НАШИТЕ МЪЖЕ-КАК ТЕ СЕ СПРАВЯТ СЪС ЗАГУБАТА?

Ани4ка, много съжалявам zа zагубата ви. 

Моят мъж съЩо преживя наШата zагуба по раzлично от мен. Освен това освен zа бебчето му беШе много мъчно и zа мен. ЗаЩото аz не бях на себе си иzвестно време. С дни не можех да спра да плача. А той, милия, се бореШе с чувствата си. Не ги покаzваШе пред мен, zа да не ми стане оЩе по zле и в съЩото време правиШе всичко въzможно, zа да ме успокой и да ми даде кураж.

Сега вече минаха няколко месеца и правим отново опити, след като докторите ни дадоха zелена светлина. И се подготвяме zа следваЩата бременност и най вече zа страха, с който Ще се борим.

Бъди до мъжа си и му говори. Нека иzлее мъката си. На мен ми помагаШе, когато споделях.


   

Мила ани4ka, много тъжна история. Надявам се, че вече си се посъвзела, шокът зе теб е бил най-силен и тежко преодолим, но и на приятелят ти сигурно не му е било много добре.
Ние Слав Богу не сме преживявали подобен срив, но мога да ти кажа как се чувства мъжът ми всеки месец, когато наближи да ми идва цикъла /борим стерилитете вече трета година/, а и последния път след инсеминацията-неуспешна. Аз си се шашкам, плача, крещя, обвинявам, мълча, гледам в точка и т.н. , а той се мъчи да ме развселява и разсейва, това като не помогне просто се затваря в себе си и чака всичкода отмине. Например последния път ми сподели, че като съм му звъннела по телефона го било страх да двигне, за да не чуе, че ми е дошъл цикъла - не искал да ме гледа пак разстроена, тъжна и наранена. Сигурна и убедена съм, че и той много иска това бебе. Радвам се, че в настоящия момент обича мен повече от всичко и поставя моите чувства над останалото.
Обичай момчето си, той никога няма да изпита твоята болка, но се моли да бъде винаги твоята опора.

milepetrova    нашите отношения бяха подобни,но като мина малко време и се успокоиь му обарнах малко внимание и на него.сега сме по-добре,макар че ще бъ дем наи-добре като имаме бебе

dushka      благодаря и на теб и не искам да ти се меся но защо за няколко месеца не забравите за овулация и тестове?едни познати дълго не можеха да забременеят но когато оставиха тези мисли настрана за малко и се радваха един на друг взе че стана.пък и психиката ви ще почине малко,представям си колко ви е тежко

благодаря дами и горе главите!!!такива неща сме преживели и сме оцелели,не може да се предаваме

Душка,това,което си написала все едно аз съм го писала за моя мъж.Благодарна съм на Бог,че макар и за сега да ме е лишил от възможността да бъда майка,ми е дал такъв прекрасен съпруг-мил и всеотдаен.Той изживява всяка надежда и всяка загуба с мен.Аничка,много съжалявам за това,което сте преживели,но обичай съпруга си и гледай напред,защото винаги има надежда и този кошмар,който си преживяла няма да се повтори.Следващата ти бременност ще донесе много радост на теб и мъжа ти и ще си гушкате едно сладко бебче!!!

Цецинка благодаря ти много!и аз се надявам на същото

Чета тази тема два пъти с всичките й мнения до момента и се питам, всъщност, аз какво трябва да напиша и какво се изисква от мен да отговоря...
В крайна сметка - мъжете никога до сега не са раждали и колкото и да им се обяснява, и колкото и филмчета да изгледат, никога няма да разберат напълно какво е да родиш дете. Но то и аз не съм забременявала до момента и само съм слушала и гледала отстрани, значи и аз не разбирам точно какво е да се роди дете.
Ако става въпрос за това - как се чувстват мъжете ни и какво чувстват, докато ние ходим по изследвания и процедури, докато преживяваме поредното разочарование - не си мислете, че те не тъжат и не ги боли. Но нали цял живот им е натяквано, че мъжете не плачат, че мъжете трябва да си "силни".... Как да постъпят? От друга страна ни гледат как се мъчим... Всеки човек е различен характер, но предполагам че когато някой види, че човекът до него, когото много обича, е тъжен или не се чувства добре - ще се постарае да не му втежнява живота повече и ще се опита всячески да му е от полза по начин, по който той сам си прецени. Аз, пък, никога няма да разбера какво е да ти кажат, че "ако има съд и мъжа ми е определен за виновен за бащинство, сам лекарят ще свидетелства в негова полза"... - това да не би да е хубаво?
А и физическата болка  се превъзмогва, а психическата всеки сам трябва да си я преживее. Затова си мисля, че това е просто отделна ситуация, част от целия ни живот, защото днес може мен да ме боли и да имам нужда от мъжа до себе си, но вчера може него да го е боляло и той да е имал нужда от мен... Ето това не искам никога да забравя. А как се държи той с мен, когато се боря за дете? - в крайна сметка - двама сме и той никога не ме оставя сама.

