синът ми е на 1 г. и посяга да бие - моля за съвет

При мен е аналогична ситуация! Просто се чудя откъде му хрумна да удря. Аз лично имам 3 подхода.
1.Настоявам да се извини на детето със строг глас, като извинението е под формата на погалване по ръката след което го похвалвам. Само че често се инати и не се извинява, но аз няколко минути отделям в обяснения колко лошо е постъпил и вярвай ми, сигурна съм, че чудесно ме разбира. Казвам, че удареното дете е тъжно и му се плаче, защото го е ударил.
2.Когато ме удря мен и нямаме публика се правя че плача и той много бързо започва да ме прегръща и милва и казва"оооо, мамо!"
3.Когато е в особено инато състояние и посегне да удари за 2-ри път, въпреки моите обяснения, го плесвам по ръчичката с която е ударил и пак настоявам да се извини.
Според мен в голяма степен има значение и мъжкият характер, в смисъл, че моят син например, когато някое по-голямо дете го блъсне или  удари не се плаши ни най-малко ами се настървява и налита и той на бой, просто темперамент! А баща му е толкова кротък!
Твърдя че дори на такава малка възраст децата имат ясна представа кое е добро и кое лошо и не бива да се гледа безучастно когато децата ни посягат да удрят! Дано съм била полезна!

На възрастта около годинка и моят син правеше опити да удря. Веднага му хващах ръчичката,  задържах я и с много строг тон му заявявах: "НЕ! Мама (тати, баба и др.) не се бие!" Много бързо се научи и не е имало проблем по-нататък, освен да перне някого случайно и да се извини.
Други деца никога не е удрял, може би, защото винаги съм била край него и ако решях, че има опасност да удари дете в играта си, съм го предупреждавала: "Внимавай, да не удариш детето!". Предполагам, че някак си това е залегнало в него, защото когато след години го пердашеха и малки, и големи в ДГ, се принудих за мой срам ( ) да му кажа: "Недей да посягаш пръв, но щом те удрят, удари и ти!" А той ме поглеждаше тъжно и ми казваше: "Ами не искам да се бия!" 

Според мен детето на тази възраст няма откъде да знае какво значи "да удариш някого и как точно да го направиш", освен ако не е видяло това действие някъде - ако не в дома, то на детската площадка, в яслите и т.н. Трябва да му се обясни по някакъв начин, че това не е редно. Децата на годинка вече разбират доста неща, въпреки, че не могат да говорят.
Моят син например знае какво е "милвай" и когато му кажа, го прави, но ако му кажа удари - ще се чуди за какво става въпрос.
А и още нещо - аз например съм много против това, когато детето се удари например, да "набие" масата или стола или мястото, в което се е ударило. Винаги се противопоставям гласно на тази порочна практика, която за съжаление понякога се заражда в ума на някои "загрижени" баби или съседки.

Това е привично за възръстта на детето.Колко шамари изядахме с баща му Като започне да бие му отвличай вниманието, започни да играеш с него, с нещо да го разсееш.Не посягай и ти защото така ще стане агресивно.По този начин постепенно ще забрави да посяга, а най-вече няма да му е интерсно.
 Ще чакаме следващата ти тема от етапите на възръстта "Синът ми ни дере зверски"
 Успех - бъди търпелива!

Най-важното е да си търпелива. Потаряй и повтаряй как не бива да се посяга, как хората се чувстват, когато някой ги удари... Ти сама си разбрала, че ако и ти посягаш това няма да реши проблема

