Иска само да я носим като излезем навън....

Моят син, за когото писах вече, на две години беше 16 кг. Ако можеш- носи го! Само че аз не можех и не се и канех. Сега е говедо 40 кг./145 см. и пак си се гушка в мен, нищо че е вече ученик. Нищо не съм изпуснала, напротив, облекчих себе си да не размъквам козлето, когато то вече спокойно се оправяше и ходеше от повече от година. Той също разбра, че в къщи има правила и те се спазват. Това не го е лишило от ласки и обръщане на внимание.

Полудявах просто през този период на сина ми - мислех, че вече съм за психиатрията...
Освен, че ревеше и се дереше, той и повръщаше - от напъването...
Опитахме ВСИЧКО - накрая се докарахме дотам, че и на ръце не искаше, за молби и увещания да не говорим, майките от детската кухня започнаха да ме избягват - беше непоносимо да се разхождат с нас...истерията траеше повече от час. Всеки ден.

Решението (взето трудно, но спазвано твърдо, след като прочетохме разни книжки за възпитанието) беше - НЕ МУ ОБРЪЩАЙ ВНИМАНИЕ. С две думи -  детето реве и се търкаля по тротоара , аз - стискам зъби и гледам в другата посока. Всички баби и лелки по улиците ме кълняха, някои се спускаха да го вдигат - ужас, не мога да ви опиша как се чувствах, като най-провалилата се майка в света. Никога преди не съм била толкова отчаяна... А и нали си представяте гледката - сладурчето реве, пищи и повръща, а майка му дори не го поглежда... само аз си знам какво ми беше отвътре.

Но грозният и страшен метод подейства - на третия ден само като почнеше да се тръшка и аз забивах поглед в облаците - спираше. За една седмица забравихме тези инати.

Знам, че на повечето от вас това ви звучи чудовищно и ме смятате за някакъв звяр - но истината е, че не съжалявам, защото в противен случай сигурно щях да съм на някакви доста силни лекарства.

На тази възраст децата вече много добре знаят какъв е начинът да получат нещо, което желаят. Ревът и мрънкането са доста сигурен начин. От вас зависи докъде ще му позволите да ви разиграва.
Почти всеки ден виждам истерясали дечица в магазина, пищящи за бонбони или нещо там си - и мама/баба/тати... веднага купуват - само и само да престане да реве. Това си е чисто изнудване. И ако го позволяват сега - това ще стане ежедневно поведение  и по-нататък.

Успех на всички!

можешсъщо така да се опиташ да му обясняваш и говориш. раzбира. след няколко пъти обяснения те раzбира. и Не трябва да се отстъпва от наложено  правило  или режим. Просто става непоносимо.

...и аз съм отнасяла меко казано злобни забележки на фризирани бабички по повод лежащото и търкалящо се мое дете на земята ... но методът действа... общо 3 пъти таркал беше достатъчен, за да се откаже ...

по повод носенето - трудно се хваща мярка. Ако разстоянието е голямо, нормално е да ги заболят краката. Ако не се лъжа, на тази възраст са още дюстабанчета и болката в краката в края на деня или в края на голям преход не е престорена. В такива случаи я взимам и я нося (имам късмет, че на 2.5 години е 13 кила). Понякога, ако знам, че ще има много вървене, взимам и количката и не ме интересува кой какво щял да си мисли.

Там е бедата че моята не иска и в количка,и то доста отдавна....Там също пищеше и не искаше да се вози...И в триколката не иска...И друг да я носи не иска,само аз и точка.И като се запъне на пътя и почне да пищи,цялата махала изскача да види какво е станало.А аз умирам от срам и се чудя къде да се дена.Вече поне от две седмици пробвам с метода "необръщане на внимание" но при нас въобще не действа.Колкото повече не и обръщам,толкова повече пищи.
Не знам,сигурно вината е в мен,ама нали гледам с добро,да не викам,да не се карам....Почвам вече да си мисля обаче ,че моята точно от едно хубаво викане се нуждае,та белким се постресне малко.... 

Гушкам го и го целувам много (даже прекалявам на моменти). За целта клякам или сядаме и се прегръщаме. Но 16 кг да ги разнасям на ръце по улиците ми беше абсолютно невъзможно (сега е 18). И е много по-забавно да се хванем за ръце да пеем по улиците и да тропаме с крака или да тичаме, отколкото да се носим. Песничките всъщност винаги са го разсейвали. Много обичаше да му пея "туп-туп полечка..." и да тропаме с крака.

Мнението ми е същото:

ansam изобщо не смятам че си звяр. И на мен хора по улиците са ми съжалявали детето. Даже предложих на една жена като й е толкова жал и иска да го гушна, да се пробва да го поноси тя до вкъщи.