Второ дете ?Или пък с едно ми е добре

Имам едно дете и не желая второ. На мен така ми е супер и никога не съм искала второ. Но подчертавам - на мен.

Отговорих и директно се отписвам от темата, защото знам какво ще е развитието, а повечето мнения няма да кореспондират с моето. И не обичам съвети за такива неща към други хора, защото повечето са много агресивни и налагащи се, а това е супер лично и много важно решение, трябва човек сам да го вземе, по вътрешно убеждение, а не под външно давление.

Успех, авторке.

Както ти си го усещаш, така го направи.
Няма верен и еднозначен отговор.

Имам син на 5г и дъщеря на 10 м. Категорично си заслужаваше всичко. По никакъв начин не е страдал сина ми, нито времето ми с него. Но аз си гледам бебето много.. ларж. Зимно бебе, в началото на ноември. Още на 3 седмици я изкарахме на разходка до голям магазин. Постепенно почнах да я извеждам за по 20 мин, докато стана достатъчно топло за стоене навън. Не съм налагала режим, сама си го прави, спи и яде достатъчно. Като цяло я вписахме нея в нашия ритъм като семейство, вместо нашето семейство да се върти около нея. Не съм карала баткото да ѝ пази тишина, невъзможно е. Това е моя опит, и аз препоръчвам. Със сигурност има майки, за които е непосилно, защото къщата им ще е разхвърляна и тем подобни, но за мен тези неща не са от значение. За мен е важно, че тя си има батко, който вече гледа с обожание, а той си има малка сестричка, която гушка и разсмива постоянно.

Повечето ще са в посока против второ дете, предполагам. Капацитет, пълноценност и т.н., няма такова нещо детето да е самотно, толкова братя и сестри не са си близки...

От мен глас категорично "за" второ дете. При подобно колебание (не нежелание на единия!) винаги бих гласувала "за". Случаите, в които това е неподходящо развитие, се виждат сами - конфликти в семейството и мисли за раздяла и т.н. Май нищо друго извън конфликтите и нежеланието не е основателна причина против второ дете според мен.
1. Не съжалявам. Бих искала и трето здраво дете, ако занапред беше възможно, но съм на 47 (имам предвид, че самото забременяване практически не е възможно на тази възраст).
2. Не мисля, че трудностите се усещат като съществени, ако децата са здрави. В моя случай не усещам малкия си син като трудност. Това за разходка и почивка с едно или две деца е така, но е преходна дреболия. Същото се отнася за времето на бременността и бебешката възраст. Само здрави да са децата и родителите, другото е несъществено и минава бързо.
3. Не, не знам точно какво повече трябва да се очаква му дам. Не мога да си представя идеята, наличието на братче или сестриче да ощетява. Другото е божа работа.

Имам 5. На различна възраст, с големи възрастови разлики и резултат от репродуктивната медицина.
Но това си е нашето решение. На нашето семейство. И е работещо за нас.
След последното дете вече се чувствам напълно завършена и се радвам, че съм минала през всичко това.
Имах колебания около третото, но не и преди или след това.
Близка съм с всичките си деца, вкл. тези, които вече са възрастни и самостоятелни хора, а с малките запълвам дните си и нуждата си да обгрижвам, обичам и т.н.

На конкретния въпрос:
1. Има ли моменти в ,които съжалявате, че имате още едно дете ? Мислите ли ,че живота ви щеше да е по -лесен с едно ? И дали мислите ,че ако е едно може да му дадете много повече ?
Преди бременност 3 се колебаех, но след това нито за миг не съм съжалявала. Нито за едно от децата си. Дори  и покрай трудностите с последното, което родих на почти 50.
Аз лично не си представям своя живот без деца или с 1-2. Но моят живот и този на съпруга ми е центриран около семейството, дома, децата и т.н. Дали сме и даваме достатъчно на децата ни. Ако нямахме възможност да им дадем най-доброто (според нашите разбирания), щяхме да имаме по-малко деца. Ако по някаква причина бяхме останали с 1 или 2, щяхме да ги задушим с прекалено даване и нямаше да са тези прекрасни дами (големите ни дъщери), които са днес. А ние щяхме да си седим сами, защото големите ни 2 деца вече живеят на 1500 км от нас, а третата дъщеря скоро ще ги последва и ми е страшно тъжно от този факт, колкото и да се радвам, че разперват криле и са щастливи.

