Искам да споделя една случка от лятото, която ме накара да се почувствам обидена, унизена и безпомощна.
Бяхме излезли двете с Мария (7 г., ГРР) на разходка в столична градинка. Тя много се впечатли от гълъбите и се затича след тях, за да ги докосне. Гълъбите се разхвърчаха, а тя продължи да тича радостна след тях (без грам намерение за каквато и да било агресия). Това беше един от редките мигове, в които чувствах детето си въодушевено и щастливо, и затова го наблюдавах доволна. В този момент една самодоволна госпожа, подкрепяща прохождащото си внуче, се обърна към детето ми и му направи остра забележка да не гони гълъбите, защото пърхали в лицето на внучето й (сякаш не може да го отмести). Мария ме погледна въпросително (не може да говори), сякаш очакваше моята защита.
Толкова ме заболя, та чак ми се доплака. Дръпнах детето си настрани и поехме в друга посока. За мен реакцията на напудрената госпожа беше неочаквана и затова не реагирах. Не зная дали постъпих правилно. Може би трябваше да се опитам да й обясня, че детето ми се държи не съвсем адекватно, защото има проблем. Но ако подобни думи, изпълнени с голяма майчина болка, предизвикат от отсрещната страна безразличие и дори грубост, бих се почувствала безкрайно унизена.
Понякога съм доста объркана - от една страна, незнайно защо, чувствам вина, заради неадекватното поведение на дъщеря си, а от друга - не бих искала да ограничавам детето си, заради евентуалното неодобрение на околните.
Моля ви, споделете, попадали ли сте в подобни ситуации и как се справяте с тях?