Една жена, отгледала 4 деца и 8 внуци почина почти сама, изоставена, ненужна... Като казвам отгледа имам предвид - буквално, денонощно, така както само една любяща майка и баба може. И да - всички й го признават, благодарят й, обичат я..., но нали живота е такъв..., не сме те забравили, но нали знаеш... проблеми..., с теб сме..., ще се оправиш..., ще дойдем пак...
Всеки ден прочитам бегло заглавия, в които се жалваме от близките си, от свекървите, от майките... И забравяме, че те са били като нас и ние ще бъдем утре като тях... Забравяме, че понякога е нужно много по - малко, за да разбереш, да простиш и да обичаш, отколкото толкова много усилия, колкото са необходими за поддържането на един конфликт, на една озлобеност...
Нямам свекърва. Не се приемам за пощадена. Знам, че имам един близък човек по - малко на тази земя... Съпругът ми се прибира най - тъжен от погребения, на които е имало 4 - 5 човека.
Мисля си, как ли е трябвало да живееш, за да те изпратят само те, за да са толкова заети децата ти, че да не смогнат да те изпратят? И какво ли ги чака и тях?
Ако, все пак сте ми прочели излиянията, то:
Погледнете свекървите си през очите на същото това майчинство, което ви кара да отнемате от децата си най - сладките удоволствия, за да ги предпазите от беда и ще видите, че не са страшилища, ще видите, че ви обичат, и че са също толкова изплашени и уязвими, колкото и вие.
Погледнете майките си, и им простете всичко от сърце, и бъдете до тях, колкото и да ви досаждат, понякога.
Погледнете децата си и им простете от сега, ако не намерят време да дойдат на погребението ви.
И ми простете, че си излях душата, товарейки ви...
Всеки ден прочитам бегло заглавия, в които се жалваме от близките си, от свекървите, от майките... И забравяме, че те са били като нас и ние ще бъдем утре като тях... Забравяме, че понякога е нужно много по - малко, за да разбереш, да простиш и да обичаш, отколкото толкова много усилия, колкото са необходими за поддържането на един конфликт, на една озлобеност...
Нямам свекърва. Не се приемам за пощадена. Знам, че имам един близък човек по - малко на тази земя... Съпругът ми се прибира най - тъжен от погребения, на които е имало 4 - 5 човека.
Мисля си, как ли е трябвало да живееш, за да те изпратят само те, за да са толкова заети децата ти, че да не смогнат да те изпратят? И какво ли ги чака и тях?
Ако, все пак сте ми прочели излиянията, то:
Погледнете свекървите си през очите на същото това майчинство, което ви кара да отнемате от децата си най - сладките удоволствия, за да ги предпазите от беда и ще видите, че не са страшилища, ще видите, че ви обичат, и че са също толкова изплашени и уязвими, колкото и вие.
Погледнете майките си, и им простете всичко от сърце, и бъдете до тях, колкото и да ви досаждат, понякога.
Погледнете децата си и им простете от сега, ако не намерят време да дойдат на погребението ви.
И ми простете, че си излях душата, товарейки ви...
Тъжно е 
..... за съжаление......
и аз винаги съм се стремяла да накарам враждуващите да си простят,защото идва един миг , в който вече е безмислено сърденето..остава горчилката в душата!Макар и трудно е хубаво да се прощава,но със същата увереност бих казала,че небива да се раздаваме и жертваме там,където нито ни забелязват ,нито ни признават.