Омраза към бебето!?!?

Никой не е застрахован и на всеки може да се случи. Лекува се. При добър психотерапевт.

Не съм го преживявала, винаги съм била изпълнена само с любов към бебето.
Щом си задаваш въпроса как е възможно, малко вероятно е на теб да ти се случи такова нещо.

Може и мен да си чела.Не мога да ти отговоря точно.Когато си в такова състояние,ти не мислиш ! Просто не си ти .В нищо не съм обвинявала детето си .Просто изпитвах желание да го убия,без да знам защо...От което страдах и се тормозех.В редките моменти в които бях добре я гледах колко е красива и послушна и се чудех какво ми става.
Мисля че думата негативизъм тук е неуместна.Аз не съм изпитвала негативизъм,нищо не съм изпитвала.Просто изведнъж ми ставаше лошо,в главата ми нахлуваха гадни мисли.
И за мразененто не си права.Най-малкото това съм изпитвала.Както казах вече,нищо не изпитваш.
Това което ме карало да мисля как да убия детето си,лекарите обясниха така:прекъснат достъп на хормоните на щастието до мозъка.Някъде се запушва едно каналче,спират да доставя серотонин или там кавото е ,и ...ами откачаш грубо казано.
Сега когато съм добре,просто не мога да повярвам на всичко случило се .Сякаш се завърнах от някъде където съм била затворена.
Ако искаш вярвай,но дори не си спомням някой моменти от живота си по време на депресията.Губят ми се,толкова замъглено е било съзнанието ми .
Ще се повторя ,или потретя....Следродилната депресия не си избира при кой да отиде.Тя просто връхлита дори и тези,които са сто процента сигурни че няма да се разболеят.Като мен.И нямаш избор.
Не се притеснявай и не го мисли.Каквото е писано ,това става.
Най-важното е да имаш около себе си хора,които да те разбират и подкрепят.А не такива които те гледат тъпо и ти казват  "Аре стига пък ти сега глупости !" или "Аз пък нямам време за депресии" и т .н. От такива думи най-боли.

Аз пък, когато бях бременна си мислех, че няма да го обичам това мъниче и се спуквах от рев. Явно съм имала "предродилна" депресия  Ама в момента, в който я извадиха от мен и я сложиха върху гърдите ми, се разплаках, по-щастлива не съм била. Представям си как се чувства милото майче, дано всичко мине по-бързо, дечко има нужда от нея и най-вече то да усеща, че е обичано от мама. Наистина никой не е застрахован, то си е до човек,  може би в момента си мисли или осъзнала, че оттук нататък живота й няма да е същият, че това малко същество изисква цялото й внимание и тя самата ще остана на заден план. Дано има кой да й помага, за да може бързо да си стъпи на краката, дано я разбират и подкрепят в този труден момент. И консултация с психолог не е излишна.
Виждам, че майчето се е обадила, но въпреки всичко си пускам постинга. 
Браво blizna4e! Добре дошла отново сред нас!!!  

Maxin , благодаря !
Надявам се писанията ми да не ви звучат стяскащо,нямат за цел това.
Само искам да помогна.Все пак майчинството не е само щастие и рози,понякога има и не толкова хубави моменти.
Радвам се че срещам само подкрепа и още никой не ме е нападнал 
Готова съм да помогна на всяка мама,която има нужда !

Аз пък изпитвах известна доза безразличие,за което много се укорявах,но премина около 15-20 ден,и сега любовта дойде...

Хайде и аз да се разпиша:
Като човек, преживял много подобно на близначе, знам много добре за какво става въпрос. Само дето аз не исках да убия бебето а просто не исках да я виждам. Мразех целия свят и само някой пръст да ми покажеше и почвах да рева с пълно гърло. Даже осъзнавах, че нещо не е наред с мен, защото имах чувството, че се гледам отстрани и това определено не съм аз. Не исках да видя никой, ни бебе, ни баща, ни лекар, крещях на всички като полудяла, а сестрите си го отнасяха най- много защото им крещях всеки път като ми биеха обезболяващи. Все едно си в някакъв делириум, все едно не си ти, някой друг е в тялото ти, а ти гледаш отстрани и се чудиш как може твоето тяло да върши тези неща. Ужасно е!!!
Много моля, ако някой е имащастието и късмета да не е преминавал през това и не знае за какво говоря да не използва квалификации като лигавщина и др., защото просто нямате представа какъв късмет сте имали да ви се размине.

Доколкото на мен ми е известно, както се обясняват промените в настроенията на бременната жена с пренареждането на хормоните, такова е и обяснението за тъй наречената "следродилна депресия" - отново разбъркването на хормоните в женския организъм.
Слава богу, мен явно ме подмина това състояние и никога досега не съм изпитвала друго освен обич към детето си. 
Знам, че с времето тази депресия отминава и остава само обичта и положителните емоции. 

