НАШИТЕ МЪЖЕ-КАК ТЕ СЕ СПРАВЯТ СЪС ЗАГУБАТА?

maiapetrova с теб говорим на един и същ език 

Dendy      Така го чувствам

Аз мисля, 4е един мъж не може да пожелае със същата сила да стане баща както една жена-майка!!! Мъжът се нау4ава да бъде баща, като поеме своето дете, докато жената има инстинкта в себе си и един ден просто той се отклю4ва с пълна сила. Моя копнеж датира от времето когато не познавах моя мъж- може би на около 19-20г., а сега съм на 27г., така, 4е......... с него сме заедно от 6 години. И въпреки това което написах, всеки разсъждава от своята си гл. то4ка спрямо характера на своя мъж. Така, 4е никой няма право да упреква другият за казаното, защото просто всеки си го 4увства по свой си на4ин и преминава през разли4ен период на взаимоотношения и пр.

Не всеки дава израз на вътрешния си мир.
Това не значи, че е равнодешен или не го интересува.
Хората различно преживяват.

Денди, мила, напълно си права!Но не вини мъжа си за това, той го иска точно толкова колкото и ти, но просто още не го знае (не го съзнава). При нас беше същото - аз се побърквах, изпадах в депресии, трескаво търсех проблем, ровех се в литература...Да, той ми помагаше, да съчувстваше ми, да искаше дете, но не така силно и не толкова отчаяно като мен, успяваше дори да не мисли за това и аз хем му се ядосвах хем му завиждах за това.Просто мъжете нямат тази фантазия, този инстинкт че да си представят "цветно" какво значи да имаш дете и какво точно ти липсва. Но щом го почувстват.....Най-сетне Господ ни дари с бебче и нямаше по-щастливи от нас. Бременността ми беше лека, никакви проблеми с нищо....за сметка на раждането. Преносих 10 дена, приеха ме в болница, сложиха ме на системи, цял ден контракции но само 3-4 цм разкритие.На другия ден пак системи, изпуснаха ми водите, голямо напъване, вакуум но не ще и не ще и накрая суперспешно секцио с пълна упойка. През цялото време ТОЙ беше до мен. Като излизах от упойка още с мъгляво съзнание чух докторите да си говорят над главата ми "брей, какъв мъж, като му казахме че бебока е бил голям и затова голям зор и като го гушна и като потекоха едни сълзи от очите му...". От момента в който се докосна до детето, до "бащинството" се промени. Малко след изписването дойде новината че едно от кръвните изследвания дава данни за хиперфункция на щитовидната жлеза и трябва да повторим изследването. Никога не бях виждала мъжа ми такъв, какъвто беше през тази една седмица докато дойте резултата от второто изследване. Всяко негово движение излъчваше такава мъка, отбягваше погледа ми за да не виждам сълзите в очите му, така гушкаше детето...с такава нежност и болка...докато пиша това и рева та едвам виждам буквите....Аз не вярвах че е способен на толкова силни чувства! Съвсем честно го болеше повече от мен!За радост всичко се оказа лабораторна грешка (често се случвало, ама ни го казаха после  ).
Сега като опитваме за второ и е съвсем друг. Заедно сме в борбата си, той не просто ме подкрепя и помага, а се бори с мен. Изръшка всичко в нета за мъжкия стерилитет, изнамери статии какво може да се прави по въпроса, сам реши какво ще яде в повече, купи си ново подходящо белио, панталон, вълнува се за спермограмите, радва се, надява се силно с всеки опит, страда с всеки неуспех. Не както преди просто да ме утешава и да ми казва "спокойно, ще видиш че ще стане" (което е много важно и прекрасно), но просто усещам че се е устремил към това така както и аз.

Та цяаааааалата тая тирада беше за да видиш мила Денди, че нещата понякога само изглеждат едни, а всъщност са съвсем други, но маскирани под разни "слоеве" и непознати дори и за самия НЕГО.Твърдо мога да ти кажа че не си сама в борбата си, макар понякога така да ти изглежда. 

Нещо по-различно имах предвид с последните си писания, но.... явно не ме разбрахте. Аз не съм като някои, които реват, тръшкат се, че лелката пак ги е навестила и забременяването да е станало идея-фикс... Само един-единствен път ми беше криво, че не се е получило - предния месец, след инсето - но според мен това беше резултат от разбъркването на хормоните ми. Станала съм някак безчувствена от няколко години - нито мога да се зарадвам на нещо, но пък и не мога да се разстроя прекалено. Мразя някой да стои до мен и да ми казва колко е съпричастен с мъката ми или колко му е гадно, че на мен ми е гадно. В крайна сметка никой не знае точно колко съм разстроена и как се чувствам. Когато някой е край мен и се опитва да бъде съпричастен на проблемите ми, ми става още по- неприятно, защото се товари без причина. Аз съм свикнала с всичко сама да се справям, но за сметка на това - да помагам на другите с всички сили. Затова не искам мъжа ми да се чувства зле. Достатъчно е, че и неговите резултати от изследванията не са хубави и това му тежи много. Не мога да си позволя да товаря никого с моите проблеми, защото всеки си има нещо, което го тревожи и да искаш някой да те разбира, ми прилича на егоизъм.

Не мисля че е егоизъм, а желание да се товарим заедно с НАШИТЕ проблеми. Поне аз така го разбирам. 

на мен пък ми е мъчно че понякога когато много ми се плаче или се сетя за това което ни се случи моя все ми казва "ти пак ли?стига вече!сега за какво ревеш?"и някви такива.знам че и на него му е мъчно,знам че не минава ден без да си помисли че сега трябваше да имаме двумесечно бебе,но сякаш трвбва да се съобразявам с него кога да ми е мъчно.много тъпо ми става за това понякога.явно ние жените сме по-всеотдаини или поне в нашата връзка защото ако си разменим ролите ако го видя че му е мъчно ще захвърля всичко за да го утеша.но явно тои така се справя с мъката.приела съм го със недостатъците му,но просто исках да споделя