нека ти кажа нещо - дано не те обиди(твоята болка не би трябвало да ти пречи на състрадание и съпричастност към ЧУЖДАТА болка
двете неща не сасвързани
теб може да те боли, но истинското състрадание е да почувстваш чуждата болка въпреки своята
затова си мисля, че би моглада намериш съпричастност за болката на мъжа ти. макар от др естество - тя не е по-малка от твоята...а дори твоята да е по-голяма-  не ги мерим, нали...

иначе за това е писано и то доста
а мъката ти при раждането - нямам думи, къде ражда?
съжалявам за загубата ти - за да не пиша и в др тема - уви такива случаи има, за жалост няма и да е последния, остава само мисълта, че това е някакъв малшанс, не е заболяване или нещо дето може да се повтори...
вярвам че в този подфорум ще намериш отговорите които търсиш
http://www.bg-mamma.com/index.php?board=36.0

catnadeen, твоето мнение към мен ли е или към ани4ka ? че нещо не го разбирам, ако е към мен... 

ани4ka СЪЖАЛЯВАМ 

аничка, съжалявам за загубата ти!
 

мнението ми е към Аничка

Не знам как го изживя, опита се да се сдържи мъжки и да не показва болката си. Подкрепяше ме и беше до мен, това беше много важно в онзи момент.
След като се събиудих от упойката първо него видях, тъжен и уплашен, но се усмихваше. Добре че беше до мен в онзи момент, иначе щях да откача от рев. Вечерта дори спа при мен в болницата.

Говорили сме естественно на тази тема и той винаги се опитва да ме успокоява и да ми вдъхне кураж и сили занапред. Виждам сълзи в очите му, макар и да се опитва да ги скрие.

Последната случка беше съвсем скоро. На първата ни годишнина от сватбата, бяхме поканени пак на сватба Беше готино, забавно и ми припомни нашият ден Стигна се до частта с бутилките вино (ако някой не е виждал този ритуал - водещата подарява на младоженците три бутилки вино - за раждане на първата рожба, за някоя годишнина, не помня - май беше 50, за сватба на първата рожба или нещо такова). Отплеснах се. Та милото ме погледна и вика - „Ние забравихме да изпием първата бутилка” - мислеше горкият, че първата бутилка вино е за 1 година семеен живот. Отговорих му, че тя е за раждането на първото ни дете и видях как очите му се насълзяват

Миналата година на 29.06, на неговият имен ден, разбрахме че съм бременна Бяхме на море, бяхме на меден месец Тази седмица е гадна за мен, пак Не знам кога ще успея да забравя всички тези дати, дати напомнящи ми за загубата ...

Когато бях малка и боледувах, майка ми седеше до мен и виждах болката и сълзите в очите й, че не може да ми помогне. Болеше ме, но аз започвах да пея или да разказвам смешки и никой не би си помислил, че точно в този момент се чувствах най-зле. Това помагаше на мен, помагаше и на майка ми. Сега съпругът ми прави същото. Ако някой скрива мъката си, не значи, че тя не съществува. Виждам съпруга ми как гледа съседските деца как си играят точно срещу нашия прозорец и се смее. Но виждам и другото....

Винаги е бил до мен, преживявал го е по негов си начин. Не искам да си мерим болките с него, защото незнам дали той не страда и повече от мен понякога. След първото неуспешно ИКСИ плака като дете повече от мен дори. Винаги ми е бил подкрепа и благодаря на Господ, че го има.

