Защо децата ни малко успяват? - Седем причини.

Колкото повече детето е изложено на лошо влияние, в лоша среда, с невъзпитани и неграмотни деца и възрастни, толкова повече и то затъпява. Важно е какви са му генетичните заложби, но в крайна сметка всеки човек се влияе от другите, камо ли пък едно дете. За възпитателките - то не е само до научаване. Има си хора, които стват за такива и други - които не стават и не вдъхват никакъв респект в децата колкото и да се мъчат. Ами като виждат, че не ги бива да си сменят професията. Виж, родителите не могат да се сменят и ако са простовати, не провокират детето да се развива и образова, говорят му се простотии и то попива ще не ще. За такива деца е по-добре сигурно да прекарват повече време в по-интелигентна компания. Но в крайна сметка май проблемът основно си идва от родителите, които не могат да се справят с децата си. И после - от самите деца. Някои просто не обичат да учат.  Пък и улица и телевизия... За мен няма спасение - светът се е разхайтил и децата ни ще бъдат такива. А някой да ми каже сега кой е виновен за следното: Защо на мен ми беше противно да ходя на детска градина, мразех да си играя с децата, беше ми скучно, а на повечето си им харесваше. После мен ме кефеше да ходя на училище, ама имах доста съученици, които мразеха, беше им скучно, искаха да си играят. Кой е виновен? Природата ако питате мен.

Драги народе, докато произвеждаме мъдри мисли, моето дете тази вечер успя много. Овнето най-сетне реши и проходи. Моля да извините временното ми отсъствие по темата. Пърхам. 

ПП: Видя отворената врата и тръгна към нея. За света ще да съм го родила  Затова сега ще си го гледам по цял ден вкъщи, пък нека съм неработеща
Ама много е смешен. Ходи и всичко в него също ходи. Някакви ръце се размятат на ляво и дясно, за да пазят равновесие, а навиреното носле пори въздуха. И бърза, бърза. За къде ли бърза, милият?   

еее кеф айде честито

Неработеща мама съм. И ще бъда. По ред причини с които не мога да се преборя.
Имаше и период в който работех, и за който голямата ми дъщеря ми разказва(сега) с голяма тъга. Просълзява се, когато ми разказва как е тичала на прозореца в градината за да ми помаха с ръка. Разказва ми за самотните си следобеди, когато няма кой да й стопли обяда и да й помогне за задачите. Разказва ми за огромната си тъга, когато се наложи да я оставя последната седмица в болницата, почти излекувана от минингит, за да отида на работа и да мога така да й платя част от лекарствата. Тогава вдигна отново температура и лекуващата лекарка я изписа преждевременно, защото според нея срива се дължеше на емоционалното й състояние. Разказва ми колко й е хубаво да се прибере у дома и аз да я посрещна.
Не работя вече 5г. Съвсем наясно съм какво учи детето, кое й е интересно, кое я отегчава. Непрекъснато търси мнението ми, въпреки, че може да мине и без него. Късметлийка съм - отглеждам отговорно и амбициозно дете. Пубертета е много труден период. Вече не ме боготворят, критични са към недостатъците ми.
Познавам приятелките, анализирам поведението им и се оказвам права, заради което мнението ми все още има значение. Затрупвам я с куп задължения (пазаруване, изхвърляне на буклука, миене на съдовете-само нейни задължения, а често и гледане на малките). Има по-малко свободно време от повечето си връстници,но и скуката рядко я навестява.Все още обаче ми казва:"Мамо, толкова ми е хубаво с теб!"
Само че, както казах - късметлийка съм. Децата са много различни, както и родителите, които ги възпитават.

Преди време бях в Стокхолм и се разхождах на места, които се посещават предимно от деца. Направи ми впечатление, че шведските деца са различни от нашите. Те си бяха деца, истински деца! А нашите деца са едни малки възрастни...
Това, разбира се, не е научно доказано и обосновано. Това е моето болезнено усещане. Не съм се взирала в децата, та тогава дори си нямах собствено и много-много не съм се замисляла за детската психика и пр. Спомням си, че това, да го наречем, усещане, ме удари като с чук. Седнах на една пейка и се поплаках. За нашите деца. За моите, още неродени тогава.
В нашата държава нищичко не е наред.
Ние самите не успяваме.
Как тогава да очакваме, че нашите деца ще успеят?
П.П. Честито, Деметра!

Деметра, да ти е жив и здрав юнакът!   

Автора на статията и самите тези в статията игнорирам, не ми допадат (още повече тезата, че децата ни малко успяват - много негативно ми звучи, а за мен проблемът е другаде, не в успеха - примерно, че не са достатъчно щастливи, освободени, реализиращи потенциала си и пр).

Но напълно споделям загрижеността на Деметра за детските ДГ у нас и също се колебая и не знам как ще пусна детето си в градината точно под блока, която се води елитна и с наплив голям, защото не ме удовлетворява като цяло концепцията за образованието у нас и в частност в тази градина. За пример: директорката е свръхамбициозна, какви ли не програми за обучение са въвели, печелят награди децата и т.н., учителките са в постоянен стрес децата да успяват, те самите да перформ-ват добре и т.н..