Може да се дължи и на умората и невъзможността да си отпочине и отрезви човек...след 10-15 дни всичко изчезва бъдете сигурни:)

Отдавам го на следродилната депресия. При някои жени липса, при други е много слаба, при трети - силна. С времето минава.
И аз съм си мислила, че ми е било по-добре преди Дияна. Но за щастие тези мисли са били много мимолетни и кратки.

А при мен беше друго,не мисля, че може да се нарече следродилна депресия,но може би някакъв първоначален етап. Аз изпитвах силен страх от това да не би, без да искам, да нараня бебето- да го одраскам  по невнимание или пък дори да не се спъна докато го държа    слава богу това бе само в началото докато ми се струваше много мъничко и крехко.Но въпреки това съм имала доста безсънни нощи от притеснение

след раждането изпаднах в следродилна депресия

бях чела бегло за това, но не вярвах, че точно на мен може да ми се случи, никога досега не съм била в депресия или някаква дупка

да, обаче, след като родих  и се прибрах у дома, започнах да рева непрекъснато за съпруга си, който беше до мен 24 часа, но а пак ревях а него. Не пусках никой в къщи. Към детето нямах никакви майчини чувства, но в същотоо време много я ревнувах, не давах на никой да я  пипа, но не мога да кажа, че съм я обичала.

Все едно не съм аз, Разбирам, че всичко е наред и няма за какво да плача, но хормоните бяха по-силни от мен. не можех да се преборя с тях

Всичкия този кошмар продължи точно 1 седмица. След това си бях същата, започнах да усещам щастието от майчинството. С всеки изминал ден то става все по-голямо. Сигурна съм , че със следващото дете, няма да ми се случи  ДАЛИ????

И мен ме е страх от тази следродилна депресия и адски много се надявам да не я преживявам!Говорих с моята майка и тя ми каза,че толкова е била щастлива когато съм се появила,че просто каква ти депресия.По-скоро след определени дни е усещала умора от ежедневните грижи и еднообразие,режим на кърмене,стоене вкъщи през зимните месеци (и двете със сестра ми сме били януари-февруари бебета).
Мисля,че и подкрепата вкъщи от страна на таткото е определяща за това!

не се притеснявай отсега. На мен не ми се случи и макар малко стресната от новите отговорности и начин на живот, винаги съм изпитвала много любов към моето малко вързопче  , което вече порастна.

Аз също си мислех след раждането:Ох,защо си създадох такъв проблем/това след 4г опити за бременност / По-добре ми беше преди.Че не обичам бебето толкова колкото,че обичам баща му..е такива глупости... Сега ми е смешно даже...

Радвам се ,че не ми се е случвало такова нещо.

Гаранция- Франция! Виж постингите след твоя! Няма никакво значение, дали си задаваш въпроса предварително или не!

Това е една по-стара тема, поразгледайте и там - има много истински (и добре описани) разкази. Да не се случва на никого.

http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=27498.0;all

 Разписвам се с двете си ръце под разказа на близначе. Това в общи линии е и моята история. Сега мисля, че стъпвам по уверено на краката си.

Според мен е слаба психика и нервна система.

Никой не е застрахован от толкова негативни чувства.
Не ми се е случвало и се моля да не ми се случва никога , но смятам ,че в подобна ситуация ,трябва да се потърси помощта на добър специалист.

Никога не са ми минавали подобни мисли през главата.Очаквах с нетърпение детето си и никога не съм изпитвала негативни чувства към него.Всичко е до нагласата-положителна,разбира се.

Каква нагласа?! Мислиш ли,че съм се гласяла да не обичам бебето или да си мисля,че преди ми е било по-добре без него.това отшумя след месец,когато минаха и коликите.Явно хормоните и безсънието,както и нагаждането към новата ситуация си казват думата.После не съм се отделила от детето си за повече от 2 часа.Бях най-спокойната и оптимистично настроена бременна,отидох да раждам с песен на уста,родих без страх,бях информирана за всеки един въпрос свързани с бременност и майчинство,кърмех,къпех и обличах сама бебето си,не съм се шашкала никога в напрегнати ситуации,но въпреки това имаше един период на адаптация с майчинството.Не е въпрос на нагласа.

Не мога да разбера защо има хора,които лепват квалификации-слаба нервна система,болна психика и т.н.НИКОЙ няма гаранция че няма да ти се случи подобна идиотщина.Нормално е при придобиването на нови отговорности да се панираш.При едни е слабо изразено,при други-връхлита като ураган.И не мисля че майките,които са минали през този ад трябва да бъдат обвинявани.Те трябва да бъдат поздравени,че са успели въпреки трудностите да са това което са.

