- Публикувана: 4 апр. 2004, 19:49 ч.
- Последно мнение: 14 май 2004, 04:14 ч.
Следродилна депресия
Много ти благодаря mam3kids , дано да си права ! Аз май пропуснах да спомена и необяснимата ревност която изпитвах към бебето си. Ревнувах я от всеки който се доближи до нея ! 
Щом някой започнеше да и се радва и да и говори с престорен "гальовен" глас ми идеше да го перна зад врата! Ревнувах я и от близките си - бабите, лелите , чичовци и прочие роднини! Доста усилия ми струваше да подтискам този животински инстинкт- като кучка която пази новородените си кученца .. 
Щом някой започнеше да и се радва и да и говори с престорен "гальовен" глас ми идеше да го перна зад врата! Ревнувах я и от близките си - бабите, лелите , чичовци и прочие роднини! Доста усилия ми струваше да подтискам този животински инстинкт- като кучка която пази новородените си кученца .. 
) Цитат на: tedy_bo
Не съм сигурна дали беше точно това, но докато бях в болницата(7дни), ревях почти през половин час.Проблема беше че основателна причина нямах или по скоро имам чувство че в друг момент не бих реагирала така за същите неща,а именно:ревях че не мога да се обърна нито по корем нито настрани заради секциото,ревях че не ми идва кърма,като дойде,че бебето не иска да суче,ревях че сложиха една смърдяща родилка в стаята(не се дишаше),ревях че бебето сучеше 2мин и заспиваше, а после ревеше от глад (понеже не беше при мен не можех да го храня когато ми падне, ходех да надничам в стаята и я виждах че плаче), не се справях с помпата, разраниха ми се зърната и т.н. ит.н. и т.н.Като се прибрах се успокоих, но не съвсем защото мъжът ми замина за чужбина и трябваше да се оправям освен с бебето и със свекърва ми и с майка ми, които идваха да ми помагат но всъщност малко ме затормозяваха.Когато мъжът ми се прибра, се оправих тотално(като видиш че някой е по зле от теб, ти става гот).Е, сл.род. депресия ли е, вие ми кажете?
Според мен - ДА
аз се чувствах по същия начин и ревях за всяко нещо и доста често се усещам че беснея, а не трябва да го правя, защото не е толкова трагична ситуацията- ма на.....
Точно това е. И мене ме държаха в болницата 7 дни, през които плачех за щяло и нещяло. Продължих в същия дух и в къщи още 2 дни. Сега/ 50 дни след раждането / още имам такива дни, но не непрекъснато. Не е много приятно, защото моя приятелка беше на успокоителни след раждането в следствие на следродилната депресия.
Момичета,
А някой чувал ли е за "предродилна депресия". Сега съм в началото на 7-мия месец, но от 2-3 седмици не минава ден, през който да не си мисля глупости, да не съм тъжна и да не рева. Вярно е, че хормоните ми сигурно са "до тавана", заради близнаците и се самодепресирам още повече, като чета разни книжки за секцио-то, което ми предстои, обаче мислите ми определено не са в тази насока, а към това дали ще успея да се справя, дали ще обичам и ще се грижа еднакво и за двете ми бебета и дали майка ми, която ще ми помага първите 1-2 месеца няма по някакъв начин да ме "измести". Чак в някои дни ми се струва, че ще откача. Има ли лек за това или трябва да чакам да ми мине?
А някой чувал ли е за "предродилна депресия". Сега съм в началото на 7-мия месец, но от 2-3 седмици не минава ден, през който да не си мисля глупости, да не съм тъжна и да не рева. Вярно е, че хормоните ми сигурно са "до тавана", заради близнаците и се самодепресирам още повече, като чета разни книжки за секцио-то, което ми предстои, обаче мислите ми определено не са в тази насока, а към това дали ще успея да се справя, дали ще обичам и ще се грижа еднакво и за двете ми бебета и дали майка ми, която ще ми помага първите 1-2 месеца няма по някакъв начин да ме "измести". Чак в някои дни ми се струва, че ще откача. Има ли лек за това или трябва да чакам да ми мине?