Нашите деца са близки помежду си. Особено първите 3, като двете най-големи са и най-близки приятелки помежду си, и сега семействата им са близки. Третата точно при тях ще замине, за да е близо до тях.
Двамата по-малки не знам дали ще са близки с големите, но вероятно ще са близки помежду си, предвид пол и възраст). Важното е да са щастливи, а дали ще са близки не ми е най-важното.

Разбира се, винаги има едни трудни периоди, особено с малко бебе и по-голямо/по-големи. Тогава си проличава колко стабилна е връзката между родителите и от това зависи точно психическата и физическата стабилност на майката. Ако майката е нервна, недоволна или уморена, а до нея няма стабилен баща, който да бъде равностоен родител, по-добре наистина да остане с едно дете.

Има и още нещо при мен - с всяко следващо дете, вероятно и възрастта си казва думата, но се усещам все по-стабилна, все по-уверена и все по-лесно ми е да се нагаждам към малкия човек. Дали е опит, дали е друго - не знам.

За пътуванията на мен децата не са ми проблем. Винаги около нас е имало реално по 3 деца едновременно. И винаги сме пътували. Но ние не сме от родителите, които тръгват някъде, носейки половината покъщнина и куфар с лекарства + притеснения. Имаме си наша философия за живота и я следваме. Пътуваме, спортуваме и общуваме, като децата ни са част от всичко това.

В заключение ще кажа обаче следното. Деца трябва да се раждат само и единствено, когато и двамата родители са физически, психически, емоционално, финансово и всякак готови за това и са наясно, че им предстоят поне 18-19 г. грижи, а след това цял живот мисли и притеснения, които трябва да затаят.
И още нещо - никога не бива родителите да забравят да поддържат своите отношения, понеже децата идват в живота ни за кратко и после си тръгват по своя път, а партньорът обикновено остава до нас и той е този, който е наша опора и другар и преди, и след децата.

Съжалявам, ще бъда директна.
 Имате едно, достатъчно Ви е, разхождате се и подобни. Оставам с впечатлението че не Ви се занимава, така живота Ви е лесен. Казвате си директно че Ви мързи.
 Е, какво да кажа, сега Ви е олекнало, нормално да не искате. Искате да си давате цялото внимание и да задушите детето с внимание.
 Нещата са лесни, правите второ, първото на градина.

Ако имам колебание за нещо си, значи не му е дошъл момента и е твърде вероятно въобще да не дойде. Но съм наясно, че има и такива люшкащи се хора - искам ли, не искам ли ... сякаш играчка се обсъжда.
Имам едно дете и второ никога не съм искала. Не ми е водещо дали детето е самотно.

В допълнение:

Едно дете не би трябвало да се създава с идеята да бъде играчка или забавление за някого. Отделно, че няма гаранция в какви отношения ще бъдат – може да бъдат добри  и хубави, но може да бъдат много лоши и грозни.

"СамО" и "самотно" не са синоними.

От позицията на само' дете мога да кажа, че нито за секунда не ми е било самотно и не съм усещала някаква липса. Единствено имаше момент, в който едни деца се опитваха да ме тормозят в училище и ми е минавало през ума, че щеше да е яко да имах по-голям брат, но иначе не, не ми е липсвала подобна връзка. Разбира се, няма как да знам какво съм изпуснала, но вътрешно нямам усещане за липса или загуба от това, че съм едно дете.

(с горното не давам акъл, а споделям опит от страна на детето)

Никога не съм била в тази ситуация, да се чудя искам ли второ. Не ми е минавало и през ум, че мога да остана с едно дете, нито на мъжа ми.
Не съм изпадала в дупки. Да, трудно беше, уморително, когато бяха под две годинки, но това отминава и стават все по-самостоятелни. В такава посока сме ги възпитавали.
Не сме пътували кой знае колко, когато бяха малки, но същото беше, когато имахме само едно, така че нищо не ми е липсвало. А малкият беше такова сладко зайче, че никога, никога, никога не съм съжалявала, че съм го родила.
Сега е голям и не мога да си представя да го няма.

А за тежка бременност, и при мен първата беше тежка, защото имаше опасност от спонтанен аборт - вече бях имала един само 6 месеца по-рано. Но пък втората я карах като някой фитнес шампион, без никакви проблеми, даже ми мина тежка алергия, от която наистина доста си патех.