Благодаря за съветите! 
Наистина трябва с търпение да са действа. Според мен, както е написала и Макро, мъжкият характер се проявява.
При него е интересното това, че когато е радостен пак посяга да удря през лицето / и то само членове на семейството, или по-големи хора / - може би това е неговата асоциация с милване, която му показвам, т.е. погалвам с ръцете му лицето си и казвам "милвай мама". Към децата се държи приятелски и ги милва, досега дете не е удрял, както и него не са го удряли, за да е видял отнякъде.    Не сме разигравали и сценки да удря предмети, в които се е удрял - предположение на Бела04 /аз също съм против това/. Дори напротив, като се удари гледам да не обръщам особено внимание и да акцентирам върху това. /е, ако много го е заболяло го гушвам и утешавам, разбира се/
Вариантите с отвличането и заиграването, а и с хващането на ръчичката и със строг тон да се каже, че не се прави така, са добри. Наистина, когато се ядосвам акцентирам върху това и неминуемо ще го впечатли и ще го повтаря!
Благодаря ви още веднъж и ... доскоро... до темата " Синът ми ни дере зверски"    , или "Синът ми ни посинява краката" 
 

Нашият на тази възраст тръгна като че ли да бие едно по-малко дете. Докато ги разтървавахме, видяхме, че Кирчо вече целува детето 

И в други "сбивания" съм забелязвала, че така изразява добрите си емоции. После стана с по-човешки обноски 

А когато си сигурна, че не го прави от добри чувства, помисли си за неговата сръчност. Той и да иска да е по-координиран, не може. За което пък, ако го хване яд, съвсем ще се разрита 

Успех.

Както са казали и другите момичета, това е етап от развитието на детето. Децата не възприемат това удряне както ние. За тях това е по-скоро игра, начин да му обърнеш внимание или му е интересна реакцията ти. А може би е и характер 
Синът и биеше и хапеше 
Щерката прояви интерес към удрянето, но никога не е хапала.
На синчето му се сърдех, карах и казвах, че не е хубаво, на щерката просто не обръщах внимание, а ако удареше брат си и хващах ръката и започвахме да го галим, казвах о-о-о-о батко е добричък. Синът по едно време на своя глава започна да отвръща на ударите и тогава стана страшно  щерката направо освирепяваше, удряше брат си и пищеше, но интересното беше, че имаше такъв подход само към него! Казах му, че той я е научил да се бие, сега да си носи последствията и тогава той кротна, щерката също  Няколко пъти ме е удряла силно, на игра, веднъж даже имах синина под едното око  Много усилия ми струваше да стисна зъби и да не реагирам по никакъв начин, но съм горда че успях да го направя! Определено съм по-търпелива с второто си дете 

Ще ме извинявате, но не виждам нищо положително в случая, когато дете удря родител толкова силно, че чак да му остави синина (имам предвид умишлено удряне) и родителят да е горд, че не е предприел нищо, че не е реагирал и да се хвали с това?  Не, не мога да го проумея! Ако сега, на тази крехка възраст детето не овладее какво трябва и какво не трябва да прави, как после ще искаме да се държи подобаващо в обществото? 
Възпитание без насилие - ОК, но защо трябва да се остави детето да малтретира възрастните, без да се вземат някакви мерки за корекция на това поведение и да се чака пасивно да премине този период? А дали по този точно начин не се възпитава бъдещият насилник? Не съм убедена, че всеки побойник е станал такъв, само защото са го пердашли самия него. Напротив, имам лични наблюдения точно за обратното - дете малтретира непрекъснато околните, без да е било нито удряно, нито наказвано по някакъв друг начин именно защото родителите му не се впечатляват от поведението му (а някои и откровено толерират).
И друго искам да допълня за детските удари. Често наблюдавам как бебенце пляска възрастния, който го държи, което води до смях и умиление. Няколко месеца по-късно, когато детето е заякнало и въпросните пляскания причиняват сериозна болка - вече не водят до радост, а се превръщат в проблем. В такъв случай е безсмислено да се забранява на детето да удря възрастния, просто е много късно вече. Съвсем естествено то ще е объркано - защо по-рано ми се радваха, а сега ми се сърдят?
Още в съвсем невръстна възраст трябва да се показва на детето, когато действията му причиняват болка или някакво друго неприятно усещане, за да може то да започне да прави връзката между двата факта (ако аз направя така, мама се сърди). То, естествено, няма да го осъзнае, просто ще го почувства. И така по съвсем естествен начин ще започне да избягва подобни действия.
И накрая да добавя, че точно по същия начин приучих морското ни свинче да не ни опикава, докато го държим. Не с бой и наказание в ъгъла, естествено.  Просто изразяване на недоволство, което завършваше с прибирането му в клетката. Повярвайте, не беше нужно много време, за да направи добичето връзката между двете събития. Направи си съответния извод (ако искам да ме гушкат, не трябва да пишкам) и оттогава нямаме проблеми. Щом едно животно може да постигне това, защо да не може и къде-къде по-интелигентното ни бебе? 