Здравей, azaf! Минала съм по този път и мога да те успокоя, че страховете ти са напразни. Ще обичаш децата си еднакво и ще МОЖЕШ да се грижиш за тях чудесно. Никой никога няма да те измести по важност за твоите бебчета (поне не в детството им). Престани да се "самонавиваш" и се съсредоточи върху хубавото - скоро ще имаш две прекрасни дечица. Няма по-хубаво чувство. За секциото не се притеснявай толкова - ще мине и замине. По-важно е какво ще ти донесе то 
.
Бъди спокойна и уверена! Успех!
. Бъди спокойна и уверена! Успех!
Какво представлява точно и всички ли минават по този път? Как сте се преборили и колко време те "държи"?
В една тема в друг форум четох нещо, което ме обезпокои - в началото, непосредствено след раждането едва ли не ти се иска да зарежеш детето си, толкова скапана се чувстваш и майчиният ти инстинкт сякаш никакъв го няма?!...
Споделете как е било при вас!
В една тема в друг форум четох нещо, което ме обезпокои - в началото, непосредствено след раждането едва ли не ти се иска да зарежеш детето си, толкова скапана се чувстваш и майчиният ти инстинкт сякаш никакъв го няма?!...
Споделете как е било при вас!
Е, чак пък да ти се иска да зарежеш бебе- не , това е много крайно , но със сигурност първо се чувстваш доста безпомощна - иска ти се ти да си детето и някой да се грижи вечно за теб.
второ чувстваш се ограбена- бебо вече е отделно от теб същество - няма го познатото ритане , няма я тежестта и не носиш вече рожбата си навсякъде със себе си.
Депресията понякога се засилва и от факта , че през първите дни виждаш бебо само за няколка часа на ден и така започваш подсъзнателно да се виниш , че сякаш си изоставила детето си.
Важно е да започнеш да ангажираш съзнанието си с мисли за бъдещето , за това как ще расте бебето ти , как ще изглежда на една , две , три години.......как ще си прекарвата времето заедно, и най- важното да не се притисняваш да насочиш цялата си любов към бебето ти - макар , че таткото сигурно тогава поне за няколко месеца ще се чувства ощетен - меко казано.
Дните или месеците - не дай си боже -на тази депресия са тежки за майката , но те не остават трайна следа , ако около теб са близките и любимите ти хора , а те ще са там защото промяната и радостта от новия член на семейството е толкова горяма , че обхваща като магия всички - и държи дълго, дълго.
Поздрави и смелост
второ чувстваш се ограбена- бебо вече е отделно от теб същество - няма го познатото ритане , няма я тежестта и не носиш вече рожбата си навсякъде със себе си.
Депресията понякога се засилва и от факта , че през първите дни виждаш бебо само за няколка часа на ден и така започваш подсъзнателно да се виниш , че сякаш си изоставила детето си.
Важно е да започнеш да ангажираш съзнанието си с мисли за бъдещето , за това как ще расте бебето ти , как ще изглежда на една , две , три години.......как ще си прекарвата времето заедно, и най- важното да не се притисняваш да насочиш цялата си любов към бебето ти - макар , че таткото сигурно тогава поне за няколко месеца ще се чувства ощетен - меко казано.
Дните или месеците - не дай си боже -на тази депресия са тежки за майката , но те не остават трайна следа , ако около теб са близките и любимите ти хора , а те ще са там защото промяната и радостта от новия член на семейството е толкова горяма , че обхваща като магия всички - и държи дълго, дълго.
Поздрави и смелост
Цитат на: Aneliq
A pri tatkovcite ima li podobna promqna ili samo mamite imat "4estta"da go izpitat?
Те, както винаги минават между капките...Поне моя, така като го гледам няма да познае що е депресия. Той даже не може да ме разбере /или поне такъв вид дава/, защото аз отсега си разсъждавам на глас, как тъпо ще се чувствам, когато бебка вече не ме подритва и ми е една пустиня в корема.
