И сега пО ми се гуши и гали.
Абе само да е жив и здрав-ще се опитвам другото да го преодолея, ако ли не-ще ви поплаквам виртуално тук. 

Нормално е, ще го превъзмогнеш. Аз се чувствах по същият начин като оставях Алекс в яслата.

Първо-честита нова работа   Ще преодолееш носталгията по ежедневното и целодневно общуване с малкият сладур!Нормално е в началото да ти е тежко,добре,че си случила на детегледачка!Сега, както пишеш сама,ще е още по-сладко прибирането от работа!

Честита работа  А за мъничето - ами и на мен ми е мъчно....сутрин и особено като видя по градинките мами с дечица...а моето детенце е с напълно непозната жена...но наистина е свястна и се грижи много добре за Гери И все пак ми е мъчничко

и аз да споделя, макар че няма да е утеха за теб, вероятно... Сигурно съм голяма егоистка, защото (почти) успях за три месеца да се справя с носталгията по времето, когато бяхме само двамата със сина ми. Като ме "емна" новата работа, няма кога да се тюхкам... А вечер е просто разкош, защото въпреки цялата любов на баба му и баща му, който се прибира преди мен... Теди забравя всички и всичко и ме гушка.

Аз се върнах на работа когато Мони беше на 7 месеца, а отгоре на всичко трябваше да я изпратя в провинцията тъй като и мойте родители и родителите на мъжът ми са от там. Не е далеч - на около 50 км. от София е, но аз вечно бях на работа или на лекции и т.н.
Понякога бях на работа и събота и неделя и ми се е събирало да не я виждам по 2 седмици. Това е истинско мъчение и затова от време на време майка ми идваше с нея за малко при нас.
Когато си ходехме и като стане неделя елате да ме видите, подувах се от рев и не можех да се откъсна от нея. Идвало ми е да се ...
Мони е все още при майка, но сега имам повече време и постоянно си я виждам, а и се успокоявам от това, че от септември вече си е с нас.
Тези две години се чувствах не както трябва, все едно някой бе откъснал част от самата мен. Много е трудно, но най-важното е, че детето ми е обсипано с много любов, внимание, грижи и всичко от което има нужда.
Много съм благодарна на родителите си и безкрайно много ги обичам   

Eх, поне това съм си спестила, щото аз бая късничко родих Станислав......тъй че студентския период поне ми е отдааавна отминал.
Което не пречи от време на време все още да подсмръквам.

не бях се замислила колко ли ще ми бъде трудно когато малката започне да ходи на градина.явно в началото със всички е така.моя приятелка когато започна работа в началото плачаше всеки ден

Същата работа и при мен - май месец започнах работа, на ново място, сестра ми гледа малкия 4 м., от другата седмица е на градина. По едно време и на мен ми беше докривяло и даже щях да пускам тема да си излея мъката във форума, че и мъжът ми много, много не ме разбираше (било нормално, нали е по цел ден с леля си) и от това ми беше още по-криво. Та имаше един период (кратък, слава Богу!, може би за няколко дни, седмица-две), в който малкия започна да предпочита сестра ми (тя живее вече при нас). Ей, какъв рев му ударих една вечер........ гушкам го аз да го нося, бяхме на разходка, а той отиде при леля си.... рев  - много тежко ми беше и ме беше и яд на себе си, че ревнувам, че е отминало времето когато си го гледах аз....... По някое време си поплаквах и в офиса (следобедите често оставам сама). Ама мина този период и се успокоих, де  , ама пък почна като ни изпращат да поплаква, добре, че после бързо се заигравал. Сега на почивката не се отлепяше от мен.
Успех и дано бързо се нагодите всички към новата обстановка! 

Не е задължително да се чустваш зле.
При мен нещата стояха точно обратното .
Обичам детето си , но си давам сметка , че и аз трябва да живея пълноценно , което включва и други неща освен него .

Пандора по-горе го е написала чудесно , вечер общуването с дъщеря ми е на друго ниво . Радвам се на всичко , което бърбори , а докато я гледах бях много изнервена , липсваше ми социален живот .
Не ми е било тъжно нито един път , въпреки че я оставих на ясла на десет месеца и половина . Поли също нямаше проблем с адаптацията .


Депешарчице , сори че ти влязох в темата , ама като ми запишете , че ви текат сълзите , чак ми става странно , не съм се чуствала по този начин и не мога да ви разбера .
Това съвсем не значи , че не ми е мъчно за вас , че така чуствате нещата 

Депешарчице, понеже Станито, този сладурко сигурно е едно дълго чакано и много обичано дете е нормално фокусът на твоя свят да е върху него, затова ти липсва сладката ви хармония, НО не го обсебвай, чети си подписа на Лекси по-често...децата ни се отделят от нас и светът ги вика и не бива да ги обсебваме - казва ти го единствено и много изстрадано дете, измътено с лежане от 36-годишна мама - това съм аз де.

Mи да ти кажа, май вече мина периодът.
С кеф ходя на работа-пу пу пу.
Не съм притеснена за него и не се налага да звъня час по час.
Само дето след двегодишна пауза съм излязла от ритъм и се скапвам адски бързо.....

Поздравления за новата работа.
Напълно те разбирам, как се чувстваш. Аз преживях същото, но пращах дъщеря си на ясла. Така се случи, че ме натиснаха да почна работа, когато тя остана за първи ден цял ден на ясла.
Значи, тръгна в да речем понеделник, вторник и сряда до обяд и в четвъртък, майка й на работа - тя - цял ден. Ох, как съм ревала и как първия ми работен ден беше ужасен. Не стига, че съм в непозната обстановка, където уж ме въвеждаха в работата чужди хора, ами и сърцето ми свито за рожбичката ми, която оставих пищяща и тръшкаща се по земята в яслата. Бях примряла вече от мъка, когато си тръгнах от Младост за Люлин с маршрутка. Идваше ми да сляза от нея и да си хвана такси, после пък направо вече да скоча от нея и да хукна да тичам, че ми се струваше, че по-бързо ще стигна до Люлин така . Голям тормоз беше. Когато я видях с мъжа ми на вратата, ревнах като магаре, а той притеснен, е нещо не ми е харесал първия работен ден. Уф... големи мъки бяха.
След 1-2 седмици, се усетих, че не мисля по цял ден за нея, а след още 2 спрях дори да звъня в яслата, за да питам, как е... Свиква се с новото ежедневие и така...
Терзанията ти скоро ще отшумят, особено ако си и в добър колектив, което ти пожелавам.
А това, че се разбира с бавачката е чудесно.