Колкото повече време минава, толкова по-малко ще ви се занимава Размислите ви ги има и в моята глава, но за трето дете. И аз се наслаждавах и на двата отпуска по майчинство. Беше много хубаво и обожавах да съм с децата си, да се разхождаме, да правим вълнуващи неща, да се виждам с приятелките ми, които също са майки.
Имало е напрегнати моменти, но вече не си ги спомням. Веднага бих си родила още едно бебе, ако беше само за двете или трите години майчинство. Но растат и следващите години ме напрягат.

По въпросите ви:
1. Детето ви ще си е при вас. Да, понякога ще ви е сантиментално за първите му месеци и години, но повярвайте ми, не е чак "липса". То си е при вас, няма да ви липсва. Ежедневието ще е различно и ще се напаснете.
И да, ще бъдете по-уморена и на моменти по-нервна, но това и с едно дете го има. И ще го има през цялото време, докато детето ви живее при вас. Фактор за решение е ако ви причинява тежки здравословни вреди и не бихте могла да функционирате като родител и човек. Иначе...всички сме нервни и уморени.
2. Не съм съжалявала никога, че имам второ дете. Знам, че може да звучи като клише, но това е...като имаш дете, не съжаляваш за него. Да, има моменти, в които си казваш"Ей сега ако беше само големият, щеше да е по-лесно", но това не е съжаление. Но както има моменти, когато е по-лесно с 1 дете, има и моменти, в които лесното идва от това, че са две. Ако е едно, разбира се, финансово може всичко да отива за него. Емоционално и като подкрепа-не му давате повече ако е само или по-малко ако не е. Всяко дете си има нужди и родителят в повечето случаи се научава какво да дава на всяко. Не е нужно да е по равно, а да е това, от което има нужда всяко.
3. Не смятам, че единствените деца са самотни. Те пак си имат своите забавления, подкрепа от близки и приятели.

Всяка семейна ситуация има своите плюсове и минуси. А ако има минус, то по някакъв начин може да се компенсира. Дете без баща може да намери бащинска фигура в лицето на дядо, на вуйчо, на по-голям брат. Едно дете може да се привърже силно към братовчеди, да си има близки приятели. Самичко няма да остане.

Аз не съм фен на раждането на дете за брат му/сестра му...т.е. с идеята " да не е сам". Раждаме си децата, защото ние си ги искаме.
Като човек със сестра ще кажа обаче, че макар да има много братя и сестри в лоши отношения, то това да имаш някого толкова близък, израснал в същата ситуация като теб, не може да се сравни с братовчеди и приятели. Някои казват-тя ми е като сестра. Което може да се отнася за близост и настоящи отношения, но я няма "историята". Всяко нещо, от момента в който те занесат вкъщи при брат ти...или ти донесат ново бебе в къщата учи, отразява се, трупа емоции, история. Само сестра ми знае какво е да израснеш с нашите родители. Само тя знае някои тайни, тя е виждала някои неща, усещала е някакво отношение от родители, от баби и дядовци. Тя е спала до мен, знае за всичките ми преживявания от както са я докарали от родилното. И то не като споделяне, а тя е пряк свидетел. И обратното. И уточнявам, че в пубертета например не сме били близки, имахме различни компании и не сме си споделяли. Но тя е тази, на която звъня, като ме изнервят нашите и тя ще разбере всеки миниатюрен нюанс на постъпката им и на моята емоция.

Не.
Дъщеря ми е много контактна от малка, по едно време едва смогваше да обърне внимание на всичките си приятели (с годините се редуцираха по естествен начин). Сама ми е споделяла, че спокойствието, което има вкъщи ѝ помага да си почине и възстанови. Повечето ѝ приятели, които имат братя и сестри поддържат минимум контакт с тях. Ставала е свидетел и на много неприятни сцени м/у тях, вероятно затова не е изпитала нужда да има.

По темата като цяло - ако изпитваш съмнения, по-вероятно е да искаш второ дете.
Но трябва да си зададеш въпроса ти ли го искаш или си под влияние на клишета. Без значение какъв е отговорът, можеш да си сигурна, че ще се справиш и ще се чудиш после как си живяла без него. Но аз например съм човек, който не обича да излиза извън зоната си на комфорт и това наклони везните.
Допусках го в главата си единствено в периода, в който трябваше да изчакаме след секциото, защото бях спокойна, че е забранено Не като желание, по-скоро като нещо възможно. Когато вече имах зелена светлина от лекарите, всички съмнения се изпариха.