Дано по-малко мами преживеят такава депресия!

Никога не ми се е случвало.
По-скоро и мен ме тресеше предродилна депресия - не мислех, че мога да обичам детето си, страхувах се, плачех.... но от както са се родили децата ми сърцето ми е изпълнено с огромна обич към тях, дори и в моментите, когато големият ме ядосва и му се скарам се чувствам виновна и после го прегръщам и целувам.
Мисля си, че е въпрос на подкрепа, реална подготовка за нещата, увереност в себе си и психика.
Когато една жена се чувства подкрепяна, обичана и насърчавана, то е малко вероятно да изпадне в тежка родилна депресия.

На никого, ама абсолютно никого не пожелавам това, което преживях аз.
Не приемам никакви квалификации, като слаба нервна психика и подобни глупости. Нито една жена, която не го е изпитала няма право да дава квалификации. Аз ви предлагам, на всички вас, които не сте го изпитали да кажета по едно "Благодаря ти Господи, че ме подмина", защото наистина не знаете колко е страшно.
Имаше една какдидат майка тук (вече е майка), която беше пуснала една подобна тема, в която, за разлика от тази, тя се изказваше далеч не толкова толерантно и квалифицираше майки, минали през следродилната депресия като лигли. Малко след това, тя самата преживя нещо подобно, но не в такава степен и смени тона толкова бързо, че стана ревностна защитничка на майките в депресия. Аз, за себе си знам, че не трябва да съдя никой за неща, които не мога да разбера или които изискват да съм ги преживяла, за да ги коментирам.
И за да завърша, нека да ви кажа, че след като родих и се върнах в Англия за известно време посетих лекар там. Когато разбра за последствията от раждането ми остана изумен от факта, че никой не ми е изписал успокоителни или медикаменти за преодоляване на този период. КОгато обясних за нервните кризи, през които съм преминала ми назначиха допълнителни изследвания и резултатите бяха, че аз винаги ще си нося последствията от свръх нерните кризи.
Както и да е, пожелавам на всички бъдещи майки, от все сърце, никога да не стигат дотам.

Преди да родя бяхме на гости и там имаше психоложка та се заговорихме за следродилната тя каза ,че всичко е от хормоните .Не може да се контролира т.е. не зависи от това колко силна е жената и наистина трябва лечение .
Аз съм от късметлийките никаква депресия ,никакви сълзи/само като ми махаха конците/, само малка доза несигурност дали ще се справя.Е, вече и тази несигурност се изпари.

Ужасно нещо е слетродилната депресия. И аз я изкарах, но четейки другите постинги мисля че съм минала по тънката лайсна. Моя лизка обаче така я удари депресията, че не искаше да кърми бебето и спря кърмата си, не искаше да го вижда, да го гушка... страшно беше. Стигна се и до успокоителни. Стараехме се всички да помагаме с каквото можем. А наскоро и майка й беше поинала. Тогава си мислех че това е нещо супер странно и на мен никога не може да ми се случи, но като родих и дойдоха сълзите, нервните пристъпи и истериите, разбрах за какво иде реч. При мен никога не се появиха негативни чувства към бебето, но пренесох всичко върху останалите ми близки, които правеха всичко за да ми помогнат. Не пожелавам на никого да изпада в такова състояние.

Malilee kakvi loshi neshta se sluchvat samo ujas napravo . Mai i az sam se razminala leko s tazi depresij, Mislex che njma da mi se sluchi ama uvi ne me podmina i mene. Imax mnogo tejko rajdane, bebo beshe ogromen blizo 5 kg. i edva se rodi, za malko da ni iztarvat i dvamata. I sled kato vsichko svarshi i kato mi go pokazaxa mi beshe mnogo stranno imax smeseni chuvstva kam nego. Posle imax mako uslojnenij a bolkite bjxa ujasniii, i vseki den stavaxa po silni, a bebo izobshto ne mi go dadaxa 5 dena imax problemi i s nego ot rajdaneto, Ne mojex da stana i amo plachex, xem iskax da otida da go vidj, xem neiskax mnogo me boleshe i njkak si bez da iskam ovinjvax nego za tazi bolka A kato go vidjx kak sa go naragali milichkoto celij beshe v sistemi - glavichkata, rachichkite, krachencata i pak pochvax da placha No i ne mojex da go pipna beshe me strax , a v mene borba goljma stavashe - imax chuvstvoto che nikoga njma da moga da si priema detenceto goljm koshmar mi beshe. No slava na gospod che beshe za kratko V momenta v koito mi go dadaxa [poradi posledstvijta koito se poluchixa ot samoto rajdane bebo ne beshe pri mene 5 dena, ot koito 3 az neznaex pochti nishto za nego} neshtata si doidoxa na mjsto,  Sega go obojavam i bez nego ne moga toi e moeto nai goljmo sakrovishte na tozi svjt  

Наистина е ужасяващо написаното от gian .
kris77 мисля ,че начина по който си се чуствала е савсем нормален като се има предвид какво си преживяла около и след раждането.Браво на вас двамата с бебчо големи герои сте!

