Изповедта на една раково болна...
Право на последна дума
Бях силна и горда жена, живях достойно и се радвах на обич и признателност и в личния, и в професионалния си живот. Затова вярвах, че съм заслужила спокойни старини и лека смърт. Но Бог ми отреди страдание. Казват, че така Той изпитвал силата на духа на любимите си чеда. Не мога да проумея тази истина, но тя е проверена чрез живота на прекрасни скъпи за мен хора.
Тежък е кръстът на онкологично болния у нас. Страшната диагноза обръща наопаки живота на цялото ти семейство. Но събираш сили и започваш една непосилна борба с коварен противник. Този противник има много лица. Неимоверното физическо страдание, което не си предполагал, че можеш да понесеш, отнема силите ти и не ти дава покой денем и нощем. То обаче не е най-страшното. Болката може макар и за малко да бъде победена с лекарство. Но още не е намерен лек срещу човешкото бездушие. Кръстът на обречени бихме могли да носим по-леко, ако имаме усещането, че здравната ни система работи в името на човека, ако хората, които трябва да лекуват, са професионалисти с висок морал и не оставят у пациента горчивото усещане, че неговата съдба им е безразлична. Защо трябва да получаваме отношение и обслужване в болницата като банков кредит с най-неизгодна лихва – плащаме с наранената си човешка гордост, с болка, която стократно надминава физическата.
Твърде тромаво работи машината на болничната помощ, а броят на онкоболните расте като лавина. Ако успееш да запишеш час за преглед и досието ти се окаже на мястото си, а не се налага сам да си го търсиш, следва изнервящо чакане пред кабинета с неизвестен край. Напрежението е огромно и то се стоварва допълнително върху безсилните ни плещи. И не защото треперим за живота си, а за да поемем тази тежест, до нас винаги са близките ни.
Ако отношението към онкоболните е като към обречени, спасение никога няма да се намери. В борбата с тази болест имат дял не само учените изследователи, но и практикуващите лекари, които трябва да бъдат близо до пациента. Кой знае, може би тъкмо те ще открият тайната на изцелението. Но те като че ли нехаят – не вярват в чудеса.
Днешният ден е може би последен за мен. Едва понасям огромната тежест в гърдите ми. Дишането ми става все по-трудно, затова ме откарват в шокова зала. Там очаквам да видя напрегнати лица, точни и бързи действия, но представите ми се разминават с действителността. Слагат ми кислородна маска и ставам ням свидетел на арогантното отношение на дежурната лекарка към близките ми, които я гледат с недоумение – тонът и речта и не подобават на един лекар. След поредната доза урбазон казват, че съм стабилизирана и ме отпращат, но понеже тук количките изчезвали всяка седмица и трябвало да ги плащат от нищожните си заплати, оставят ни сами да си търсим от друго отделение. В Приемно отделение се чудят на молбата ни, но се отзовават веднага, слава богу, защото аз едва събирам сили – не искам тук да умра. С последните си глътки въздух споделям това, защото макар и обречена, сетивата ми са живи. Болният човек е лесно уязвим, затова пък е особено благодарен на онези лекари и сестри, които щадят човешкото му достойнство.
В пълно съзнание съм – така умират болните от рак – осъзнавайки нелепата си участ...Думите вече се сподавят в гърлото ми, но дано гласът ми бъде чут. Вярвам в неизчерпаемите възможности на човека. Вярвам, че ще се намери изцеление и за тази болест, но то трябва да се търси с търпение, с всеотдаен труд, с уважение към човека и с грижа за живота.
Една обречена
P.S. Час на смъртта: 16.00 ч., 13 септ. 2006 г.
Изповедта записа Анна Кунева - дъщеря