Малко е трудно, когато второто дете е налице, но аз много ясно помня страховете си, че ще ощетя първото си. Нататък, че ще страда и второто, защото не си представях да обичам друго дете, както сина си. (Аз попринцип не съм особен фен на децата и не ме интересува никое, освен моите си. Изобщо не се свеня да го призная.) В крайна сметка имаме второ, в идните години и трето, ако всичко е наред. За мое огромно облекчение, обичам и двамата безкрайно и фанатично се старая всичко да е по равно, заради мои си причини.
Колкото до нервите, имам много забележки към себе си. Аз не получавам, но и не искам, помощ от никого, освен от съпруга си и детската градина, и смятам, че доста са ми изхабени нервите, но това си е и до характер и възприятие.
Остава ми да се надявам никое от децата ни да не смята брат си или сестра си за бреме някой ден.

Не бих казала, че детето ми е самотно буквално, просто защото като си нямал нещо никога, няма и как да ти липсва реално. Но детето ми много иска да има братче (или сестриче) и през известно време пита защо той няма, а всички други имат, което направо ме жегва всеки път. (Преди време преживях мисед аборт още преди да му кажем.) Няколко години след раждането на сина ми даже и не мислех за второ. Беше ми като нещо висящо в бъдещето. Или може би не отчитах, че времето лети буквално и време няма. Та на този етап все още се надяваме на второ дете ... Нямам никакви колебания искам ли, не искам ли.

Според мен на първо място от значение е състоянието на брака/отношенията. Ако мъжът помага (той да помага, не баби, дядовци, детегледачки и т.н.) дотук добре, ако и отношенията да стабилни - тогава супер. Второ - финанси, има ли ги, покриват ли се нуждите и има ли добър стандарт на живот семейството. Ако и това е налице, значи остава предимно само емоционалната част.
Аз цял живот съм се виждала с 2 деца, първата ми бременност беше що годе лека, но с трудно, животозастрашаващо и неочаквано раждане. Това не би ме спряло обаче да имам второ дете, главно защото видях грешките си с първата бременност. Единствено ме притеснява как ще спазвам добър режим на бебето, удобен за всички, при условие, че имам и друго дете, защото за мен е равно на спокойствие да знам кое кога се случва (поне ориентировъчно). Да, изморена съм, кариерно пострадах и при втора бременност ще пострадам още, бракът ми също имаше трудни моменти, но освен ако здравословно не можем, определено искам в правилния момент да опитаме отново.
Аз съм едно дете и имах щастливо детство, имах приятели и затова не се чувствах самотна, но сега, честно казано, бих искала да имам брат или сестра, с когото да си помагаме и битово, а и в отношенията със семейството. Честно казано липсва ми едно рамо.

Имам две деца, разликата им е 3 години. Винаги съм искала повече от едно дете без да съм имала ясна представа за точния брой. Гледането на второ дете в точно толкова трудно (или лесно), колкото вие си го направите.

Никога не съм съжалявала за второто дете, обичам го точно толкова колкото обичам и сестра му, въпреки че преди да се роди не можах да си представя че ще обичам друго дете така. Трудните моменти идват и си отиват, децата стават все по-самостоятелни, човек пак има повече време за себе си, за хобита или каквото друго го влече.

Вие сега хубаво с е разхождате и прекарвате време с детето, то на колко години е? Все в един момент ще тръгне на градина, училище. Тогава ще имате достатъчно време да се мотаете с второто.

А това колко сте била стресирана и депресирана 3 години след раждането ми звучи като превземка, съжалявам!

Не мисля, че е превземка. Аз имах ужасна първа бременност, около 6 пъти лежане в болница, над 50 пъти взимане на кръв и изпити около 300 хапчета. Папката ми с епикризи и изследвания е сигурно колкото на няколко бременни. До човека е. За мен беше ужасен момент, за друг може да е по-лек. Всички страхове и ужаси които преживях 9 месеца може би само аз си знам. Точно и заради това не исках второ, от страх какво ще бъде този път. Е, няколко години по - късно се престаших и сама си давах кураж, че този път няма да изтегля късата клечка/изтеглих я на половина /и пак имах безумно много стрес, и притеснения, но да, до човек е и възприятие.
Никога няма да кажа, че тези месеци са най-чудесното нещо което ми се е случвало и не, нито веднъж не съм се наслаждавала на бременността. НО!
Това е изборът ни и той е такъв, безумно се радвам и на двете деца. В началото ме грабна вълната, че първото дете страда, защото нямам същото време и внимание за него, но всъщност на него въобще не му пука, има доста повече свобода за поразии 😁. Докато седи въпросът искам ли или не, по-скоро клоня към не, защото тогава когато аз пожелах второ вече бях сигурна, че съм готова да скоча "в дълбокото"