Цитат на: naty
Цитат на: Aneliq
A pri tatkovcite ima li podobna promqna ili samo mamite imat "4estta"da go izpitat?
Те, както винаги минават между капките...Поне моя, така като го гледам няма да познае що е депресия. Той даже не може да ме разбере /или поне такъв вид дава/, защото аз отсега си разсъждавам на глас, как тъпо ще се чувствам, когато бебка вече не ме подритва и ми е една пустиня в корема.
Не сте справедливи към татковците, те " страдат тихо "-това по думите на нашия кандидат-татко- и са съпричастни с мамите
Нашият тати например го доказва с факта, че едрее заедно с мен 
, аз съм с коремче в 25 г.с. и той е със същото коремче
Точно следродилна депресия не съм имала. А и честно казано, не мога да си представя да не знам как да си гушна бебето, как то ще реве, а аз ще свивам рамене и ще рева в другия корнер. Обаче ме сполетя нещо също много неприятно - когато синът ми беше на 9-10 месеца, изпаднах в едно особено състояние. Отслабнах много /то беше постепенно, но точно тогава си дадох сметка за това/, и въпреки че ми казваха, че изглеждам добре и жизнена, ме гонеше гадното чувство че имам най-малко анемия, ако не и някой рак на нещо си 
. Мисля, че се нарича черногледство. Освен това ме беше налегнала и скука и еднообразие, около мен нямаше други майки, изобщо социалните ми контакти имам чувството че бяха даже под минимума . Но за щастие всичко мина, най-вече с помощта на съпруга ми, и един хуууууууубав и дъъъъълъг разговор с една моя много мъдра приятелка. С две думи натиснах "рифреш" и се оправих, но си поставих за цел да е отраз 
. Започнах "терапията" с около 50-60 усмивки на ден . А пък малко след това открих и този чудесен сайт и форума в него, та съвсем се освежих . Май трябва да благодаря на много хора !
За мъжете - не знам дали изпадат в точно същите депресии като нашите, специално за моят знам, че някои неща много му влияят, но той просто не показва емоциите си като мен. Мисля, че мъжете преживяват нещата по техен си начин, но това не означава, че не се терзаят и не страдат - просто не всички го показват. Обаче това май е едничкото нещо, което ги прави "силният пол", иначе ние бием по точки навсякъде. Какво да се прави - по-емоционални сме /болшинството де, не че няма и ревящи мъже /.
. Мисля, че се нарича черногледство. Освен това ме беше налегнала и скука и еднообразие, около мен нямаше други майки, изобщо социалните ми контакти имам чувството че бяха даже под минимума . Но за щастие всичко мина, най-вече с помощта на съпруга ми, и един хуууууууубав и дъъъъълъг разговор с една моя много мъдра приятелка. С две думи натиснах "рифреш" и се оправих, но си поставих за цел да е отраз . Започнах "терапията" с около 50-60 усмивки на ден . А пък малко след това открих и този чудесен сайт и форума в него, та съвсем се освежих . Май трябва да благодаря на много хора !За мъжете - не знам дали изпадат в точно същите депресии като нашите, специално за моят знам, че някои неща много му влияят, но той просто не показва емоциите си като мен. Мисля, че мъжете преживяват нещата по техен си начин, но това не означава, че не се терзаят и не страдат - просто не всички го показват. Обаче това май е едничкото нещо, което ги прави "силният пол", иначе ние бием по точки навсякъде. Какво да се прави - по-емоционални сме /болшинството де, не че няма и ревящи мъже
/. Цитат на: redhat
Нашият тати например го доказва с факта, че едрее заедно с мен , аз съм с коремче в 25 г.с. и той е със същото коремче
, аз съм с коремче в 25 г.с. и той е със същото коремче Хи хи хи, да ама после ти ще родиш, а той неееее
! Казвам ти го от личен опит моя вече преносва близо две години като слоновете /а ехографа показва, че ще роди каса бира, но не се знае термина/...