Как`Сийка, детето ми в момента нито удря, нито хапе не съм го наказвала като морското ти свинче, нито съм го пляскала.
Всеки си има свой подход, аз съм на принципа насилието поражда насилие А ти си наказвай, викай или пляскай, изборът е твой 

Май всички деца минават такъв етап, още повече че пишеш как детето изразява по този начин радостта си, значи няма защо да му се ядосваш, то просто незнае все още как да ви покаже че ви се радва и ви обича 

А според мен на тази възраст от думи все още съвсем не разбират, а само от действия, следващия път му хвани ръката, и му кажи че така те боли, но му покажи гали-гали например как може да прави. Научи го на прояви на радост, или му покажи друг начин по който ти желаеш, но не му се сърди, не го бии, и не го наказвай за това че ви се радва   

Поздравления за детето ти! 
Но теб бих посъветвала да прочетеш внимателно думите ми отново и да ми посочиш къде точно говоря, че съм наказвала, викала или пляскала??? 
Аз пък да ти се похваля, не ходя нито напикана от свинчето, нито насинена от синчето.     И то без пляскане, представи си! 

И нас Луси ни удря, дращи, скубе. Но като че ли не съм долавяла агресия в действията й, по-скоро ги възприемам като непремерен жест. Опитвам се да й обяснявам, и се надявам, че постепенно ще разбере, че не се бърка в очите на мама, че косата се гали, и че не е приятно да ти се бият бебешки шамарчета по лицето. Няма от къде да е станала свидетел на насилие, за да го имитира.

По ръчичките я пляскам, когато се опитва да откача стенните огледала, които падайки върху нея, биха я...И макар бекрайно много пъти да съм се опитвала да й обясня, че да ги дърпа не е игра, а безкрайно опасно, явно ще ми трябва повече време и упорство, очи и на гърба  и светкавични реакции. Както и напляскани ръчички, за съжаление.

повтаряй до втръсване, обяснявай , показвай с поведение, че това те натъжава- ще разбере

На кое точно се чудиш? Че не съм оставяла детето да ни удря ли? 

Временно е. Не може да се правят изводи за характера и склонности към агресия в такава възраст. Ще отшуми и ние минахме през тези периоди. Това просто момент, в който ще опитва различни непозволи неща., за да установи сам за себе си къде са границите, които му е позволено да преминава. От теб зависи да си последователна.

И двете ми деца, като удраха или по по-точно замахваха. Хващах ръката и казвах не така, а о о о и правех галещи движения с тяхната ръчичка. Бързо се научиха и двамата.

ами на годинка или малко повече ( както е детенцето на Мери, voltage13 и моето ) според мен е доста рано детето да има координирани движения....малкото ме "удря" с "оооо, мами", което 3а мен не 3начи, че иска да ме удари, а да ме погали....ама той не е виновен, че не може да котролира 100% движенията си все още...какво, да му се карам ли?
случвало се е и да бутне нарочно някое дете, когато си па3и играчките, а и когато иска да в3еме чужда , при което се реагира веднага ра3бира се, но според мен това поведение си е в реда на нещата......

сега им е времето да ги научите да не бият а да галят. Защото, имам наблюдения по-млади майки това ми обясняваха, че не знаели ама вече ученици в горния клас още бият и още не могат да разберат, че боят  води до никъде.





А пък в по-късен етап има родители, които учат, ако те ударят и ти удрай.
Да ама не дай си боже някое дете да бутне без да иска същото какво става.