Напълно разбирам какво казвате . На тази жена по -горе дори няма да си правя труда да отговоря . Човек дето не го е преживял му е лесно да говори. 
Аз колко пъти влизах по спешност в болница и какъв ужас изживях когато детето ми се роди по -рано ... след това се наложи да го оставя в болницата да се грижат за него а аз да се прибера у дома . Но нека и се струва превземка. По -добре така от това да го е изпитала .

Въпросът не е дали е превземка или не, а дали имаш желание и сили да го преживееш.
За някои и да им отрежат крайник е превземка, докато други го изживяват като края на света. Хора всякакви.
На мен всяка бременност ми отнемаше около 7 години, за да се получи изобщо бебето (само първите 2 деца са ни породени през 1 година) и около 5 от всеки от тези 7 години ги прекарвах сериозно в посещение на ин витро центрове, различни манипулации, лекарства, операции, болки, пункции, неуспешни трансфери, лежане за задържане и т.н. Мотивацията ми да имам деца беше по-силна. А мотивацията ми тези лечения да не се отразят на вече родените ми деца беше още по-голяма.
Имам близка, която пробва около година по клиники и реши, че не е за нея (най-вече психически) и се наслаждава на живота без деца.
Всеки би следвало да знае какъв праг има да понесе още и още или да спре и също е важно да се прецени доколко е готов да го изживее (още) веднъж.

Аз съм с 2 деца с разлика от 11 месеца и 3 седмици. Първото -ин витро, второто - изненада. Две кошмарни бременности, с първото направих прееклампсия, а с второто - отлепена плацента превия. С мъжа ми искахме и трето, но ме е страх от самата бременност и дали ще имам късмета отново накрая всичко да е наред.
А иначе съм много "за" второ, трето, че и защо не и повече деца, стига родителите да го искат и както се писа - да са здрави физически и психически.
Аз съм много щастлива, защото имаше момент, в който си мислихме, че и едно няма да имаме.
Много ми е трудно, нямаме помощ, има моменти, в които си плача от умората и нервите, но пък после си казам, че аз затова се борех, това исках и честно казано, лично за мен, няма нищо по-хубаво от децата и семейството.

Първо, има страшно много подобни теми. Второ, това, което сте написала звучи като "искам, но нямам желание".

Единствените моменти, в които усещам, че ми е тежко, са когато малкото ни дете е болно. Разболява се по-тежко, прави пневмонии и бронхити и притесненията ми свързани с това са големи.
И сега се случва да излизам само с голямата ни дъщеря, а него да не го вземам. Нейните нужди са едни, неговите - други. Както и да излизам с него, а дъщерята да не идва с нас. Когато ходим извън града сме с двамата. Бтеменността ми не е била тежка, нито първата, нито втората. Беше ме страх от раждането, след като веднъж раждах нормално. Второто беше секцио.
Мислех си, че няма да мога да обичам второто ни дете така, както първото. Обичам го.
За всичко си има варианти, ако има желание.

Ако усещаш майчинското ти чувство тиктака за 2ро-действай, защото после ще съжаляваш, че не си.
Лично аз отложих за много късно, и след едно буйно дете, периоди, в които едва имахме какво да сложим на масата , защото не работих, нямаме помощ от роднини за детенце, двамата с таткото сме категорични,  че приключихме с децата.
Винаги съм ЗА, хората които имат достатъчно  финанси, дом, хубави професии, отдаденост, много търпение и здрави нерви да създават деца.Аз нямам и половината от изброеното и не мисля, че е чесно към детето,  което ще създам да се измъчваме взаимно.
На въпроса към родители с едно дете дали е самотно-да.Постоянно иска някой от нас да си играе с него. Ако има брат или сестричка, предполагам че аз само ще ги разтървам когато се сбият за нещо.
Но заяждането м/у тях, съревнованието за моето внимание или придобивки ми изглежда изтощително и не бих си го причинила.
За малката разлика-пресен случай от детската прощадка:
Приятелка има момиченце на 3 години и половина и бебе на 2 месеца.
На площадката малката пада лошо, бебето в това време реве, тя изпадна в паника кой да спасява по-напред.Ръцете с бебе са винаги заети,  а голямато си иска неговото.
Не е за мен наистина.
Успех в каквото ти поднесе съдбата!