 А аз искам просто детето ми да е щастливо и спокойно там, да се занимава с интересни неща, да натрупа интересен опит, да се научи да общува с другите деца, да се чувства сигурно, а буквите може да ги научи и в 1 клас. И мечтата ми горе-долу се реализира от плей-центровете, които съществуват в Нова Зеландия и за които беше писала преди време Майка. Пускам тук линк към сайтове за тези заведения (става дума за вид родителски кооперативи, в които 30-тина родители се редуват по един ден от седмицата всеки да прекара с децата (при което с 30 деца има 5-6 възрастни всеки ден, плюс възпитател). Всичко се поддържа на държавно ниво и дори работодателите се отнасят с разбиране и е нормално да отсъстваш веднъж седмично, за да си в този център с децата. Има специално обучение за родителите също. Абе приказка, а и самата Майка беше възхитена от системата и с голямо удоволствие пращаше детето си там. Та ето, за който има време да чете:

http://www.playcentre.org.nz/
http://www.teachnz.govt.nz/pathways/ece/early-playcentre.html
http://www.cyf.govt.nz/1691.htm
http://www.barnardos.org.nz/home/index.asp

момичета, не го разбирам това дето децата в другите държави били деца, а нашите били като възрастни  честно казано почти не съм виждала деца от други държави (единствено на морето тази година, но тогава никакви съществени разлики не открих, поведението им беше почти идентично)
моля ви да ми го обясните... ако може с конкретен пример...понеже няколко човека вече чувам го казват...

що се отнася до ДГ - не съм останала с впечатление, че чак толкова ги товарят децата с разни програми, но все още не съм се сблъскала пряко, така че впечатленията ми са косвени
така или иначе за мен мозъкът е като нива и колкото повече се разорава, толкова по-ллодородна става
нищо страшно не намирам в това да се занимават децата и с някаквви умствено-напрягащи дейности от време на време

Ами..тук може би пак си е до дете..не знам. Нямам опит с много деца, но поне при Елина тези "умствено-напрягащи дейности", ако са игра, в която участваме всички тя не го приема като "учене"... някаква задача, а напротив - приятно и е и дори сама иска да измисляме нови такива.

Аз поне предпочитам на игра да учим букви и да четем/разказваме за някакви реални неща (истински животни, история..) отколкото да обличаме и събличаме кукли.
Не че няма кукли...просто не са и толкова интересни.

Предпочитам сега, докато още се формира да се опитам да и покажа колко интересни неща може да научи, да и дам колкото се може повече информация за света около нея, за всичко което я интересува. Да я науча да си задава въпроси и да търси отговорите им...

Вчера я разнасях с мен "по работа"....видя къде се раждат книжките, показах и къде съм работила, когато тя е била в корема ми, къде съм се учила да карам кола, къде съм живяла като дете, къде ми е било училището и къде сме ходили на пазар с моята баба...
Мисля, че е важно ние самите да споделяме с децата си.
Да им разказваме неща от нашия живот. Какви сме били (и то не само хубавите неща), какво сме правили и как сме се чувствали.
Само така можем да им дадем чувство за взаимност...иначе е малко като разпит "ти какво прави днес?"...та ние самите почти винаги отговаряме "ми, нищо..."...е, какво очакваме от децата?

Знам, че сигурно ще има много несъгласни, но искам детето ми да ме приема като приятел...да се чувства свободно да ми каже всичко без да се страхува от реакцията ми. Ние сме равнопоставени...тя просто е по-малка.
Аз имам право да я уча, но нямам право да я ограничавам безпричинно.
Всяка забрана трябва да е добре аргументирана, всяко обяснение трябва да е истинско.
Съответно, когато тя успее да се аргументира добре за нещо, дори то да е против моето желание - приемам го.
Така ми се струва правилно...

Иначе за образователната ни система...не ми се пише просто.
Евала и на моя учител по литература, че на въпроса "Какво е искал да каже автора" и моят отговор "Той каквото е искал да каже го е написал"...не ми писа двойка:))))))
Да си пожелаем повече такива учители за нашите деца....

Честито продило. И моят проходи като видя отворена врата и направо се затича да излезе. Ама не знаех, че значи, че съм го родила за света. Искам си го пъъъъък. И аз ще си го гледам колкото имам възможност и нерви.

Това, според мен е заради спокойния живот там...........тук родителите са ужасно напрегнати и изнервени...това неминуемо се отразява и на децата.........Да не говорим, че никой у нас не защитава децата ни...........те трябва да се справят сами........и това незнам как да обясня на детето си.........че всеки има право да те унижава- от продавачката в магазина, до учителя в училище

И аз забелязвам разлика между българските и датските деца и се опитвам да си обясня на какво се дължи. Като цяло оставам с впечатления, че датските са по-послушни. И майка ми като беше тук се изуми колко са умни и добри децата. Тук са по-спокойни, по естествени. Българските са по изнервени или комплексирани и наплашени. Разбира се не всички, говоря по принцип, щото и в БГ съм виждали добри и разбрани деца и тук съм виждала ревливи. Отношението към децата тук е различно от българското - и от родители и от педагози. Държат се с децата като с личности и с уважение. Казвала съм и преди. В детската градина като бях на оглед, която е смесена - ясла и детска градина цареше пълна идилия. Никой не викаше, бебоците си спяха или просто си лежаха в креватчетата навън и нито едно не издаваше звук - просто си гледкаха като англечета. По-големите - едни се разхождаха и си играеха, други си закусваха, трети си спяха на земята и беше изумително тихо за детска градина. Наистина не знам как го постигат. Имам много да уча от тези хора.

Реза,   
За споделянето с децата и за ученето с игра. Приподписвам и двете.

Василиске, Сами ми се вижда 100% дете, никакъв малък възрастен не забелязвам 

Научи го, че НИКОЙ няма право да го унижава!!!!

Не мога да кажа: разликата е такава и такава. Това беше просто едно усещане, при мен тези неща са много силни и аз им вярвам.
Да знаете, че дотогава и никога след това не ми се е случвало да си седна някъде, та да си порева.
Ужасно е, че децата плащат греховете на предците си.
Когато четях за първи път Библията, това ми се видя несправедливо и невярно. Ама на, вярно излезе.