Мисля си ,че нещата не стоят точно така.Не са много възрастните които реагират негативно на нашите деца акцентирайки на тяхната различност.По-скоро са еденици.Има една възраст когато децата са склонни да измъчват различните от тях,но рано или късно надрастват тази склонност.Колко от нас не са сбърчвали нос край клошар ровещ в кофа за боклук,кой не се е питал в претъпкания сутрин градски транспорт къде са тръгнали пенсионерите точно сега.Вторачени в собствената си болка ,омаловажаваме хората около нас Това важи за всички и с и без проблеми.Та нали моят проблем е най-голям,какво ли знаят другите.Озлобени,отчаяни затворени в собствения си свят ставаме нетолерантни и разбираме това само когато сме лично засегнати.Това според мен е въпрос на нетолерантност като цяло ,а не конкретно към нашите различни деца.
- Публикувана: 2 ян. 2007, 14:41 ч.
- Последно мнение: 11 ян. 2007, 19:33 ч.
Отношението на непознатите към "специалното" дете
Не са и малко възрастните, които реагират негативно. Зависи до колко видимо е увреждането на детето. Но доста мами са се оплаквали тук. Аз самата си признавам, че не ми се е случвало. Но доста често хората реагират така от страх и неразбиране.
В конкретната ситуация мисля че бабата изобщо не е забелязала какво е детето. Просто си е била нервна.
В конкретната ситуация мисля че бабата изобщо не е забелязала какво е детето. Просто си е била нервна.
И аз ще споделя мнението на много от родителите, че хората много рядко схващат проблема. И когато реагират негативно е не защото нашите деца са "специални", а защото им се нарушава спокойствието. Тези нещастни хора страдат от хронично недоволство към всички и всичко, защото са недоволни най-вече от собствения си живот и се опитват да прехвърлят тази горчивина върху другите. 
Хората не са лоши, и когато успеят да забележат проблема са внимателни и толерантни. Но тогава се появява съжалението в погледа им и още по-лошо, суеверното подръпване и пощипване на уши, плюене и чукане на глава и дърво, за да не им се случи и на тях! Ето това аз по-трудно преживявам!
Въпреки, че и на мен ми се е случвало, като видя по-тежки неща да чукам на дърво 
И си казвам, че има и по-лошо и трябва да съм благодарна на късмета си.
Най-трудно ми е обаче в други моменти. Ето например, пътуваме с моя син с автобус. Той много обича да пътува, да гледа движението на колите, не мърда, не диша дори.
Един ден, баба и внуче бяха седнали до нас. Детето през цялото време нетърпеливо се въртеше и затрупа баба си с хиляди въпроси. Жената реши, че ме е притеснила по някакъв начин, и с неудобство в гласа каза: "По-тихо бабе! Виж това момченце колко е послушно и възпитано, а ти не млъкна..." Как да и обясня, колко бих се радвала и моят син да бъбри толкова много и да не бъде толкова "възпитан"?!
Ето тези моменти много повече ме натъжават , но в случая проблемът е мой, а не на хората и тяхното отношение към детето.
Мисълта ми е, че когато самите ние приемем децата си и ги обичаме с всичките им предимства и недостатъци, защото те са единствени и неповторими, тогава отношението на околните няма да ни разтройва
Хората не са лоши, и когато успеят да забележат проблема са внимателни и толерантни. Но тогава се появява съжалението в погледа им и още по-лошо, суеверното подръпване и пощипване на уши, плюене и чукане на глава и дърво, за да не им се случи и на тях! Ето това аз по-трудно преживявам!
Въпреки, че и на мен ми се е случвало, като видя по-тежки неща да чукам на дърво И си казвам, че има и по-лошо и трябва да съм благодарна на късмета си.
Най-трудно ми е обаче в други моменти. Ето например, пътуваме с моя син с автобус. Той много обича да пътува, да гледа движението на колите, не мърда, не диша дори.
Един ден, баба и внуче бяха седнали до нас. Детето през цялото време нетърпеливо се въртеше и затрупа баба си с хиляди въпроси. Жената реши, че ме е притеснила по някакъв начин, и с неудобство в гласа каза: "По-тихо бабе! Виж това момченце колко е послушно и възпитано, а ти не млъкна..." Как да и обясня, колко бих се радвала и моят син да бъбри толкова много и да не бъде толкова "възпитан"?!
Ето тези моменти много повече ме натъжават , но в случая проблемът е мой, а не на хората и тяхното отношение към детето.Мисълта ми е, че когато самите ние приемем децата си и ги обичаме с всичките им предимства и недостатъци, защото те са единствени и неповторими, тогава отношението на околните няма да ни разтройва
Здравейте,
Ние сме с ДЦП - лявостранна хемипареза - слабост в лявата страна на тялото. Това е причина детето да прави всичко по-късно от др деца, а и все още ходи нестабилно, не може сама да качва стълби и т.н. В началото много се натъжавах като гледах връстниците й как тичат и се радват, а тя не може. И някак си не исках да говоря с никой, защото ме избиваше на плач. Но свикнах смисълта и сега даже предварително казвам какво й е, за да не чудят как да ме питат. Не бяснявам подробно, а просто казвам че има физически проблем и така. Познавам майки, които се страхуват или нежелаят да споделят, че детето им е различно и честно казано околните не знаят как да реагират. И аз до преди година не знаех какво точно е ДЦП и др диагнози, които научих покрай болницата на Чавдаров. Ако не ти се е случило на теб или на близък няма как да знаеш как да се държиш с такова дете. Не знаеш какво да кажеш, как да го кажеш ,какво може детето и какво не. Според мен майките трябва да дават информация на околните, за да могат те да се държат адекватно с детето. А че хора разни е ясно. Не само за отношението към теи деца ,а и за всичко др има хора, които се държат неадекватно - за това спор няма. Само е важно да не се ядосваме много - не че е възможно винаги, но не си заслужава.
Поздрави,
Цвети
Ние сме с ДЦП - лявостранна хемипареза - слабост в лявата страна на тялото. Това е причина детето да прави всичко по-късно от др деца, а и все още ходи нестабилно, не може сама да качва стълби и т.н. В началото много се натъжавах като гледах връстниците й как тичат и се радват, а тя не може. И някак си не исках да говоря с никой, защото ме избиваше на плач. Но свикнах смисълта и сега даже предварително казвам какво й е, за да не чудят как да ме питат. Не бяснявам подробно, а просто казвам че има физически проблем и така. Познавам майки, които се страхуват или нежелаят да споделят, че детето им е различно и честно казано околните не знаят как да реагират. И аз до преди година не знаех какво точно е ДЦП и др диагнози, които научих покрай болницата на Чавдаров. Ако не ти се е случило на теб или на близък няма как да знаеш как да се държиш с такова дете. Не знаеш какво да кажеш, как да го кажеш ,какво може детето и какво не. Според мен майките трябва да дават информация на околните, за да могат те да се държат адекватно с детето. А че хора разни е ясно. Не само за отношението към теи деца ,а и за всичко др има хора, които се държат неадекватно - за това спор няма. Само е важно да не се ядосваме много - не че е възможно винаги, но не си заслужава.
Поздрави,
Цвети