-Има ли моменти в, които съжалявате, че имате още едно дете ? - НЕ, как ще съжалявам,  щастлива съм.
- Мислите ли, че живота ви щеше да е по-лесен с едно ? -ДА, определено е по-лесно  само с едно,  но не съм търсила да ми е лесно.
 - И дали мислите, че ако е едно, може да му дадете много повече? - НЕ, пак му даваш, каквото би искала да му дадеш.

Заради такива ситуации изчакахме и децата ни имат разлика 4 и половина години. Баткото е по-осъзнат и е много по-лесен за гледане, преди да навърши 3 даже не ми минаваше мисълта. Искахме второ, но със сигурност след като първото се очовечи малко.

Аз съм едно дете, имам две.
Та и от двете страни не мога да преценя. То докато го мислиш изглежда странно, после което и да избереш, нещата се наместват с времето.

Абсолютно никога не е имало дилема или каквото и да е колебание дали искаме второ. Единствено кога го искахме. Малкият този месец прави 3г, аз съм бременна и живот и здраве пролетта ще сме с още един член. Израстнала съм с по-голям брат, ММ е бил сам, но родителите му съжаляват, че не са имали финансовата възможност за още едно дете и са останали само с него.
Очаквам да е трудно в началото, колики, зъби, недоспиване. Очаквам да има период на напасване, но това не са неща, които ме плашат мен, или пък ММ. Малкият си ходи на градина през деня, самостоятелен е и това доста улеснява нещата към момента. Втората ми бременност не е толкова леко преминаваща като първата, но засега се напасват нещата в ежедневието. Плюс е, че мъжът ми може да си работи от вкъщи когато иска, няма фиксирано работно време, отпуска има достатъчно и никога не му е отказвана и реално може да помага, ако са много на зор нещата. Бабите и дядовците са на линия (е в други градове, но пак са), ако нещо имаме нужда от помощ. Но това е нашият модел в семейството. Не мога да кажа, че нямам притеснения дали малкият няма да се чувства ощетен в нещо (внимание, игри, разходки), но ще дадем всичко от себе си, за да отгледаме две прекрасни и щастливи деца.

Дилемата и колебанието ни би била за трето. Никога не казвам никога, но ММ прави някакви намеци, аз по-скоро клоня към не за сега (да уточня, че чисто от към възраст бихме имали време и за 3то, защото аз още съм под 30г.). Майчинството колкото и да ми е приятен период, толкова и има моменти на нерви и натоварване, а виждайки как става една идея по-лесно с всяка година, трети път не знам дали ще се върна пак към бебешките истории (покрай нас масово са хора с 3 деца или обмислящи трето и за мен са герои).

Аз не знам в коя графа точно да се причисля,тъй като имам една дъщеря,която през ноември ще стане на 7г. и в момента съм бременна с второ в 5-тия месец.Още не мога да кажа какво е с 2 и как ще се справям,но мога да кажа,че винаги съм искала две деца.Аз обаче не исках да са породени и с малка разлика,тъй като знаех,че няма да се справя и съвсем умишлено чаках дъщеря ми да порасне и тогава да правим опити за второ.Чак миналата година се почувствах психически готова за това,до преди това исках,но знаех,че не му е дошло времето още, така че всеки трябва да си го усети сам за себе си дали и кога му е момента.

Директно на въпроса - никога не съм съжаляваала, че имаме второ дете. Ама никога, даже не съм си го и помисляла.
Второто дете иска обаче повече отдаденост, не толкова заради самото него,  а заради конкуренцията и ревността, които се появяват. Първото дете беше много добро, докато не се появи второто. Тъкмо започнахме да се разбираме и стана тотален крах. И оттогава досега "война". Образно казано, но е не е лесно. Ако имате финансови затруднения, психически, физически и каквито и да е - остането си с едното дете, гледайте си го, радвайте си му се. Ще опитате така или иначе от всичко, което родителтвото дава. Но не издевателствайте върху себе си. Децата се адаптират, нашите нерви и физика обаче не и има своите отражения, това е истината. Разбира се, да допълня дежурното - зависи от децата. В същото време, ако детето е едно-единствено на цялата рода, както беше при нас - не едно на майка и баща, а едно на баби и дядовци, тогава май по-добре да има другарче, защото перспективата малко тъжна изглежда, дългосрочно погледнато. Както си прецените.

