Здравейте!
Момиче съм на 19г и предварително се извинявам, ако темата ми не е за тук, но съм безкрайно объркана, на този етап вече съм много изтощена и няма кого друг да питам.
Идвам от много добро семейство, обичам родителите си безкрайно, но откакто влязох в гимназията, усещам огромни очаквания към себе си и те все повече и повече ми тежаха. Аз не исках да уча в това училище, но родителите ми настояваха заради определена специалност, която бяха решили колко ми подхожда, и колкото и да протестирах, все едно говорех на стената. Още повече, че се очакваше да я завърша с 6.00, защото баща ми е с такъв успех, голямата ми сестра е с 5.99. Плюс и безкрайни уроци по езици, математика, български, пиано, рисуване, плуване за здраве, от които нямах ден спокойствие почти, често почвах в 8 сутринта и свършвах в 7.30 вечерта.
По-нататъшната идея беше като сестра ми да ида да уча в чужбина, но мен тази идея направо ме ужасяваше. Преглътнах и с безкрайно много нерви и напрежение, което като че ли остана незабелязано от баща ми, изкарах въпросната диплома, за която не е да съм бленувала особено, от училище, което не харесвах. Добре, направих го, но денят, в който трябваше да замина за чужбина, за мен беше равен на Страшния съд направо.
Идеята беше да замина за Австрия, но ми се повръща от идеята. Много пъти съм идвала покрай сестра ми и изобщо не ми харесва още от 6-ти клас, когато дойдох за първи път. Постоянното записване за изпити, за които е много възможно да не си намериш място, провлачването на следването в последствие, постоянното мешане на хората, от което следва, че имаш безкрайно много познати и нито един приятел. Градът ми е безкрайно помпозен, демонстрация на сила и величие, която обаче е много куха. Казах на родителите ми, че не желая да следвам тук, разплаках се, но те все едно не ме чуха или го приеха за нормалното мрънкане на всеки кандидат-студент за чужбина, който се е изплашил.
Накрая дойде заветният момент да замина, но има-няма 6 дена след това ме хвана много тежък гноен отит и се наложи да се прибера вкъщи, беше ми направо лъч надежда. Реших, че е крайно време да си поговорим много сериозно с риск за скандал. Знам, че беше глупаво от моя страна да чакам, докато ножът не опре толкова на кокала, но много се страхувах да не ги разочаровам, и искрено вярвах, че мога да оправдаят очакванията на всички, но някак напрежението от последните години изби и стана много грозно вкъщи. Исках да избегна скандала всячески, но както вече казах, докато не се разрази някаква страшна буря, все едно нищо не съм казала. И тогава очаквано баща ми ми каза разни неща, които може би беше прекалено емоционален и не мислеше, но не мен още ми кънтят в ушите. Каза ми, че съм провал и разочарование, а аз толкова години влагах много усилия просто да са доволни и да не ме занимават да няма драми. На другия ден се усети, че е сгафил явно, и дойде да се обяснява колко ме обичал, ама вече гърнето се счупи.
Свърши ми антибиотикът и пак се върнах, но се чувствам толкова в капан. Мразя тази държава и този град, може би просто в моите очи са олицетворение на напрежението и притеснението ми последните години. Знам, че родителите ми просто искат да ми дадат максимална възможност за развитие и най-вероятно просто искат да ми е най-добре, но се чувствам все едно влача хомот. Рационално осъзнавам, че никак не е лошо да имаш чужда диплома, но (знам, че е много глупаво) толкова исках да си имам студентска книжка и нормални колеги от групата. И не на последно място аз исках инженерна специалност и (да не дава Господ!) Баща ми да вземе да се съгласи, но тогава следването ми щеше да започне 1 месец по-рано и аз толкова се парализирах при мисълта да ида, че избрах каквото и да е друго само и само да е най-далеч във времето възможно. Имам чувството, че и да се откажа на края на годината и да се прибера с думите, че не е за мен, няма да съм особено приветствана вкъщи, а цялото напрежение започна да дава и ужасен физически ефект. В момента тежа 43 кг при ръст 157, някои мускули на гърба ми са толкова стегнати, че направо са камък и зверски ме боли, коремът ме боли постоянно от тая гадна австрийска храна и имам позиви за повръщане, а косата ми оредя значително и каквото и да я правя, не спира да капе.
От една страна, знам, че някои хора убиват да идат в чужбина, а на мен ми е на тепсия възможността, и ме е страх, че ако се откажа, след години ще съжалявам много, защото имам академичния капацитет да завърша. От друга страна, цялото това напрежение и чувство, че е на всяка цена, чужбина или нищо, ме съсипва. Все си мисля, че щом баща ми толкова натиска, значи има някаква причина да мисли така, но цената ми идва в повече. Те винаги са били подкрепящи родители и не съм се чувствала лишена от нищо, но някак главните точки в моя живот са били вече все едно решени и аз нямам никаква дума в това.
Като завърших и си взех дипломата от гимназията, ми стана толкова леко на душата и си мислех, че всичко е приключило, а то само стана по-зле емоционално.
Не знам просто как да изляза от ситуацията с възможно най-малко маневри.
