Здравейте мами!Баща ми почина наскоро (на 61 г.!) и още не знам как най-разумно и лесно да обясня на сина ми (4 г. и половина)и той да разбере и приеме това. По принцип много обичаше баща ми, а и той много го гледаше напоследък, защото ми се роди бебе и ми помагаше, макар и от далече. Когато казах на Гого какво се е случило: Дядо отиде на небето и от там ни вижда като една зведичка, там е хубаво за него....детето абсолютно категорично отказа да приеме този факт и каза че се шегувам. Това много ми тежи, защото ми е много трудно непрекъснато да се говори за него като за жив и детето знае, че го има като даденост (често казва: А моят дядо.......). На мен самата ще ми е по-лесно да изживея мъката, ако и той я приеме. Мили мами, как сте попстъпили в такъв случай, ако за съжаление ви се е случвало да почине ваш близък или родител?Много ми е тежко, защото в момента живеем с другия му дядо, който е доста по-възрастен и който също може да си отиде скоро....и вече не знам какво ще правя, защото него пък детето приема като част от семейството ни. Съжалявам, че отварям такава тъжна теме, но това са нещата от живота и трябва да споделяме опита си.
- Публикувана: 30 септ. 2006, 21:25 ч.
- Последно мнение: 2 окт. 2006, 20:53 ч.
Дядо ти отиде на небето. Как обяснихте на детето си?
През април погребах майка ми, но дъщеря/на 5 г./ предварително беше подготвена за това, защото 2 години боледува. Обясних й същото, което и ти-че баба й е на небето. Беше и на погребението й. Аз обаче все още го изживявам много тежко, защото не мога да свикна с мисълтта, че никога няма да види внучката й как расте. А още по-ужасно е, че нямам никакви други близки-имам само нея и тя мен.
Съжалявам, че не мога да ти дам съвет, макар че знам колко ти е тежко.
Баща ми почина преди почти 2 г. и още се разплаквам щом малката посочи некролога и каже - дядо.
На мен не ми се наложи да обяснявам, понеже малката беше доста малка и няма да помни дядо си -освен по снимки, а голямата беше голяма и казахме какво е станало.
Може би след време, ако Радослава започне да задава въпроси -ще и кажа истината и аз съм я водила на гроба на дядо й.
Баща ми почина преди почти 2 г. и още се разплаквам щом малката посочи некролога и каже - дядо.
На мен не ми се наложи да обяснявам, понеже малката беше доста малка и няма да помни дядо си -освен по снимки, а голямата беше голяма и казахме какво е станало.
Може би след време, ако Радослава започне да задава въпроси -ще и кажа истината и аз съм я водила на гроба на дядо й.
Ми кажи му истината...
и аз така мисля.
Когато почина прабаба ми, родителите ми бяха много тъжни (личеше им), заведоха ме на разходка, помня бяха в черн,о, което не е характерно за тях, разказаха ми, че е отишла на едно място и не може да се върне. Питах не продават ли там билети за обратно-отговориха, че не. Не са ме водили на гробищата и мисля, че гробищата не са място за малки деца до 7 години. Нямам страхове в тази връзка.
Дано моите дядовци и баба и други хора, които обичам живеят по-дълго, за да им кажа някои неща.
Кажи му, че понякога старите хора, а и не само те отиват на небето при дядо Господ. Там те са много щастливи. Имат си даже крила, с които идват на земята и пазят любимите си хора. Понякога даже ги гледат през нощтта и ги прегръщат и целуват, но без да усетят. Или нещо такова. Исмисли нещо мило.
Мисля, че е твърде малко детето, за да му кажеш къде точно е дядо му и какво точно е станало... - това е само видимото, а и ние не сме сигурни къде отива душата на починалия човек.
според мен детето е умно и затова не се вързва на обясненията ти за небето и звездичката.
също такат мисля, че е достатъчно голямо за да му бъде обяснена концепцията
живот/смърт.
подпитай го какво знае за живота и смъртта, какво чуства.
изчакай, изгради си концепция, може би поговори с детски психолог
и тогава му кажи истината.
пс: аз не съм водена на гробищата ( и не бих завела дете там) поне до след пубертета.
също такат мисля, че е достатъчно голямо за да му бъде обяснена концепцията
живот/смърт.
подпитай го какво знае за живота и смъртта, какво чуства.
изчакай, изгради си концепция, може би поговори с детски психолог
и тогава му кажи истината.
пс: аз не съм водена на гробищата ( и не бих завела дете там) поне до след пубертета.
Точно преди 6 месеца почина татко. Синът ми сега е на 4 години и все още не го осъзнава. Знае, че е починал и се е превърнал в звездичка на небето и от там ни гледа и закриля. Свекърва ми му е казала, че след много, много години пак ще се върне на земята. И въпреки, че сам казва, че дядо му ще си дойде след "безкрай години, защото безкрай е повече даже и от сто", така и ядосан на съседски деца ми казва "като си дойде дядо, ще му кажа да им се скара". Любимият му израз сега е "никога вече.......(няма да те видя; тате няма да си дойде и т.н.)", но нито веднъж не го е употребил по отношение на татко. Този месец го водих на гробищата - не се впечатли, питаше къде е баба ми (тя почина малко преди татко). С всичко това исках да кажа, че синът ми въпреки, че знае, не го разбира, не и по начина по който го разбира 8-год. ми дъщеря.