Шоше,а моят като гушне бебето на кумовете ми и като видя как го гледа,направо ми се къса сърцето.Вечер като заспи го гледам и се чудя кога и дали ще го направя татко.Когато кумата беше бременна,той така нежно си слагаше ръката на корема и,когато бебчо риташе,че просто нямам думи да опиша мъката,която изпитвах.Винаги гледа да ме успокои по всеки възможен начин,въпреки собственото му страдание.

здравейте!струва ми се,че понеже малко объркано писах,излиза че аз не съчувствам на мъжа си или нещо такова.а всъщност повече ме боли заради него-защото той изпитва болка.малко ме е срам да си призная,но няколко дни след като излязох от болницата,сигурно заради ужаса който преживях там,бях наблегнала повече на моето страдание,отколкото на неговото.сега ми е мъчно че малко го бях пренебрегнала но важното е че като се поосъзнах малко,му оказах подкрепата от която се нуждаеше.не можете да си представите колко тъжно изглеждаше когато един път бях взела на ръце новороденото бебе на едни приятели,защото тогава трябваше да държа нашето  бебе.едва се сдържа да не се рзплаче,просто ми се рзби сърцето.честно казано не искам да го виждам със същата физиономния отново,и затова в негово присъствие не вземам бебето макар че ми е много приятно да се занимавам с него.сега важното е да се подкрепяме един друг и да вярваме че някои ден ще бъдем щастливо двучленно,тричленно или н-членно семеиство.
момичета,пуснах тази тема защото е важно да осъзнаем че мъжете може и да не знаят какво е да си бременна,но когато нещо лошо се случи,те наи-героично пренебрегват своята мъка и се опитват да ни помогнат.а представете си как се помага на човек,на когото незнаеш какво му е!!!
така че определено заслужават уважение за това.а без моето голямо съкровище никога не бих могла да преживея това,което ни се случи и лошите неща,които продължават да ни се случват едно след друго.

Ани4ка, аz раzбрах какво искаШ да кажеШ. Чувствам се по съЩия начин. В,ера вечерта пак даваха някакво предаване zа новородени и аz видях как мъжът ми се zагледа в бебчетата и как им се радваШе. В момента в който аz се обърнах да видя какво гледа, той веднага смени програмта. Страх го беШе, че пак Ще ревна. Виждам колко много обича децата и zнам, че го боли zа наШето (въпреки, че той има син на 19 години) и zнам че много го боли zа мен. Боли го като ме гледа страдаЩа и не zнае как точно да ме успокой.

Определено zаслужава уважение. Обичам го и се радвам, че е до мен в моменти, когато не ми е добре.  


П.П. и моят мъж, както при Верити, беШе първият, който видях като се събудих от упойката. За което съм много благодарна. И zа това, че беШе с мен преz цялото време.

Тук сме се събрали все булки луди по мъжете си - срам за всичко феминистки! Браво на нас, харесва ми това, мразя когато често жените дружно оплюват мъжката част на човечеството. ...а може би ние сме намарили най-свястните момчета.
Погледната от друг ъгъл личната ни трагедия по бездетието ни е подарила също толкова ценен подарък - любовта и вярността на мъжа, който истински обича жената. Нацелувайте днес своите рицари!
Малко се въодушевих, но обичам, когато хората са позитивни, а потингите на всичко тук преливат от обич.

Мила ани4ka, надявам се да си се съвзела напълно от ужаса, който си преживяла.
Ние не сме преживявали подобен шок, но гледам милото как е неотлъчно до мен в най-трудните ми моменти. Наблюдавах го как се притесняваше дори и за цветната снимка. И тъй като той не можеше да изпита това, което аз мога сигурно през главата са му минавали най-черните мисли. Наблюдавам как страда с мен всеки месец, как понася болката ми изразена по всевъзможни начини – ревове, отчаяние, обвинения, меланхолия и как знае че няма какво да направи, просто няма. Мъжете са създадени да разрешават проблемите и когато са изправени до стената, притиснати от невъзможността да направят каквото и да било – ги боли, и то много. Но трябва да са силни, нали затова са мъже. Цял живот им е набивано в главата, че не трябва да проявяват слабост. Той е най-голямата ми опора в най-черните ми моменти. Обичам го безрезервно много и съм благодарна, че го има. Постепено наблюдавам как двугодишната ни обща борба за дете направи и двама ни по-добри, засили връзката ни и ни научи да посрещаме трудностите с търпение.