Ами за мен не е в реда на нещата и на детето трябва ясно да му се покаже това! Струва ми се, че някои тук под "възпитание" разбират само бой и садистични наказания. А не е така - възпитава се даже и чрез личен пример. Понякога е достатъчно само родителят да спре детето си, когато постъпва неправилно и да се извини от негово име. Децата ни не са безмозъчни и много бързо схващат какво се изисква от тях. Няма разлика дали учиш детето си да поздравява или да не проявява агресия. Е, вярно, някои и на първото не учат децата си...
И понеже на някои явно се струвам много крайна и понеже явно говорите само от гледна точка на собствените си кротки деца, аз пък съм стигнала до тези изводи още преди да стана майка. Ето ви един конкретен пример - наши приятели са на гости вкъщи с 4-годишния си син. И майката, и бащата разглеждат списания, аз забавлявам хлапето. В един момент обаче, то грабва един тежък предмет и започва да ме удря, и го доста силно. Знаех, че е агресивно по принцип и се видях в чудо. С една ръка да се предпазвам от ударите му, с другата да пазя корема си (бях бременна след 2 спонтанни аборта) и същевременно да го убеждавам да спре. Мама и тати - никаква реакция!   Седят си спокойно и не им прави впечатление - за тях такова поведение на детето беше напълно нормално. (Въпросното хлапе на 2-годишна възраст беше пукнало главата на дядо си, факт разказван с гордост като велико постижение от родителите.  ) Та успях криво-ляво да се стравя достойно със ситуацията, въпреки, че веднага в мен сработи инстинктът за съхранение и най-голямата ми трудност беше да се овладея и да не шамаросам мъчителя ми.  
Та оттогава съм много против толерирането на детската агресивност.  
Да допълня само, че въпросното детенце, не само, че никога не е бито, нито наказвано по какъвто и да било начин, ами и забележки не му се правеха за нищо - всичко беше резултат на свръхразглезване.

Подкрепям напълно постовете на Как' Сийка...
Тия идеи с бекзрайното търпение според мен  водят до огромни проблеми в бъдеще...
Това, което се вижда в постовете й , не е покана към насилие както някой го изтълкуваха, а е стремеж за създаване на критерии в детето от най-ранна възраст.

Аз лично не позволявам на децата си да ми повишават тон, а за посягане и дума не може да става... дъщеря ми беше на 8 месеца, когато започна да поосяга на брат си и аз я изпращах с проходилката в другата стая!!!, като й казвах, че не й поволявам да удря брат си.. много бързо схвана какво й се казва. Теориите,че са малки, че не разбират и прочие за мен са абсолютно несъстоятелни- прекрасно разбират, поне повечето деца, които лично съм наблюдавала.
Дъщеря ми скоро стана "жертва" на подобно лежерно родителско "възпитание"- на пързалката едно мимоче , по-гоямо от нея я блъсна с главата на долу, понеже се бавела!!! и цялата реакция на майката се изчерпи "ми защо я буташ бе мами"....Виждала съм деца да бутат и да блъскат майаките си, да ги наричат как ли не.... грозна гледка е това и показва точно криворазбрано родителско търпение.

не ра3бах само 3ащо си подчертала само последното, а не и при което се реагира веднага ра3бира се,, написано преди него.....ама явно е по лесно да се вадят думите от контекста  .....и не ра3барх сьщо кое не е в реда на нещата...а3 поне не сьм срещала дете, което да си седи мирно и кротко, докато друго му в3има играчката и го бута....и последно, което не ра3брах е - кои са те3и "някои тук под "възпитание" разбират само бой и садистични наказания"  .....

amei , пак повтарям, за мен това поведение не е в реда на нещата.  В реда на нещата е родителят да го коригира.
Моят син никога не е посягал на чуждо дете. Познавам и други такива деца - не едно и две.
По въпроса за "някои тук" - беше казано по принцип, нямах точно теб предвид. 

За мен когато едно дете взима на другото играчката и двамата родители и на двете деца следва да са до децата си, а не да ги оставят да се разправят сами.

