С чужди драг, в къщи враг

 В къщи е "Война и мир" нон стоп  по принцип и двамата не са биткаджии с другите деца, но по между си как се бият, не е истина, а най- смешното е, че две минути след като са се пердашили може да ги видиш прегърнати да се фръцкат на някъде. Сложни са братско сестринските отношения.

според мен не е лицемерие, а по-скоро съзаклятничество, комбина - един вид на чужда територия се обединяват, за да се подкрепят. моите щерки са с две години разлика, темпераментите им общо взето се допълват и са си много близки. това естествено не им пречи да се карат, случвало се е и да се посбиват, но никога извън къщи и пред други хора, тогава винаги се обединяват и си "сътрудничат".


оооо, и силвия беше така - само и само мир да има и играта да върви, отстъпваше и угаждаше на сестра си за абсолютно всичко. обаче до време - на 6-7 годишна възръст взе да се осъзнава и започна да си защитава интересите. и албена много бързо разбра, че това положение не е даденост и за моя радост се научи и тя да отстъпва на сестра си.

Писах го оня ден по повод на една майка, която се оплакваше, че детето на сестра й бие нейното... Всички деца минават през това. Случва се по сто пъти на ден да ти дотичат с рев:
 - Мамо, кака ме бие!
 - Ама той ми надраска рисунката...
....
Малкото иска внимание, голямото си защитава интересите.

В началото, когато моите почнаха да се бият, се опитвах да разбера кой крив, кой прав. Скоро осъзнах, че е безсмислено. Малкият си беше малък, а голямата - само на теория беше голяма... И реакцията ми стана: няма да ми ревете, няма да ми се оплаквате. Достатъчно сте големи и двамата, за да можете сами да се оправите! А щом не можете заедно - отивайте в различни стаи!
Да, ама те не могат един без друг. Може да се бият, може да се скубят, ама искат да са заедно... И се поукротиха... Минаха ден-два сравнително спокойни. Аз си викам: "Брей, каква възпитателка съм!" И изведнъж, както си се надувам, ги виждам на масата: той я щипе по корема, тя с все сила го рита - но всичко това под масата, а над масата - физиономиите им благи, същински ангелчета!
Е, тогава аз вдигнах ръце и си казах: не мога да се оправя!

Но и това мина. Както се казва, всяко чудо за три дни.
... И дойде следващото чудо...

И моите са така, не могат един без друг, постоянно се търсят, а съберат ли се започват крясъци и викове. Баткото иска малката да играе с него, но на игри които той каже, винаги той да командва, на нея и писва в даден момент и разправиите започват    и двамата се сърдят.
И аз вече съм на принципа - реве ли някой, и двамата са наказани. Иначе навън с другите деца Мария се спогажда чудесно, но брат и там ли е започва да я ревнува и пак проблем. А тя съответно, направо забравя за него има ли момичета и си лети в свой собствен свят . Сега сме на етап --- ,, можете да сте приятели със всички деца''  , ,, не се карайте със децата а играйте с тях'' и дрън  дрън и сякаш нещата влизат в релси.
Но всички тези чувства не са според мен още напълно осъзнати. Затова и аз и мъж ми непрекъснато говориме и обясняваме как да се обичат и подкрепят.

Е, това е и при нас! Постоянно намират за какво да се дразнят. Преди време често се стигаше и до сбивания, но аз престанах да се намесвам и да взимам страна. Казвам им, да се оправят сами. И след минути отново се смеят заедно, деца, какво да ги правиш?! Нека са ни живи и здрави!

Бих го нарекла по-скоро борба за надмощие. И моите са като куче и котка, но не винаги. Понякога така хубаво си играят вкъщи. И навън, ако наоколо няма други деца, също си играят. Но има дни, в които са непоносими и конфликтите преобладават. Иде ми да ги ... не знам какво точно да ги направя, защото те се заяждат за най-малката глупост /тя си пее, а той се дразни, или той си реди пъзела, а тя непременно иска да му покаже как/. Но, понеже моите са разнополови, се надявам, че колкото повече порасват, толкова повече ще се раздалечават интересите им и конфликтите за конкретни играчки ще намаляват.

уф, мислех да не ви го споделям  , но...