Майка ми почина през август... Направи инсулт пред очите ни с Гери. Гери доста се стресира от всичко, което изживяхме и постоянно повтаряше: "Баба болна?", "Баба - няма я!" Не ми стигаше адската болка, ами и нейните постоянни въпроси и констатации... Изпратих я при мъжа ми и свекърва ми за 1 седмица. Като се събрахме отново с нея, й бяха казали, че баба й е на небето. Днес, 2 месеца по-късно, Гери ни в клин, ни в ръкав, току каже - "Баба на небето!"... става ми мъчно, но и от друга страна се радвам, че не я е забравила.
Когато правихме 40 дена на майка, нямаше как да не я заведа на гробищата с мен. Отидохме всички и нямаше на кой да я оставя. Тя не разбра въобще, къде е и каква връзка има това с баба й. Видя снимката от некролога на гроба, каза: "Баба!" и въобще не се впечатли от нищо останало.
И моята майка беше на 61 години.
Ако Гери беше голяма, колкото твоя син, щях да й обясня, че всички хора умират един ден и отиват в един по-добър свят.
... Направи инсулт пред очите ни с Гери. Гери доста се стресира от всичко, което изживяхме и постоянно повтаряше: "Баба болна?", "Баба - няма я!" Не ми стигаше адската болка, ами и нейните постоянни въпроси и констатации... Изпратих я при мъжа ми и свекърва ми за 1 седмица. Като се събрахме отново с нея, й бяха казали, че баба й е на небето. Днес, 2 месеца по-късно, Гери ни в клин, ни в ръкав, току каже - "Баба на небето!"... става ми мъчно, но и от друга страна се радвам, че не я е забравила.Когато правихме 40 дена на майка, нямаше как да не я заведа на гробищата с мен. Отидохме всички и нямаше на кой да я оставя. Тя не разбра въобще, къде е и каква връзка има това с баба й. Видя снимката от некролога на гроба, каза: "Баба!" и въобще не се впечатли от нищо останало.
И моята майка беше на 61 години
.Ако Гери беше голяма, колкото твоя син, щях да й обясня, че всички хора умират един ден и отиват в един по-добър свят.
Ако Гери беше голяма, колкото твоя син, щях да й обясня, че всички хора умират един ден и отиват в един по-добър свят.
Точно така казах на дъщеря ми когато дядо ми почина,но тя беше на 6.
Синът ми беше на 3 години, когато почина единият му дядо. В продължение на 3-4 години починаха и другият му дядо, едната му баба и още много наши близки роднини. Може да се каже, че израсна на гробищата... Естествено, на самите погребения не сме го водили, но на безкрайните помени - да. За мое голямо учудване, много му харесва да ходи и досега го прави с удоволствие. При положение, че всички останали мразим да ходим там и го правим само по задължение, такава реакция от негова страна много ме озадачава. Но пък може детето да го приема като единствения начин да контактува с баба си и дядовците си. 
С удоволствие пали свещичките, оправя цветята... Може би така компенсира липсата им, това да е неговият начин да общува с тях, не зная... 
Естествено, на самите погребения не сме го водили, но на безкрайните помени - да. За мое голямо учудване, много му харесва да ходи и досега го прави с удоволствие. При положение, че всички останали мразим да ходим там и го правим само по задължение, такава реакция от негова страна много ме озадачава. Но пък може детето да го приема като единствения начин да контактува с баба си и дядовците си. С удоволствие пали свещичките, оправя цветята... Може би така компенсира липсата им, това да е неговият начин да общува с тях, не зная...
Преди 6 месеца почина свекър ми ,много внезапно на 54г.Съвсем ясно обясних на сина ми какво се е случило,но му спестих погребението.Аз предпочитам като обяснявам нещо да е самата истина,понякога тъжна ,защото иначе само заблуждаваме децата.След време разбират и ти наново трябва да обясниш.
Децата понякога много странно приемат нещата. Когато почина дядо ми, Ина беше на 4.5 години. Дядо беше възрастен и вече доста болен и тя нямаше кой знае колко контакти с него т.е. не е била и привързана. Въпреки всичко и отказа да приеме факта. Просто не можеше да осмисли и възприеме информацията. Трябваше и около половин година, за да разбере, че когато някой почине, вече го няма и няма как да го виждаме или да си говорим с него
Съчувствия за загубите ви, момичета...
Периодично пробвам до каква степен е узряло съзнанието на детенце за подобен тип информация, защото тя и без друго я получава щедро от телевизията и анимациите. В резултат - преди около месец тя ме помоли, като тръгнем да умираме /за нея понятието е колективно/, да й взема играчките там - на небето. Да не ги забравим. И сега настръхвам, като го пиша. Успокоих се, когато по-късно ми заяви, че тя няма да умира. Никога. Амин.