Когато аз се събудих от упойката моя мъж го нямаше беше на работа.
Най-голямата сила която претежава е да крие чувствата си такъв си е нотези си чувства не ги крие 

Просълзих се с тази тема. Много обичам мъжа до себе си. Не мога да ви опиша каква болка и вина изпитвам при мисълта, че не мога да го направя баща. Виждам го как се радва на другите деца.  А децата по принцип много го обичат, защото той е много забавен и все им прави разни номера. Благодая на Господ, че го имам и че е до мен. И го виждам как всеки път се опитва да скрие мъката си, когато видим, че и този месец не се е получило.

По гадно е когато той не може да направи дете

А когато и двамата не могат?

Вие пък квото сте тръгнали да ги оплаквате.........  моя не си дава много много зор........ В4ера в за4атие 4етох 4е пове4ето мъже са такива.... доста моми4ета казаха, 4е сякаш са сами в борбата за бебе


Аз също все се мъ4а да изтръгна нещо от него- но..... 4ак сега с тая извънмато4на ми показа да разбера, 4е е много съпри4астен и му е тъжно през какво минавам- все пак не него а мен ме бърникат постоянно и режат....

Понякога е малко нетактичен.
Гледа да се наяде и да си полегне, да пусне телевизора и да забрави...Омръзнало му е от неуспехи.

Ако с мъжа ми бяхме се разменили - аз мъжа, а той - жената, не бих могла да "кръжа" около жена си постоянно. Не искам да обиждам никого, ама защо мислите, че мъжете трябва постоянно да ви обръщат внимание? Зная, че болката е голяма, ама все пак... Аз не мога да карам мъжа си постоянно да ми съчувства и да ми "виси" на главата.

MI6inkata никой не говори за постоянно кръжене, но аз най-малкото бих разговаряла за проблема, а не да отменям въпроса и да се мъ4а да го закопавам.....

Въпрос на разбиране - то аз не искам да говоря, пък него да го карам.... Не ,че както казах бягството решава въпроса, ама като няма какво да направя - какво да говоря вече...

ОЩЕ ПО ГАДНО НООООООО КАКВО ДА СЕ ПРАВИ
НЕ ИСКАМ НИКОЙ ДА МИ ВИСИ НА ГЛАВАТА  НЕ ОБИЧАМ ДА МЕ ОПЛАКВАТ И ДА МЕ ЛИГАВЯТ но понакога имам нужда от разговор и прегръдка

maiapetrova с теб говорим на един и същ език 

Dendy      Така го чувствам

Аз мисля, 4е един мъж не може да пожелае със същата сила да стане баща както една жена-майка!!! Мъжът се нау4ава да бъде баща, като поеме своето дете, докато жената има инстинкта в себе си и един ден просто той се отклю4ва с пълна сила. Моя копнеж датира от времето когато не познавах моя мъж- може би на около 19-20г., а сега съм на 27г., така, 4е......... с него сме заедно от 6 години. И въпреки това което написах, всеки разсъждава от своята си гл. то4ка спрямо характера на своя мъж. Така, 4е никой няма право да упреква другият за казаното, защото просто всеки си го 4увства по свой си на4ин и преминава през разли4ен период на взаимоотношения и пр.

Не всеки дава израз на вътрешния си мир.
Това не значи, че е равнодешен или не го интересува.
Хората различно преживяват.