Значи аз и брат ми имаме 1г. и 10м. разлика. Той е по-голям. И когато поотраснахме (пубери), той вече си имаше сериозни уроци и задачки към 9 клас, а на мен ми се играе и искам компания... Той железен - седи си и си учи, а аз го закачам. Той не помръдва и аз зеленея от яд. По едно време се разкрещявам: "оооооооох, боли ме, стига толкоз, преби ме... Помощ, майкоооо..." и след секунда идва майка ми и му дръпва конско. А брат ми: "ама аз не съм ставал от бюрото, уча си... тя лъже..." Познайте на кого повярваха 

Та такива ми ти дни на растеж на породените деца 

Оф, Шани, мисля си дали понякога не викам прекалено по каката. Ама и тя така си е постлала - минава покрай Васи и току я щипне, побутне, прегърне...А малкото врещи, защото се изненадва, а в някои случаи я и боли. Знам, че винаги Дени е първата, която е дала идея за беля.

Напълно съм съгласна с Nevada /децата ми са скоро навършват 7 и 5 г./. И реакцията ми е същата. Оставям ги сами да си разрешават конфликтите.
Лошото е, че не знам от скука ли от що ли, но баткото напоследък непрекъснато щипе и дразни Димана. А тя в зависимост от настроението си или му отвръща с някаква закачка, или започва да хленчи и скърца, с което съответно ме влудява.
Същевременно много се търсят и обичат. Диманка като "девойка" го изразява вербално, а Саши го показва с отношение и забележки от сорта: "Много е сладка Димана на тази снимка, нали?" 
Като ги гледам как се боричкат и дразнят, понякога ми приличат на малки котенца  . Та се старая да не се вживявам много в техните разправии. 

А относно общата собственост - ми те нямата такава - играчките непрекъснато "се спазаряват" - ще ти дам тази, ако ти ми дадеш онази ...  Или "Моля те, подари ми ..." еди-какво си. Не че одобрявам, но .... Някак си не мога да ги науча, че  играчките им са общи и не е нужно непрекъснато да преговарят .... а може би и не трябва 

Шани, аз може би не съм се изразила добре. НЕ искам Кейти да му е като майка, просто да се отнася също толкова добре към брат си, както към другите деца (както и той към нея). В същото време се затъжват един за друг и определено се обичат. Може би наистина е ревност и подялба на територии.
А това, което казва Айяла за подялбата-няма начин да не съществува. И ние бяхме така, макар да се считаха общи някои неща. В по-късни години пък си разменяхме дрехи, обувки, козметика...
Сега покрай ДГ Кейти е на тема "Пази ми го". Оставя си до мен играчка, отива някъде другаде, и ми казва "Пази ми ги от Филип"... 
Днес обаче младежът се връща и ще си бъдем пак заедно. Ще ги видим кокло време ще изкарат в сговор...и ще ви пиша.
Благодаря за споделените мнения.

Аз пък само чета, за да знам какво ме чака. 

Хаха, може пък да ти се размине. Ние със сестра ми не сме се карали. Разликата ни е близо 7 години, може пък акълът и да е бил повече

Моите деца са с малка разлика, разнополови. Докато очаквахме второто, все ни подготвяха за предстоящите борби за надмощие, за сцените на ревност и прочее... Нищо такова не се е случило до момента, дано и така продължи.

Мисля си, че децата се борят за родителското внимание и се държат като съперници, когато са провокирани за това. Ражда се малкото и на първото изведнъж му се налага да отстъпва, да се грижи, да се съобразява и изобщо, да се държи като "по-голямо и по-умно". Трябва да помага, да си дава играчките, да ходи на противната градина, докато майка му се гушка с някакво бебе. То пък бива кърмено, повивано, къпано, целувано и т.н специални грижи, докато от другото се иска пълна самостоятелност - разликата в отношението може да бъде обяснена само на доста по-големи батковци и каки, но дори и тогава остава подсъзнателното чувство за отхвърленост и "необич" - неизбежно е, човешката психика си е такава. След това започва една заедност, удобна за родителя, при която децата са неразделни на площадката, на гости, при баба... което допълнително усложнява нещата.

На мен лично всичко гореизброено не ми харесва. По тази причина синът ми не е присъствал на кърмене; не е чувал, че е по-голям и че трябва да отстъпи; не е бил длъжен, а молен да ми помага; на дъщеря ми не е било позволено да му взима играчките и книжките, независимо колко малка е била; от бебета сме ги оставяли от време на време при бабите поотделно, за да може другия да се наслаждава пълноценно на своето "специално време" с мама и тати... Нямат еднакви дрехи, нямат еднакви вещи, всеки си е отделно човече. Не знам дали това е правилен подход, но в резултат децата ни се разбират и се търсят. Спят заедно, къпят се заедно, играят си заедно. Дадеш ли желиран бонбон на едното, то взима два, да има и за другото 

Съвсем нормално. Борба за жизнено пространство, за надмощие, за налагане, борба за любов на родителите.
Аз затова съм си решила да имам само едно дете.