За любовта - несподелента, невъзможната

И в двата случая е голямо бреме да ги носиш на раменете си 

Не споделени чувства не съм имала, невъзможни връзки съм имала.

И аз съм същия случай.И хем ми е гадно,хем до някъде ми е по-спокойно,че всичко прикключи-тъй като и двамата сме женени.Само ако можеше по-малко да мисля за него щеше да ми е по-добре ама все още не става.

имала съм и несподелена, и невъзможна за втората-добре , че не  стана възможна

Благодаря, че го описа вместо мен + нараняваща и грешна.

Зачетох се в темата и реших да ви разкажа и за моята невъзможна любов.Срещнах го горе-долу преди година.Аз бях барманка в пиано-бара на четири звезден хотел,а той -американски актьор,снимащ филм в България.Беше любов от пръв поглед-и двамата знаехме че нямаме много време-само докато свършат снимките на филма.Изживяването беше приказно и неповторимо.Но...дойде денят в който той си замина за Лос Анжелис.И двамата плакохме като деца....Чухме се няколко пъти по телефона,докато аз не си смених картата и загубих връзка с него.След месец забременях от приятеля си се сгодихме.Изведнъж той се появи на входа на бара-след 2 месеца.Не можех да повярвам на очите си.Не можехме да спрем да се гледаме и изведнъж скочихме един към друг.Разговаряхме дълго.Харесало му много в България-лятото щял да дойде с майка си,да ни запознае,да прекараме няколко месеца на морето-как да му кажа че дъм бременна,че ще се омъжвам,не можах...На другия ден трябваше да се видим-той ми се обади че си навехнал крака по време на снимки и не можел да стане от леглото-помоли ме да отида да го видя.Е,аз не отидох.....Не го видях повече.Той си замина,аз отново си смених телефона,напуснах работа.Въобще загубихме връзка.Загубих бебето,но с приятеля ми се оженихме.Разбрах че имам до себе си най-скъпото същество и го обичам,но въпреки това понякога си мисля и за своята невъзможна,споделена,неизживяна любов.Влизам понякога в сайта му да погледам снимки,да видя усмивката му,очите му.......,но не опитах да се свържа с него и едва ли ще опитам.Просто го оставих да бъде един красив спомен!

О имаше я,почти несподелена,а и вече абсолютно невъзможна ! Ще я нарека детската си любов,защото наистина бях дете-6клас.Той беше съученик от съседния клас,а аз една от най-старателните ученички във випуска.Може и за зубрачка да са ме смятали ама аз не се възприемах като такава.Та аз примирах по това момче,а той почти не ме забелязваше.Постепенно нещата взеха да се променят,на следващата година излязохме няколко пъти,смених училището......И най неочаквано в началото на 9кл.на първия учебен ден го видях в съседния клас в новото ми училище в друг град....И така още 4г.въздишки и примиране. Така се случи,че той беше първият мъж в живота ми,а и като се замисля нямаше как по друг начин да стане-на онзи етап не бих допуснала никой друг до себе си.Само,че всичко свърши там...... Преди бала си намерих друг кавалер,защото от пусти срам не посмях да го попитам. После се оказа,че той също,защото на бала беше със сестра си
  От тук нататък животът ме завъртя ,забременях без да искам,омъжих се за най-прекрасния мъж на света,завърших две висши,а бе нормална история.
  Преди година обаче отидох на другарска среща,беше на целия випуск и той беше там.........Като го видях капачките ми омекнаха......Променен и все пак най-красивия мъж на света.Не го бях виждала повече от 10г. Нещата придобиха главоломен обрат,защото отдавна не съм на 13,превърнала съм се в невероятно комуникативна личност,пък и опитът си казва думата.
 Беше невероятна вечер от където и да я погледнеш! Но само една вечер,една невероятна нощ събрала копнежите на едно момиче,което отдавна е жена,майка и съпруга. Той е човек с просперираща кариера,съпруга и прекрасна вече четиригодишна дъщеря.И двамата имаме уреден живот с точни правила и задължения.Това не ми пречи обаче нощем заспивайки да си мисля за него.От време на време се чуваме по телефона и в общи линии потдържаме някъкъв минимален контакт.