Денди, мила, напълно си права!Но не вини мъжа си за това, той го иска точно толкова колкото и ти, но просто още не го знае (не го съзнава). При нас беше същото - аз се побърквах, изпадах в депресии, трескаво търсех проблем, ровех се в литература...Да, той ми помагаше, да съчувстваше ми, да искаше дете, но не така силно и не толкова отчаяно като мен, успяваше дори да не мисли за това и аз хем му се ядосвах хем му завиждах за това.Просто мъжете нямат тази фантазия, този инстинкт че да си представят "цветно" какво значи да имаш дете и какво точно ти липсва. Но щом го почувстват.....Най-сетне Господ ни дари с бебче и нямаше по-щастливи от нас. Бременността ми беше лека, никакви проблеми с нищо....за сметка на раждането. Преносих 10 дена, приеха ме в болница, сложиха ме на системи, цял ден контракции но само 3-4 цм разкритие.На другия ден пак системи, изпуснаха ми водите, голямо напъване, вакуум но не ще и не ще и накрая суперспешно секцио с пълна упойка. През цялото време ТОЙ беше до мен. Като излизах от упойка още с мъгляво съзнание чух докторите да си говорят над главата ми "брей, какъв мъж, като му казахме че бебока е бил голям и затова голям зор и като го гушна и като потекоха едни сълзи от очите му...". От момента в който се докосна до детето, до "бащинството" се промени. Малко след изписването дойде новината че едно от кръвните изследвания дава данни за хиперфункция на щитовидната жлеза и трябва да повторим изследването. Никога не бях виждала мъжа ми такъв, какъвто беше през тази една седмица докато дойте резултата от второто изследване. Всяко негово движение излъчваше такава мъка, отбягваше погледа ми за да не виждам сълзите в очите му, така гушкаше детето...с такава нежност и болка...докато пиша това и рева та едвам виждам буквите....Аз не вярвах че е способен на толкова силни чувства! Съвсем честно го болеше повече от мен!За радост всичко се оказа лабораторна грешка (често се случвало, ама ни го казаха после  ).
Сега като опитваме за второ и е съвсем друг. Заедно сме в борбата си, той не просто ме подкрепя и помага, а се бори с мен. Изръшка всичко в нета за мъжкия стерилитет, изнамери статии какво може да се прави по въпроса, сам реши какво ще яде в повече, купи си ново подходящо белио, панталон, вълнува се за спермограмите, радва се, надява се силно с всеки опит, страда с всеки неуспех. Не както преди просто да ме утешава и да ми казва "спокойно, ще видиш че ще стане" (което е много важно и прекрасно), но просто усещам че се е устремил към това така както и аз.

Та цяаааааалата тая тирада беше за да видиш мила Денди, че нещата понякога само изглеждат едни, а всъщност са съвсем други, но маскирани под разни "слоеве" и непознати дори и за самия НЕГО.Твърдо мога да ти кажа че не си сама в борбата си, макар понякога така да ти изглежда. 

Нещо по-различно имах предвид с последните си писания, но.... явно не ме разбрахте. Аз не съм като някои, които реват, тръшкат се, че лелката пак ги е навестила и забременяването да е станало идея-фикс... Само един-единствен път ми беше криво, че не се е получило - предния месец, след инсето - но според мен това беше резултат от разбъркването на хормоните ми. Станала съм някак безчувствена от няколко години - нито мога да се зарадвам на нещо, но пък и не мога да се разстроя прекалено. Мразя някой да стои до мен и да ми казва колко е съпричастен с мъката ми или колко му е гадно, че на мен ми е гадно. В крайна сметка никой не знае точно колко съм разстроена и как се чувствам. Когато някой е край мен и се опитва да бъде съпричастен на проблемите ми, ми става още по- неприятно, защото се товари без причина. Аз съм свикнала с всичко сама да се справям, но за сметка на това - да помагам на другите с всички сили. Затова не искам мъжа ми да се чувства зле. Достатъчно е, че и неговите резултати от изследванията не са хубави и това му тежи много. Не мога да си позволя да товаря никого с моите проблеми, защото всеки си има нещо, което го тревожи и да искаш някой да те разбира, ми прилича на егоизъм.

Не мисля че е егоизъм, а желание да се товарим заедно с НАШИТЕ проблеми. Поне аз така го разбирам. 

на мен пък ми е мъчно че понякога когато много ми се плаче или се сетя за това което ни се случи моя все ми казва "ти пак ли?стига вече!сега за какво ревеш?"и някви такива.знам че и на него му е мъчно,знам че не минава ден без да си помисли че сега трябваше да имаме двумесечно бебе,но сякаш трвбва да се съобразявам с него кога да ми е мъчно.много тъпо ми става за това понякога.явно ние жените сме по-всеотдаини или поне в нашата връзка защото ако си разменим ролите ако го видя че му е мъчно ще захвърля всичко за да го утеша.но явно тои така се справя с мъката.приела съм го със недостатъците му,но просто исках да споделя