Периодично пробвам до каква степен е узряло съзнанието на детенце за подобен тип информация, защото тя и без друго я получава щедро от телевизията и анимациите. В резултат - преди около месец тя ме помоли, като тръгнем да умираме /за нея понятието е колективно/, да й взема играчките там - на небето. Да не ги забравим. И сега настръхвам, като го пиша. Успокоих се, когато по-късно ми заяви, че тя няма да умира. Никога. Амин.
Съжалявам за загубата ти!
Кажи му истината!!! Аз съм категорично на това мнение! Преди няколко дни Александра попита една моя приятелка, на която баща й е починал "Мими, къде е твоят татко?" Тя бая се почуди какво да й каже, защото не знае моето мнение по въпроса. Опита се да отклони темата, но Александра настояваше. Накрая Мими й каза, че друг път ще й каже... После си говорихме и аз казах на приятелката си, че можеше просто да й каже истината..." Моят татко е умрял преди години" Хем Александра щеше да спре да пита (най-вероятно), хем щеше да чуе ИСТИНАТА!
Кажи му истината!!! Аз съм категорично на това мнение! Преди няколко дни Александра попита една моя приятелка, на която баща й е починал "Мими, къде е твоят татко?" Тя бая се почуди какво да й каже, защото не знае моето мнение по въпроса. Опита се да отклони темата, но Александра настояваше. Накрая Мими й каза, че друг път ще й каже... После си говорихме и аз казах на приятелката си, че можеше просто да й каже истината..." Моят татко е умрял преди години" Хем Александра щеше да спре да пита (най-вероятно), хем щеше да чуе ИСТИНАТА!
А, и още нещо искам да споделя... Имаме корени в Копривщица.. Това лято се разхождахме и минахме покрай гробищата. Сетих се, че от години никой не ходи на гроба на пра-дядо ни и чак срам ме хвана.. Викам си така и така минаваме, я да вляза да видя. Александра настоя да дойде с мен. Взех я.. Когато си тръгвахме тя каза (не знам откъде й хрумна, като никога не е ходила на гробища) "Мамо, тук са къщите на умрелите хора, нали?" Аз най-хладнокръвно й казах "Да, мамо! Тук са умрелите хора! Всички хора умират някога и идват на такова място!" Смятам, че съвсем адекватно й отговорих.
Синът ми беше на 3 години, когато почина единият му дядо. В продължение на 3-4 години починаха и другият му дядо, едната му баба и още много наши близки роднини. Може да се каже, че израсна на гробищата... Естествено, на самите погребения не сме го водили, но на безкрайните помени - да. За мое голямо учудване, много му харесва да ходи и досега го прави с удоволствие. При положение, че всички останали мразим да ходим там и го правим само по задължение, такава реакция от негова страна много ме озадачава. Но пък може детето да го приема като единствения начин да контактува с баба си и дядовците си. С удоволствие пали свещичките, оправя цветята... Може би така компенсира липсата им, това да е неговият начин да общува с тях, не зная...
Естествено, на самите погребения не сме го водили, но на безкрайните помени - да. За мое голямо учудване, много му харесва да ходи и досега го прави с удоволствие. При положение, че всички останали мразим да ходим там и го правим само по задължение, такава реакция от негова страна много ме озадачава. Но пък може детето да го приема като единствения начин да контактува с баба си и дядовците си. С удоволствие пали свещичките, оправя цветята... Може би така компенсира липсата им, това да е неговият начин да общува с тях, не зная... Няма защо да се озадачаваш...
За децата смъртта изобщо няма това значение, което за нас, възрастните. Просто възрастните обвиват гробищата в тайнственост и на децата им е интересно.
Ами синът ми години наред не казваше "Ще ходим ли на гробищата?", а "Ще ходим ли при баба еди-коя си?" или "Ще занесем ли цветя на дядо еди-кой си?". За него ходенето на гробовете им имаше почти същия смисъл като да им отиде на гости. Явно наистина възприемаше това място като техния дом. Че и почерпката си получаваше (нали се раздава нещичко). 
Но може би помогна това, че много малък се сблъска със смъртта - свикна с нея, преди да успее да я осъзнае. Спомням си в един момент леката тревога дали и той ще умре. Казах му "Да, но след много, много години, когато остарееш и имаш внуци." Явно това му се видя мноооооого далече в бъдещето и се успокои.
Но може би помогна това, че много малък се сблъска със смъртта - свикна с нея, преди да успее да я осъзнае. Спомням си в един момент леката тревога дали и той ще умре. Казах му "Да, но след много, много години, когато остарееш и имаш внуци." Явно това му се видя мноооооого далече в бъдещето и се успокои.
Когато баща ми почина - казах и на двамата - 2 и 3 год, че дядо е на небето и е добре, но няма да можем да го виждаме повече. Не мисля, че съм ги излъгала. Според мене той е там. Когато им умря кучето след няколко седмици, им казах, че е при дядо. Сега - около половин година по-късно, все още ги намирам на балкона, гледащи към небето. И двамата казват, че си говорят с дядо им. Мисля, че това е един красив начин да обясниш смъртта на децата.
Мисля, че това е един красив начин да обясниш смъртта на децата.