И Калина посяга да удря и то не само нас,а и децата навън.Струва ми се,че го приема като игра,защото се смее.Като й се скарам започва да го прави нарочно пак.

Сега разбрах защо така реагира на първия ми пост, въпреки че никъде не съм споменала, да съм казвала Браво или да окуражавам насилието при малката  А гордостта ми се дължеше на това, че въпреки ситуацията, не си отпуснах ръката или не се разкрещах, което е характерно за моят темперамент  Явно си още афектирана от случката 

Хъм  колкото по-малко знае човек, толкова повече му се струва, че знае.

100% подкрепа за Как'Сийка.  А за останалите - продължавайте да си се чудите откъде се появяват такива първосигнално- агресивни младежи и то още в крехка възраст.

Не ме напуска едно чувство, че наблюдавам еволюция, която общо човечеството е преминало за много години, а при децата завършва за няколко - от животно /маймуна/ в човек. Никога не съм била привърженик на боя, но виждам как дъщеря ми търси начин да види кой е най-силния и тя къде е. Определено трябва понякога и по-твърдо да се покаже, че родителите са по-силни в този момент и те са водещите. Дори забелязвам, че тя става по-спокойна като и се изясни ситуацията. Авторитета при тях е на много първобитно ниво и едва ли едно дете на 1,5 -2 години може да  оцени като хора, професионалисти и какъв пример в духовен план им даваме.
Та не съм съгласна да посяга на родителите, дори и когато е ядосана или под формата на игра, да посяга безпричино на другите деца. Но много ми се иска да я науча да се защитава и то да предусеща кога някой я застрашава

Моите пък никога не са посягали на други деца, даже малката като и вземат играчката, започва да реве и ляга на земята (на асфалта), но даже не се доближава до детето.
Най-големия ми проблем е, когато се сбият помежду си, защото се налагат сериозно. Обикновно причината е някоя дреболия, която и двамата искат да имат точно в този момент (много често това е обикновен камък). Реагирам различно, но никога не казвам на големия да отстъпи, или да наказвам само него, защото "тя е малка още" - обикновено тя е причината за боевете, и тя първа удря (но не винаги, разбира се). Който е виновен си понася последствията.

ок....родителят, в случея а3 най-често, сьм винаги до него и винаги правя 3абележка....
твойто детенце, когато го ударят, какво прави ?
тук е масова практика родителите да не се месят в отношенията между децата, само гледат....сьжалявам , но ще науча сина си, когато го бутнат да бутне и той.....не той да посегне прьв, а да се 3ащити....това да си подаде и другата бу3а - няма да стане ......няма да го водя по болници, само 3ащото е добьр , предпочитам да е лош.....

Ох, и аз гледах... Гледах, когато 2 годишно момиченце тормозеше 5-6 годишният ми син. Той знаеше, че е батко и не трябва да посяга, особено на по-малки. Аз се чудех как да го защитя, а същевременно гледах отчаяно как му капят сълзите. Бащата на детето стоеше безучастно. Не направих забележка на родителя - наш роднина. Нямам навик да се разправям и с деца, когато родителите им са до тях. Единственото, което можах да направя, е да си сменя мястото с това на сина ми и да поема ударите. Детенцето не удряше от лошотия. Просто по този начин изразяваше радостта си. Странен начин според мен, но явно нормален според бащата. 
Друг случай - синът ми този път бе душен от сина на моя приятелка. Пак израз на радост. Ама детето не беше на годинка, а достатъчно голямо, за да разбира как точно да си изразява емоциите. Пак никаква реакция от страна на майката. Тази, а и много още подобни ситуации ми костваха загубата на едно приятелство. Съжалявам, но детето ми се оказа по-ценно от приятелката и странните й според мене разбирания за възпитание. Или липса на такова. Въпросната приятелка в момента се среща принудително 3 пъти седмично с училищния психолог, за да не изгонят сина й от училище. Не злорадствам. Само предупреждавам докъде може да се стигне, когато не се реагира навреме.   
Пък в крайна сметка, всеки си възпитава (или не) детето, както сметне за добре.