Аз имах съвсем лека форма на следродилна депресия, която се изразяваше в това, че от постоянното кърмене и цедене не ми оставаше време за абсолютно нищо, не можех да спя нощем, денем бях много изморена, едната ми гърда се беше разранила и бебо не спеше постоянно, както си мислех че трябва да прави! Но всичко мина много бързо и сега се радвам, че не е било по-тежко!

Не ми се е случвало, но и през ум не ми е минавало да обвинявам детето. Моята следродилна депресия я отнесе бащата, но той твърди, че не бил забелязал. Имаше период от два-три месеца, през които ме дразнеше. В случая с майката не мисля, че е от значение дали бебето е било ревливо или не. Просто раждането и хормоните са отключили някакви други нейни притеснения и тя е насочила агресията към това, което е променило живота й - бебчето.

Дано!
Но никой не е застрахован от нищо. И може би наистина има моменти, в които не знаеш какво, как и защо....... Трябва да бъдем по-спокойни и трезвомислещи, да отдаваме значение само на важните неща, иначе страдаме без да има защо......

И аз съм на мнение че е добре да се потърси помощ от специалист И наистина никой не е застрахован от такова нещо.На мен лично не ми се е случвало и се надявам никога да не ми се случи.А на мамите на които се е случило пожелавам бързо да се вземат в ръце и да изпитат само щастието,че са дари живот и много много да му се радват

Никой не е застрахован, за съжаление....това да осъзнаеш проблема си, обаче е път към решаването му...поне според мен

Лошото е, че когато ти се случва ти изобщо не го осъзнаваш

Eх, момичета, като чета някои постинги, веднага става ясно, че авторките им нямат представа за какво иде реч.
Първо, омраза към бебето не може да е еквивалентно на следродилна депресия. Тази депресия е един вид помрачаване на съзнанието, несвяст,  временно заболяване на психиката, и не означава непременно, че ще изпиташ нещо лошо към бебето си. Тази ситуация няма нищо общо с лошото настроение, на което викаме депресия, или моментите "мразя всичко и всички". Нещата стават критични и се нуждаеш от спешна помощ.
Обобщавам така смело, защото съм го преживяла лично, и защото хората около мен и до днес не разбират от какво съм се разболяла тогава. Ще ви разкажа с пет приказки. Значи, като родих първото си дете преди 6 години, бях ужасно щастлива. Грижех се добре за бебчето ми, таткото ми помагаше колкото може, кърмех си го с голямо желание. И така нормално минаха близо 2 месеца, когато изведнъж ... от нищо...стана страшно. Започна се с халюцинации, замаяност, умора, рязко отслабване. Докато в един момент вече изцяло не бях на себе си. Роднините ми си изкараха акъла и - веднага на доктор. Той реагира бързо, предписа ми точните медикаменти, за да ме изправи на крака. И наистина за няколко седмици изцяло овладях състоянието си, и си продължих живота както дотогава.
Единственото, за което ми беше много, много мъчно, е, че заради тези силни лекарства, докторът изрично предписа спиране на кърменето.
Повярвайте, това е кошмарен момент от живота ми, от който все още изтръпвам. Но никога не съм обвинявала бебето си за това, и нито за миг не съм спирала да го обичам повече от всичко на света.
Отстрани лесно се правят изводи и се дават оценки. Но ...всъщност си пожелавам по-малко хора да разберат какво е.
Благодаря на тези, които имаха търпение да изчетат всичко.

Това е проблем, а ако не се лекува - още по-сериозен проблем.

Може да се случи НА ВСЕКИ.

Съчувствам на всички мами, които са го преживели и се надявам на мен да не се случи...

Това е мнооооого тежка следродилна депресия, майката не е виновна, бебчо също.Ето защо трябва веднага да се потърси помощ от специалист в такива случаи.Аз не съм изживяла и малка част от такова нещо, а много се страхувах да не ми се случи.
Често обаче се страхувам за дъщеря си и някакви лоши и некотролируеми мисли нахлуват в главата ми, но и други майки казаха, че са го изпитвали, било нормално и ще отмине.Аз имам чувството, че цял живот ще се страхувам да не я изгубя, защото просто не си представям живота без нея.