Момиче съм на 19г и предварително се извинявам, ако темата ми не е за тук, но съм безкрайно объркана, на този етап вече съм много изтощена и няма кого друг да питам.
Идвам от много добро семейство, обичам родителите си безкрайно, но откакто влязох в гимназията, усещам огромни очаквания към себе си и те все повече и повече ми тежаха. Аз не исках да уча в това училище, но родителите ми настояваха заради определена специалност, която бяха решили колко ми подхожда, и колкото и да протестирах, все едно говорех на стената. Още повече, че се очакваше да я завърша с 6.00, защото баща ми е с такъв успех, голямата ми сестра е с 5.99. Плюс и безкрайни уроци по езици, математика, български, пиано, рисуване, плуване за здраве, от които нямах ден спокойствие почти, често почвах в 8 сутринта и свършвах в 7.30 вечерта.
По-нататъшната идея беше като сестра ми да ида да уча в чужбина, но мен тази идея направо ме ужасяваше. Преглътнах и с безкрайно много нерви и напрежение, което като че ли остана незабелязано от баща ми, изкарах въпросната диплома, за която не е да съм бленувала особено, от училище, което не харесвах. Добре, направих го, но денят, в който трябваше да замина за чужбина, за мен беше равен на Страшния съд направо.
Идеята беше да замина за Австрия, но ми се повръща от идеята. Много пъти съм идвала покрай сестра ми и изобщо не ми харесва още от 6-ти клас, когато дойдох за първи път. Постоянното записване за изпити, за които е много възможно да не си намериш място, провлачването на следването в последствие, постоянното мешане на хората, от което следва, че имаш безкрайно много познати и нито един приятел. Градът ми е безкрайно помпозен, демонстрация на сила и величие, която обаче е много куха. Казах на родителите ми, че не желая да следвам тук, разплаках се, но те все едно не ме чуха или го приеха за нормалното мрънкане на всеки кандидат-студент за чужбина, който се е изплашил.
Накрая дойде заветният момент да замина, но има-няма 6 дена след това ме хвана много тежък гноен отит и се наложи да се прибера вкъщи, беше ми направо лъч надежда. Реших, че е крайно време да си поговорим много сериозно с риск за скандал. Знам, че беше глупаво от моя страна да чакам, докато ножът не опре толкова на кокала, но много се страхувах да не ги разочаровам, и искрено вярвах, че мога да оправдаят очакванията на всички, но някак напрежението от последните години изби и стана много грозно вкъщи. Исках да избегна скандала всячески, но както вече казах, докато не се разрази някаква страшна буря, все едно нищо не съм казала. И тогава очаквано баща ми ми каза разни неща, които може би беше прекалено емоционален и не мислеше, но не мен още ми кънтят в ушите. Каза ми, че съм провал и разочарование, а аз толкова години влагах много усилия просто да са доволни и да не ме занимават да няма драми. На другия ден се усети, че е сгафил явно, и дойде да се обяснява колко ме обичал, ама вече гърнето се счупи.
Свърши ми антибиотикът и пак се върнах, но се чувствам толкова в капан. Мразя тази държава и този град, може би просто в моите очи са олицетворение на напрежението и притеснението ми последните години. Знам, че родителите ми просто искат да ми дадат максимална възможност за развитие и най-вероятно просто искат да ми е най-добре, но се чувствам все едно влача хомот. Рационално осъзнавам, че никак не е лошо да имаш чужда диплома, но (знам, че е много глупаво) толкова исках да си имам студентска книжка и нормални колеги от групата. И не на последно място аз исках инженерна специалност и (да не дава Господ!) Баща ми да вземе да се съгласи, но тогава следването ми щеше да започне 1 месец по-рано и аз толкова се парализирах при мисълта да ида, че избрах каквото и да е друго само и само да е най-далеч във времето възможно. Имам чувството, че и да се откажа на края на годината и да се прибера с думите, че не е за мен, няма да съм особено приветствана вкъщи, а цялото напрежение започна да дава и ужасен физически ефект. В момента тежа 43 кг при ръст 157, някои мускули на гърба ми са толкова стегнати, че направо са камък и зверски ме боли, коремът ме боли постоянно от тая гадна австрийска храна и имам позиви за повръщане, а косата ми оредя значително и каквото и да я правя, не спира да капе.
От една страна, знам, че някои хора убиват да идат в чужбина, а на мен ми е на тепсия възможността, и ме е страх, че ако се откажа, след години ще съжалявам много, защото имам академичния капацитет да завърша. От друга страна, цялото това напрежение и чувство, че е на всяка цена, чужбина или нищо, ме съсипва. Все си мисля, че щом баща ми толкова натиска, значи има някаква причина да мисли така, но цената ми идва в повече. Те винаги са били подкрепящи родители и не съм се чувствала лишена от нищо, но някак главните точки в моя живот са били вече все едно решени и аз нямам никаква дума в това.
Като завърших и си взех дипломата от гимназията, ми стана толкова леко на душата и си мислех, че всичко е приключило, а то само стана по-зле емоционално.
Не знам просто как да изляза от ситуацията с възможно най-малко маневри.