  Улавям се понякога да си мисля,какво ли щеше да бъде ако нещата се бяха развили по друг начин навремето......Но отговорът явно ще дойде в следващия живот!   

Невероятна история! Красива,тъжна,искрена.... бъди щастлива,мило момиче!         

Важното е, че си имала тези чувства, вълнения, тръпката и всичко е било споделено. Това дава страшно много, обогатява, променя човек. Не би трябвало да съжаляваш, ти си преживяла нещо фантастично! И то винаги ще те топли. А ако го нямаше в живота ти??? 

Имах невъзможна любов и не се забравя лесно,но сега други хора ми сгряват душата

 Според мен истинската любов е невъзможна, защото рано или късно завършва с раздяла или силните чувства си отиват. Човек не може да живее непрекъснато с "разтърсващи" чувства. Поне аз не мога. По важното е да има хармония, разбирателство и общи възгледи за живота.
Разбира се във всяко правило има изключения, затова човек все пак трябва да вярва в Любовта.

По отношение на поста на Дезирела. Ето, ти неможеш да живееш само с такива чувства. Но аз май немога. Навярно има много като мен и теб. Аз съм крайна. Почти във всичко. Обичам силната любов и копнежа, искам ги. Немога да стоя резервина, когато си отиват. Бях споменала, че може да да пиша за една невъзможна любов.
Бях на 15. Той- на 18. От различни градове. И аз не живеех тук, където съм написала под аватара. Пишехме си. Много силни писма. Изповеди за всичко- за възгледите си, за желанията, за стремежите.. Не е било нарочно, нито целенасочено. Беше спонтанно, и двамата го чувствахме така. Виждахме се през 4-те години кореспонденция няколко пъти. И се гледахме някак срамежливо. Той искаше да ми хване ръката, но нещо го теглеше назад. Сърцето ми се свиваше. След подобни срещи следваха силни писма. Навярно за ония думи и чувсва, които не можехме да си кажем наживо. Чувахме се по телефона. Без значение от времето. Изпращахме си малки колети- музика, картички, малки подаръци. После аз заминах в София. Чухме се. Той също се беше преместил там. Видяхме се. И пак същите погледи, пак едва докоснатите пръсти и нежното им докосване. При една такава среща ме покани в неговата квартира, защото беше много късно, за да се връщам към Младост.Беше по- добре да идем у тях с метрото. По пътя дремнах на рамото му, а той си беше наклонил главата над моята. Такова спокойствие. У тях ми сервира, беше готвил нещо. Хапнахме, слушахме музика. Имаше едно легло. Изкъпахме се. Гледахме се легнали и не сме правили секс. Аз бях страшно спокойна. На сутринта ме изпрати. Чувахме се често. Срещахме се няколко пъти, но аз бях много натоварена.
Около година, след като завърших, ме изпратиха на курс в София. Обадих му се. Беше с приятелката си в студентски град. Обясни ми, че й е говорил за мен. Тя искала да ме види. Леко се смутих. Незнаех защо го е направил. Но не исках обяснение. С нея не се запознахме. Беше на работа. Държа ми ръката в колата. Трябваше да тръгвам. Отидох на спирката отсреща. След малко дойде при мен. И пак онези погледи. И пак стоплената ми душа и разкъсващата болка. Всичко свърши с автобусната спирка. Видях насълзените му очи. Помня меката кестенява коса. И топлината.
Дали невъзможна или неизживяна е била, незнам.

Мда, забравила съм да добавя и  няма как да е друга. Но наистина се свиква с времето...

 konche  просълзи ме с тази история.. наистина.
Мисля че е неизживяна... и определено, незабравима
Тези истински и чисти чувства като че ли се случват предимно в по-ранна възраст, за съжаление