И аз имам сестра и съм на същото мнение. В семейството ни имаше много проблеми и само ние си знаем..
На която и приятелка да разкажа, не е усещала същия страх и най-добре сестра ми може да ме разбере. Еднакви сме. Под един чадър сме били. Изпитали сме едни и същи чувства. Кой може да ни разбере по-добре от една, друга.
❤️

Както с образование, професия и всичко друго, обществото много добре ни е втълпило какъв е "идеала" за семейство - мъж, жена и ДВЕ деца, и то до такава степен, че даже не се замисля човек дали го иска, дали може да си позволи емоционалния, финансовия и физическия ресурс. Радвам се, че вече и на тази тема свободно се казват различни мнения, които ни изкарват от тези стари идеали, въпреки че пак се получава нещо като търсене на доказателства за/против и остава чуденето, просто защото е толкова втълпено. Добре ли реших, правилно ли направих...

За мен да се ражда дете, за да прави компания на друго, не е адекватно, а го чувам отвсякъде около мен и из интернет като довод номер 1. Децата се раждат, защото родителите ги искат, защото родителите искат да имат по-голямо семейство. А приятелите също са семейство и да се каже, че ще е "само" е преувеличено. Колко братя и сестри скарани има или просто не са си близки и се носят повече страдание, отколкото радост от общуването.

Лично аз иначе се чувствам идеално с едно дете и не искам второ. Не казвам, че в далечно бъдеще няма да искам, не знам как ще е бъдещето, но в момента нямам желание за още деца.

Не мога да се съглася изцяло с това. В крайна сметка майката и бащата решават колко деца да имат и ако искат второ, само защото това е “идеалното семейство” , то нещо много дълбоко им е сбъркано. Все едно не могат да разсъждават самостоятелно. Семействата с повече от едно дете имат същата причина, като тези с едно - така искат.

Второто дете не ти е по-малко дете, не е натрапник, който идва да ти отмъкне вниманието и отдалечи от другото дете. Сега го виждаш така, защото то е една представа, не си го носила и не е расло в теб. Ако го имаш, ще разбереш, че не е "второто" , а другото ти дете. Нормално е едно бебе да изисква повече грижа и внимание, защото е бебе и е така в началото. С времето си създаваш рутина в грижите към децата.
Моите деца са със 7 години разлика. Съвсем умишлено, никога не съм искала породени или с разлика по-малка от 4г.За мен 2 бебета едновременно са сложна задача, с която не искам да се занимавам. Преди 3м се върнах на работа, голямата е 3ти клас, малката на 2г3м. И с двете не съм имала депресивни моменти и някакъв срив. Да, имала съм физически трудни дни, малката не беше спала повече от 3 часа нощем последователно 1г8м. Мина и това, свиква се, нагаждаш се, създаваш си ред в хаоса.И двете ми майчинства бяха много спокойни и щастливи дни, въпреки драмите свързани с бебе. За сведение, не сме от родителите със зачислена баба на повикване. До ден днешен малката не е спала без мен, нямаме такива опции. Да, трябва наново да се нагодиш към ритъма на бебе и малко дете. Къде се ходи, кога се ходи, как протича ежедневието ви, разбира се ще се промени. Но не за лошо. Аз вече не мога да си представя семейството ни само от 3ма, както преди не можех от 4ма. Дали съм съжалявала и мислила, че ще е по-лесно ако нямахме второ? Да, щеше да е по-лесно, голямата беше самостоятелна, разбираща, бяхме забравили за ревове, капризи и бебешки кахъри като сополиво бебе, например 😬 Но пак почнахме да ги забравяме. Решението си е ваше, бебето е такова доста кратко, колкото и да е банално, времето наистина лети.

И аз точно това си мислех напоследък. Тримата с батко ѝ толкова я обичаме малката кифличка, че никой не си представя живота ни без нея и сме забравили какво беше.

Здравейте и от мен!Аз бях с едно детенце и бях сигурна,че второ няма да имам.Дъщеря ми стана на 10г и започнах да мисля по друг начин.Днес съм щастлива майка на две прекрасни момиченца и много се радвам,че си родих второ.Като ги видя как се гушкат и се обичат по мила гледка от тази няма.Вярно по трудно е!Но вечно няма да са малки.Няма нищо по хубаво от една пълна къща с детски смях!